Сценична екранизация на средновековния английски мит за героя от Шерудската гора Робин Худ, е повече от смела идея. През последните години театърът, поне този в България търси да кореспондира, все по-открито, с темите от съвремието. Да говори буквално езикът на съвремието –

видео екрани, мапинг, смартфони, реални интервюта вместо драматургия и т.н.

Това, до голяма степен може да се дефинира като опит театърът да се превърне в естествено продължение на битието на хората до прага на салона. Отвъд него да се потърсят отговори на същите въпроси, които са вълнували зрителите 5 минути преди да започне представлението. Просто не малка част от нас са заключени в това „тук и сега” и

историческата памет е нещо предизвикателно.

Драматично-куклен театър “Васил Друмев” Шумен решава да предложи друго на зрителите си. „Робин Худ” на Бойко Илиев е приказка от Средновековието, която говори за идеали, чест и битка на доброто. Всички те крайно необходими като теми за размисъл. Дефицитни образци за мироглед и дела. Но и твърде трудни за интерпретация на сцена. Именно поради тяхната висока ценност, като твърде лично, интимно преживяване, което всеки интерпретира субективно. „Робин Худ” на Бойко Илиев може да се чете и като

спектакъл търсещ общение с най-младата публика,

с учениците дори. В опит за взаимодействие от такъв характер, могат да се открият най-големите достойнства на спектакъла.

Актьорският екип в „Робин Худ” (основната част от трупата на ДКТ Шумен), както и гостуващите Ники Илиев и Елена Петрова също сякаш

търсят най-пряка опора

с очите на най-младите в салона, тези, чиито наивитет към света, е все още неопетнен. А и наративът за Кръстоносните походи от средните векове, за Крал Ричард – Лъвското сърце и измяната на брат му Джон, узурпирал трона, са като достоверна легенда,

ако не от учебниците, то поне от въображението и игрите,

с които младежите могат да се припознаят.

В контекста на актьорския състав, заслужава внимание най-много присъствието на Елена Петрова (като любимата на Робин Худ). Тя е отличаваща се не само като игра, но и като артикулация –

думите трябва да се чуят добре, за да се осмисли и цялата постановка.

Както стана дума в началото „Робин Худ“ може да се чете като нещо съвсем различно от заглавията и драматургичната реалност в момента, в програмите на театрите, също. Тук могат да се намерят неговите потенциални достойнства, но и трудностите да задържи концентрацията. Той загърбва комерсиалния подход в постановъчната част, за сметка на двама актьори, които винаги ще привличат своята публика в салона. Но оттам нататък остава и стъпката всяко ново представление да защити повода да се появи точно сега, да предложи някаква нова интерпретация.