Поетична история за безмълвното съзерцание на живота в неговата ежедневна рутина – “Прекрасни дни” е кино, par excellence. Вим Вендерс прави личен подарък към всеки и към седмото изкуство въобще. Филмът му е
едновременно дзен притча и урок по смирение.
Красота от повтаряемостта и тихо присъствие – Хираяма живее аскетично вкъщи, а през деня е чистач на обществени тоалетни в Токио. По пътя до работата си слуша Пати Смит и Нина Симон. В промеждутъците от работата – наблюдава светлосенките в клоните на дърветата и снима с лентов апарат. Вечер вкъщи заспива с литература от Уюлям Фокнър и Патриша Хайсмит. И това е достатъчно –
елегантно, ненатрапчиво пребиваване
и безгласната възхита от природата. Този толкова прост в неговата цялост свят на Хираяма изглежда абсолютно недостижим за множеството зрители в залата. Колко от нас в действителност могат да принадлежат с благодарност и смирение в заобикалящата ги вселена от звуци, светлини и шепот, без да решат да я променят или всеядно да я доминират? Вендерс е
повече от всякога окото на фотографа документалист
– знае колко малко е необходимо, когато всичко е толкова истинно.
Мълчаливото езеро в душата на Хираяма на няколко пъти пропуска речни камъчета в кристалното си корито. Звучи като хайку, но и всичко около Хираяма е не по-различно от
опит за хайку стих в 5:15 сутрин.
Речните камъчета са няколкото срещи с хората покрай него – младият му, небрежен колега, съдържателката на нощен бар и бившият й мъж, както и неочакваната поява на племенницата му. Всички те регистрират впечатляващата самодостатъчност на Хираяма, ретро носталгичността му и бягството навътре.
Дъщерята на сестра му, а и последвалата среща със самата нея отчитат отказа му да се припознае и с, на пръв поглед, най-близките. Кратката поява на сестра му – самодоволното й напускане на луксозния автомобил с личен шофьор и недоумението от избора на брат си да търка ежедневно тоалетните в града, е още една крачка към отчуждението в
свят, в който връзката с другите, е форма на материално припознаване.
“Прекрасни дни” на Вендерс беше японското предложение за “Оскар”, прецедент досега предвид факта, че режисьорът му е германец. Впоследствие влезе сред петте номинирани в международната категория, а Коджи Якушо спечели “Златна палма” от фестивала в Кан за водещото си изпълнение. Как да е иначе – този филм връща вярата, че животът е космос вътре в нас, че
няма нищо по-съвършено от цикличността – тя ни държи в цялост.
За всички, които предпочитат киното на отличния монтаж, пред това на бъбрививото сценарно словоблудство – „Прекрасни дни“ е като неделна разходка в ранен следобед сред светлозелените алеи на вечната пролет. Тази, която при малко повече мъдрост, смирение и доброта може да отгледаме в себе си целогодишно.
Ако и вие вярвате в киното на Вим Вендерс, тук ще намерите повече информация.
