Може ли изкуството да убива и прокужда? Много от вас вероятно биха отговорили, без дори да се замислят, че това е невъзможно. Та нали именно то е символ на красотата и изяществото в света. Оказва се, че в исторически план – по злощастно стечение на обстоятелствата именно то се превръща в причина музиканти да биват вкарвани в трудови лагери. Писатели са били арестувани заради политическите си възгледи, а други дори губят живота си. Някои творци все пак успяват да избягат навреме, за да не ги сполети същата съдба. Днес емигриралите продължават живота и работата си, но под флага на друга държава. Какво е общото между всички тях? Историите на тези творци не трябва да тънат в забрава, а да вдъхновят още изкуство и дават поводи за размисъл.
Джаз в България
За родоначалник на българския джаз се смята роденият в Харманли Асен Овчаров. През 1942 г. той създава първия класически джазов оркестър в България и на Балканите. Останалите творци, влизащи в състава му, са цигуларят Сашо Сладура и вокалистката Леа Иванова.
След войната този тип музика е забранен от властите като „упадъчен“. Хората, които се занимават с него пък са репресирани, припомня БТА.
Асен Овчаров
По негова инициатива през 1933 г. се прави опит за структуриране на джаза и създаване на професионална организация. Джазът е изключен от държавната политика, но с негова помощ се създава първият джаз клуб в България „Джаз оркестрал клуб“.
През 1949 г. Овчаров обаче е арестуван по обвинение в шпионаж за САЩ и Великобритания.
Изселен е със съпругата си в Тутракан, след като прекарва 6 месеца в следствения затвор. По-късно бива въдворен в концентрационния лагер в Белене. Освободен е през 1952 г. Скоро след това влиза в затвора за 6 години по политически причини.
Леа Иванова
Родом от Дупница, детството ѝ преминава в Истанбул, където семейството ѝ емигрирало заради
комунистическите убеждения на баща ѝ
и участието му в атентата в черквата “Света Неделя”. В Турция Леа и четирите ѝ сестри имали бедно, но щастливо детство. Баща ѝ бил художник и се надявал тя да наследи таланта му. Момичето рисувало прилежно, но винаги нещо не ѝ достигало. Когато станала на 17 години, семейството ѝ се преместило в София. Там тя се запознала с Леон Алфаса и така започнала величествената ѝ кариера на певица, пише „168 часа“.
Започнала да пее в различни формации, но била наблюдавана от ДС заради разпространението на “упадъчна музика”. По време на младежка вечеринка, както наричали тогава участията на групата творци пред малобройна публика, Иванова изпяла няколко песни на английски език. Още на следващия ден
била отведена в трудовия лагер в тутраканското село Ножарево,
с обвинение, че покварявала обществото. Там лежала 8 месеца, до 15 март 1950 г. Според архивите в лагера се опитала да изпрати писмо до Вълко Червенков с молба да бъде помилвана.
Според досието ѝ – Държавна сигурност я извадили от лагера, като ѝ поставили условие да започне да работи за тях. Тя нямала друг избор и приела.
Сашо Сладура
Сашо Сладура е роден в Плевен на 15 септември 1917 година. Той открива своето увлечение към музиката и заминава за Прага, където е студент в консерваторията. След завръщането си в България Сашо Сладура намира своя пристан като цигулар в столичното джаз трио „Овчаров“, чийто вокалист Леа Иванова. Бохемският начин на живот, примесен с неприемливият стил музика, който групата свири,
превръщат тези творци в обект на наблюдение от страна на властта.
Сашо Сладура е заточен в най- страшния български концлагер- този край Ловеч. Според официалната версия, музикантът е въдворен там поради склонността си да осмива властта. Конкретен повод става сравнението на парламента с изгорял цирк. Под ударите на хумора му попадат почти всички първи хора в държавата. Съвсем скоро музикантът се предава, а около смъртта му има много неясни обстоятелства. Причините за нея и до днес остават противоречиви, пише bulgarianhistory.org.
Свобода Бъчварoва
Ражда се в семейството на четник и учителка. През 1925, когато масово арестуват хора след атентата срещу „Св. София”, задържат и баща ѝ. Семейството осъзнава, че трябва да напусне България и използва фалшиви паспорти, за да стигне до Виена.
Връщат се обратно у нас едва когато за емигриралите жени бива обявена амнистия. Детството ѝ е белязано от борбата с туберкулозата, заради което прекарва дълго време в санаториума във Варна. Възпитателката ѝ още тогава се опитва да я убеди, че комунизмът не е това, което си мисли. Тя обаче продължава да следва възгледите на баща си, който в последствие бива измъчван и убит от Гестапо. В крайна сметка това решение води и до нейния арест, където бива бита и тормозена.
Тя работи като журналист в културния отдел на вестник „Работническо дело“, а след разпускането му се занимава с кино. Свобода Бъчварова се превръща в един от емблематичните творци за този културен ренесанс. Тя е един от създателите и ръководителите на творческия колектив „Хемус“, как и съсценарист на легендарния филм „Мера според мера“ (по романа ѝ „Литургия след Илинден“).
Повече за житейската история на Свобода Бъчварова можете да научите от филма „По особено жесток начин“, наличен в 7Arts.bg
Георги Марков
Смята се, че първият му явен сблъсък с властта е заради романа „Покривът“ (1962), който е спрян и публикуван години след смяната на политическата система у нас. През 1967 г. от репертоара на Театъра на народната армия е свалена пиесата „Да се провреш под дъгата“, а две години по-късно са спрени „Аз бях той“ и „Комунисти“.
През юни 1969 г. Марков отпътува за Италия, а година по-късно се установява в Лондон. Като една от евентуалните причини за емигрирането му се посочва потенциална възможност за екранизиране на новелата „Жените на Варшава“.
През 1972 г. той започва работа като редактор в българската секция на Би Би Си. В първите си емигрантски години (1971–1973) той активно сътрудничи с очерци, коментари, критични бележки и на радио „Дойче веле“. В този период Марков е изключен от Съюза на българските писатели.
Книгите му са иззети от библиотеките.
Смята се, че тогава започва попълването на досието му, заведено под името „Скитник“. В края на 1972 г. е задочно осъден на шест години и половина лишаване от свобода като „невъзвращенец и за вражеска дейност“.
Убийството на Георги Марков става известно като
„българския чадър“.
На 7 септември 1978 г. на лондонския мост „Ватерло“ той е прободен в крака от чадъра на непознат мъж. Четири дни по-късно писателят умира в лондонската болница „Сейнт Джеймс“. На 12 септември 1978 г. от Скотланд ярд официално съобщават, че той не е починал от естествена смърт.
Според британската експертиза е
извършено убийство с използване на отровата рицин.
През 1990 г. досието на Марков изчезва, припомня БТА.
Алцек Мишев
През 1971 г. художникът бяга зад граница от комунистическия режим в България. Току-що са свалили цялата му самостоятелна изложба в родния му град Дупница.
„Като студент Алцек Мишев рисува нефигуративни композиции тайно вкъщи. Той казва: „Ние дори не искахме да си признаем, че
това до голяма степен е политическа, не естетическа позиция,
искахме да се противопоставим на социалистическия реализъм“, разказа режисьорът на филма, посветен на художника – Мария Аверина. За Мишев в България се знае много малко, документалният филм „Да летиш с плавници“ събужда спомена за него и разказва за необикновения му живот.
„Ти не разбра ли, че не си за тук? Тръгвай и си намери мястото!“, казва на Алцек собствената му майка преди години. Никога повече не се виждат, защото тоталитарните власти не ѝ разрешават да замине при него преди смъртта си.
Той тръгва към Западна Европа на автостоп, без пари и без да знае чужд език.
Стига до град Копер в Словения (тогава част от Югославия), който се намира на Адриатическо море и решава да плува до италианския Триест. Смята, че е способен, тъй като е участвал в състезания по преплуване на река Дунав.
Местни хора обаче го спират, защото точно тогава са се появили акули – необичайно за тези места. Тръгва през планината, но тъй като наближава границата с Италия,
след подаден сигнал започва да го преследва хеликоптер, от който стрелят по него.
След 40-часов преход в крайна сметка попада в бежански лагер в Капуа, разказва „Свободна Европа“. Така започва неговият нов живот – в Италия, до която дори не е планирал да стигне. Един ден решава да участва в конкурс за рисунка в Неапол и го печели. Това е първият му пробив като художник в чужбина.
Само няколко години по-късно той успява да стане един от известните европейски модерни творци.
