Нека си признаем – колко от нас си помислиха за конклав, когато чухме новината за смъртта на папа Франциск? Имаме предвид и процеса по избиране на нов папа, и едноименния филм от 2024 г.
Филмът, режисиран от Едуард Бъргър, показва едновременно свещен и профанен процес – организираните шествия и схватки в столовата, церемониално изгаряне на хартиени бюлетини и проверките за сигурност, бял дим и безплатните тоалетни принадлежности. В кадър са
свещените зали на Ватикана и клюките, които се носят между тях,
особено когато различните фракции се състезават да видят своята визия, затвърдена от най-могъщия религиозен лидер в света. Ловък и забавен трилър за скрития процес на избор на нов папа, „Конклав“ е смятан от мнозина за най-близкото до документалното предаване, до което могат да се доберат неспециалисти. Но доколко точен е той?
Снимка: Focus Features
Според експертите филмът по-скоро отразява истината, тъй като за него е направено щателно проучване. „Много от детайлите са верни“, казва пред The Guardian Катлийн Спроуз Къмингс, историк на католицизма в Нотр Дам, която следи отблизо избора на папа Франциск през 2013 г. „Филмът свърши наистина добра работа, за да балансира между човешкото - мъже, които са амбициозни и имат много силни чувства за това от какво се нуждае църквата - и Светия дух“.
„Много от детайлите са верни“, съгласява се Бил Кавано, професор по католически науки в университета ДеПол.
„Със сигурност мизансценът на филма се старае да бъде много точен“.
Бергер, сценаристът Питър Строугън и продуцентският екип разказват подробно за щателния проучвателен процес за филма, който не включва пряко Ватикана, за да се избегне неправомерно влияние.
Вместо това екипът интервюира множество кардинали за общи подробности, обикаля Ватикана и пресъздава Сикстинската капела в студиото Cinecittà в Рим. Религиозните съветници се консултират за архаични процедури, които не са официално потвърдени, но се предават през вековете. Такъв например е процесът за сваляне и унищожаване на пръстена на мъртвия папа. „Беше забележителен начинът, по който те взеха нещо, което е тайно, и наистина направиха правилното с него“, каза Къмингс.
Тя добави, че
филмът „дава представа за разговорите, които се водят преди конклава
по време на т.нар. генерална конгрегация, когато всички кардинали – включително така наречените кардиналите-избиратели над 80-годишна възраст, които са твърде стари, за да гласуват – пътуват до Рим за разговори и срещи за бъдещето на Църквата.
Снимка: Focus Features
Неофициалните разговори около изборите започнаха сериозно през февруари, когато Франциск се разболя тежко от пневмония. От тази седмица показаните във филма действия официално ще стартират. „Те ще имат вечери, ще се събират в апартаменти“, казва тя. „Ще има: „кой кого подкрепя? Има ли ясно изразено мнозинство? Има ли ясно изразена преднина? Всичко това се случва“.
Филмът очертава тези разговори по ясни фракции, оглавявани от архетипи: Кардинал Гофредо Тедеско (Серджо Кастелито), италиански реакционер, представлява консервативното крило на църквата, което се противопоставя на смекчаването на нормите. Кардинал Алдо Белини (Стенли Тучи), водещият либерален кандидат, се стреми да реформира църквата в стила на покойния папа.
Снимка: Focus Features
Нигерийският кардинал Джошуа Адейеми (Лучиан Мсамати) представлява големия процент практикуващи католици в глобалния Юг. Той ще стане първият чернокож, както и твърдо хомофобски настроен папа. Кардинал Джоузеф Трембли (Джон Литгоу) е съобразителен и откровено амбициозен канадец, жаден за власт. А кардинал Томас Лоурънс (Файнс, чийто чичо Никълъс Лаш е един от най-известните католически теолози в Англия) действа като умерен и обвързан с традициите миротворец, който обаче е изкушен от лични амбиции и симпатии към либералното крило.
Този фракционизъм слабо се отразява на Църквата, която се бори с либерални и консервативни виждания,
но политиканстването вероятно е „малко преувеличено“, казва Кавано.
„Кардиналите не попадат точно в прогресивни и консервативни лагери ... като цяло, всичко е много по-смесено“.
„Те са карикатури, но улавят и нещо, което е реално“, твърди Къмингс. „Със сигурност има хора, които са традиционалисти, които смятат, че папа Франциск е отишъл твърде далеч в срещата си с хората от периферията на обществото. Има хора, които искат неговото наследство да продължи точно по същия начин“. По-сложно е как тези виждания ще се проявят в изборите, в които участват 135 кардинали, по-голямата част от които са назначени от Франциск.
Както Кавано, така и Къмингс отбелязват някои неточности, като например присъствието на кардинал Бенитес (Карлос Диехс) - мексиканец, назначен тайно („in pectore“) от понтифика за архиепископ на Кабул преди смъртта му. Той се явява като претендент за поста на новоизбрания папа.
Снимка: Focus Features
„Идеята, че един кардинал in pectore може просто да се появи на конклава и да каже: „Хей, аз съм тук, за да гласувам“ – това всъщност не може да се случи“, категоричен е Къмингс. „Един кардинал не получава привилегиите да бъде такъв, докато не бъде публично обявен“.
Ролята на Файнс като ръководител на Колегията на кардиналите е съчетана с тази на Кардинал-камерлинг – ключов високопоставен служител, натоварен от папата да наблюдава процеса. (Филмът правилно показва, че ролята на камерлинга не лишава кардинал от възможността да бъде избран за папа, макар че е необичайно. Според „Таймс“
само двама души, заемали поста, са били избирани за глава на църквата:
Джоакино Печи (папа Лъв XIII през 1878 г.) и Еудженио Пачели (папа Пий XII през 1939 г.)
Снимка: Focus Features
Тъй като Колегията е наистина изолирана, малко вероятно е монахинята, изиграна от Изабела Роселини, да се шляе наоколо през нощта.
Никога не е имало доказателства за купуване на гласове
от страна на кардинал, както се твърди за Трембли. А вероятността бомба да взриви прозорците на Сикстинската капела е много малка. Но „от процедурна гледна точка те са се справили добре“ според Къмингс.
Експерти обръщат внимание и на един момент, в който е пресъздадена емоционалната истина за избора на папа: когато начинаещият кардинал Белини пита Лорънс какво ще бъде папското му име. Той се отклонява, заявявайки, че никога не е мислил за това. Но по-късно признава, че ще бъде Джон.
Една от най-добрите шеги във филма, която се разпространява и като меме в продължение на седмици, е упоритият предлог на кардиналите, че не искат да бъдат папи, докато обвиняват другите, че искат да бъдат папи. „Разбира се, никой не казва, че иска да бъде папа“, изтъква Къмингс. „Смятам, че това наистина отразява човечността на кардиналите“.
Снимка: Focus Features
Също така е вярна и
мистерията, свързана с това как някой ще действа като папа.
„След като избереш някого, не знаеш точно какъв ще се окаже той“, смята Кавано. Пий IX например е избран през 1846 г. като прогресивен, но се превръща в заклет консерватор, след като е принуден да избяга от Рим заради революциите от 1848 г. Йоан 23-ти е избран като миротворец през 1958 г., но в крайна сметка свиква Втория ватикански събор, който модернизира Църквата. А самият папа Франциск изненада мнозина с (относително) прогресивни позиции по отношение на хомосексуализма и социалната справедливост.
В „Конклав“ новоизбраният папа Бенитес разкрива пред Лорънс в „Стаята на сълзите“ – обичайната последна спирка преди публичното поемане на тежестта на 2000-годишна институция, че е интерсексуален. По този начин оспорва закостенелите схващания на църквата за пола и за това кой може да бъде папа.
Обратът е „малко пресилен“,
твърди Кавано, „но идеята, че никога не знаеш кого точно взимаш, когато избираш папа“.
Снимка: Focus Features
В крайна сметка - тези от нас, които са извън Ватикана, почти сигурно ще трябва да спекулират с това, което се случва в Каса Санта Марта и Сикстинската капела. „Не бива да знаем как гласуват кардиналите“, подчертава Кавано. „Това трябва да остане тайна завинаги“.
И все пак слуховете се носят – широко известно е, че Хорхе Марио Берголио, известен още като папа Франциск, е бил подгласник на Йозеф Ратцингер, който става папа Бенедикт XVI през 2005 г. Желанието да се говори е съвсем човешко. Ако има нещо, което „Конклав“ е уловил, то това е непредсказуемостта на живите, дишащи, емоционални хора в една институция - или, както се изразява Кавано, „балансът между тържествеността, светостта и сериозността на това, което се случва, както и непогрешимостта на хората, които го правят“.
