Един от най-нежните и любими представители на българската поетична плеяда – Димчо Дебелянов, е роден на 28 март 1886 година в патриархалното китно възрожденско градче Копривщица. На 28 март отбелязваме 138 години от рождението на тази забележителна личност.

Отпразнуваме годишнината с 5 емблематични стихотворения на Димчо Дебелянов.

Всеки, посетил родния дом на Димчо Дебелянов, е бил разтърсен от историята на

една майка, чакаща своя син да се завърне от фронта.

Повлияни от тази емоционална сцена, ви представяме едно великолепно стихотворение – „Да се завърнеш в бащината къща…“. В творбата изплува цялата картина на завръщането в „бащината къща“, което се осъществява като спомен за отминалите дни.

Поезията на Димчо Дебелянов изразява непрестанното дирене на хармония и смисъл. За него жената е неотменима част от загадъчната и тайнствена същина на света. Най- известното любовно стихотворение на поета несъмнено е „Аз искам да те помня все така”, където

основен е мотивът за раздялата.

Любовта намира върховната си реализация в мига на раздялата, тя е нещо, което не може да бъде преживяно, а само бленувано и страдано.

„Помниш ли, помниш ли…” също е една от емблематичните творби в творчеството на Димчо Дебелянов. Елегията е публикувана за първи път в списание „Родно изкуство” на 24 ноември 1914 година.

Както е известно, животът на Дебелянов е

драматично раздвоен между миналото и настоящето,

между спомена и реалността. Тъгата е постоянна спътница на Дебеляновата поезия. Тя връща носталгичните спомени за „тихия двор” и „тихия дом в белоцветните вишни”. Миналото, за което лирическият Аз от стихотворението бленува, е утеха в мрачните дни на унижение, неосъществими копнежи и болезнени обвинения от безпощадната съвест.

„Сиротна песен” е изповед на нагласата, с която личността се сбогува със земното и се отваря към безкрая. В очакване на смъртта лирическият Аз споделя преценката си за изминалия път и разкрива домогванията на своя дух до хармонията на вечността.  Дебелянов представя земния живот, осмисляйки го като низ от страдания, сред които радостите не са случайни.

Елегията „Спи градът“ е част от стихосбирката „Под тъмни небеса“. В нея художественото въздействие се базира върху личностното преживяване, на контраста между образите на спящия град и будния, скитащ се самотник.

В „Спи градът” липсва човешката тълпа –

пространството е празно и глухо, превърнато в място на човешката самотност.

Тайнствена и загадъчна нощта привлича с двойствеността си – тя е едновременно заспалата природа и смъртта, но и примамливият живот в света на сънищата и отвъдното.