Какво би могло да свързва един човек, една война и един делфин? На пръв поглед май нищо, но ако се загледате по-внимателно може би ще разберете, че отговорът всъщност е всичко. В ,,Последният ловец на делфини‘‘ Захари Карабашлиев събира истории, които изглеждат сякаш принадлежат на различни светове – море и суша, минало и настояще, човек и животно. Постепенно границите между тях започват да се размиват и се оказва, че нито болката, нито паметта са неща, характерни единствено за човешкия вид.
Снимка: Шумен
Преди да прочетете най-новата книга на Карабашлиев, трябва да сте подготвени, че това е тежък роман – не само заради войната и насилието, за които ще прочетете, но и заради факта, че голяма част от описаното сме избрали да забравим. Авторът ни кара да се обърнем назад и да погледнем към хората, пречупени от тогавашния режим, както и към делфините, превърнати от него в поредните жертви на обстоятелствата. Някъде там, между документалното и чистата художествена измислица, се появява Иван Бранев, чиято история ще ви покаже, че
понякога един морски бозайник може да разкрие повече за човека, отколкото самият той е способен да каже за себе си.
Още с първите страници се „потапяме“ в записките по едно дело, засягащо тежките обстоятелства около риболовната гемия „Българка“ и нейния загинал капитан Пеко Ничев. Бранев решава да блъсне зад борда своя началник, след като той убива делфина, който малко преди това е помогнал на екипажа да се измъкне от разразилата се буря. Трудно е да останеш безразличен пред подобна сцена, в която границата между човешкото и нечовешкото започва да изглежда необичайно размита. Именно тук романът успя да ме спечели и въпреки че ми трябваше известно време, за да вникна в историята и нейното сравнително бавно развитие, не ми се искаше да я оставя, преди да стигна до последната страница.
Както вече споменах, в центъра на всичко стои Иван Бранев и неговата едновременно лична и документална история, която преминава през всички възможни ужаси, които следвоенните години могат да поднесат на човек. От другата страна, в бъдещето, паралелно наднича неговият внук, който се опитва да намери себе си и да си отговори на вечните въпроси: „Откъде идваме? Къде отиваме?“
Снимка: Издателство ,,Сиела‘‘
Понякога множеството описателни сцени на извършените от Бранев военни операции в младостта му сякаш „спъват“ развитието на историята и им липсва онази специфична емоционална нишка, която романът изгражда толкова добре около делфините и тяхната символика. Но разбирам откъде идват тяхното изобилие и документалната им описателност. В авторовите бележки в края на романа Карабашлиев разкрива, че се е
вдъхновил от спомените на множество напълно реални личности с различни професии и призвания, живели по времето на режима.
Затова и Бранев носи в себе си частица от всички тях – хората, вдъхновили писателя със своите записки и дневници. Най-интересният аспект за мен в „Последният ловец на делфини“ обаче е начинът, по който човешката история постепенно започва да се „оглежда“ в тази на делфините. Докато по онова време те са били преследвани заради кожите и месото си, хората са били пречупвани и използвани заради това, което могат да дадат на система, решила, че има право да се възползва от тях до последния възможен ресурс. Този роман е разказ за човешката жестокост и за паметта, защото, ако човек забрави какво е причинил на ближния си, много лесно ще забрави и какво е причинил на природата около себе си. А ако това се случи, страшната история може да започне да се повтаря, защото няма как да имаме бъдеще, без да познаваме миналото си, колкото и ужасяващо да е то.
За мен ,,Последният ловец на делфини‘‘ ще си остане едно своеобразно ,,любовно писмо‘‘ към делфините, но и опит за изкупление на човека за онова, което им е причинил във времето.
Карабашлиев разказва за ужасите, на които сме подложили тези животни, но неговата история е и опит да ги върне под светлината на прожекторите и отново да ги постави в центъра на паметта ни. Може би именно това е най-голямото достойнство на романа – тук не става въпрос само за съдбата на един човек или за един злощастно убит делфин, а за осъзнаването, че понякога е болезнено да изберем да не забравяме.
