С края на Олимпийските игри в Париж през 2024 г. BBC подбира някои от най-зашеметяващите снимки, заснети от игрите, и разкрива приликите им с исторически произведения на изкуството.

Древните олимпийски игри вече са на четвърт хилядолетие, когато през 530 г. пр.н.е. анонимен гръцки художник, известен днес като „Художникът на бягащите мъже“, украсява тялото на глинена кана със закачлив портрет на мускулест маратонец в пълен спринт.

Окачена в средата на крачка върху цилиндричната повърхност на съда, незабравимата гъвкавост на формата и пъргавото тяло на фигурата ни напомнят, че още от древността спортната активност и художественото изразяване се стремят да вървят в комплект.

Границата между изкуството и спорта е размита.

И до днес поразителните снимки на изключителни олимпийски моменти, които се разпространяват масово, имат толкова силен отзвук, отчасти защото припомнят и подсилват емблематични образи от историята на визуалната култура, които са помогнали за формирането на нашето съзнание. Виждали сме тези фигури и преди – само че сега те са истински.

„Каквото е било, пак ще бъде, и каквото се е правило, пак ще се прави –

няма нищо ново под слънцето“ пише в книгата Еклисиаст.

Точно това доказва и следващата подбрана колекция от някои от най-запомнящите се снимки, заснети по време на Олимпийските игри в Париж през 2024 г., рамо до рамо с картините, рисунките и скулптурите, чиито контури те повтарят.

Водолази/„Голконда“ на Магрит

Хореографската каскада от паралелно спускащи се тела на снимката на британците Антъни Хардинг и Джак Лоугър, които на 2 август се състезаваха във финала на синхронното гмуркане на 3 м с трамплин за мъже, смело размива падащата плът на водолазите в статичен прилив на синя мъгла. Сюрреалистичното усещане за антропоморфен дъжд

напомня за замръзналия дъжд от мъже с обувки

на белгийския сюрреалист Рене Магрит в картината му „Голконда“, която също сякаш не се подчинява на логиката на тежестта и на логиката на гравитацията.

Плувци/ “Blue Poles“ на Джаксън Полък

Снимка от въздуха на цветния хаос от пяна и размахващи се крайници, създаден от състезателките в плувния етап на индивидуалния триатлон за жени на 31 юли, изглежда като празник на безредието.

Човек трябва внимателно да разгледа бурния гоблен от вода и татуировки,

за да различи фрагментарната форма на ръка тук или крак там, тъй като яростната схватка на мускулите заплашва да преобърне сетивата ни.

Неспокойната повърхност напомня за хипнотизиращото меле от хвърчащи и разлети пигменти в картината „Сини стълбове“ на американския художник Джаксън Полък – платно, което под интензивната плетеница от пръски крие парчета счупено стъкло и кървавите отпечатъци от краката на художника, за когото се твърди, че е преминал през творбата, докато тя е била още мокра.

Габриел Медина/„Възнесението на Христос“ на Гарофало

Изключително популярната снимка на бразилеца Габриел Медина, който се носи към небето, след като се е справил с огромна вълна край френския полинезийски остров Таити в третия кръг на състезанието по сърф за мъже на 29 юли, напомня за безброй религиозни представи за мистично възнесение. Това, което сякаш запечатваше

изненадващия синхрон между светската поза и духовното издигане,

беше вдигнатата дясна ръка на Медина и показалецът му, сочещ точно накъде се насочват тялото и душата му.

Триатлон/„Спозалицио“ на Рафаело

Съобщение, публикувано в X (бившия Twitter) на 31 юли от потребител на платформата, заинтригува интернет и привлече повече от 5 милиона гледания. Под скрийншот от телевизора @EmmaTurnerBA признава, че е „обсебена от финиша в мъжкия триатлон, той е като ренесансово произведение“. Не става ясно точно на кое произведение прилича тази снимка…

Може би Веронезе? Ботичели?

А може би не скупчването на съзнанието и мускулите напомня за някоя конкретна картина, а приказното рамкиране на важната сцена – как тя привлича погледа ни в стил Рафаел към величието на блестящия дворец в далечината.

Боксьори/Скулптура на Махонри Йънг

Право на челюстта (1926 г.) от Махонри М. Янг; Снимка: Американски музей за модерно изкуство Smithsonian

Именно смущаващата дължина на ускоряващата се ръка, летяща отдясно и прекъсната от кървавочервена безплътна ръкавица, е толкова поразителна. Снимката, на която е запечатан испанеца Емануел Рейес, който вижда удара на белгиеца Виктор Шелстрате, и

неспособността на тялото му да спре бруталния удар, е потресаваща.

Преди близо век американският скулптор Махонри Йънг се оказва запленен по време на едно пътуване до Париж през 1926 г. от подобни удари. По-късно ги претворява в прочути бронзови скулптури на призьори. Неговата статуя „Право в челюстта“ е точно в целта.

Антъни Жанжан/Човек, падащ от небето

Върхът на обелиска, който се издига зад френския колоездач Антъни Жанжан, заснет във въздуха по време на състезанието по BMX Freestyle на 31 юли, може и да сочи нагоре, но всички знаем накъде ще го завлече гравитацията. Колкото и да е опасно, безтегловността на Жанжан е вълнуваща.

Впечатляващата снимка напомня за безкрайното падане

на фигура в творба на хартия от XVII век на неизвестен фламандски художник, озаглавена „Мъж, падащ от небето“. Не е ясно как точно фигурата, изпаднала в безпомощно състояние, си е проправила път до високия си връх.

Симона Байлс/„Летяща фигура“ на Едмънд Томас Парис

Частицата от секундата, в която американската гимнастичка Симон Байлс скача хоризонтално във въздуха. Кадарът е по време на изпълнението ѝ на земя по време на финала на отборната надпревара при жените на 30 юли, изглежда като кадър от филм за супергерои.

Това е грация на богиня

и човек лесно би могъл да си представи плаващата елегантност на всеки един от класическите образи на крилати фигури – от Изида до Артемида, от Афродита до Нике, за да се издигне заедно с Байлс. Или може би мимолетният полет на анонимна летяща жена, превърната във вечна левитация от няколко крехки линии с молив от лондонския художник от XIX век Едмънд Томас Парис, е най-добрият вариант. Неговата изящна простота е скрита от блясъка му.