Казват, че „трудните времена раждат големи хора“. През 20-те години на ХХ в. българското общество преживява дълбока социална криза. Точно в едно такова време твори видният поет Гео Милев – време на противоречия, на дълбока човешка драма и криза на духа. И именно чрез експресивното си творчество авторът заявява своите обществени и духовни позиции.

Гео Милев Касабов е роден на  15 януари през 1895 година в Раднево в семейство на учителя, журналист и издател Мильо Касабов.

Талантът на му се проявява още от ранните му години.

Започва да пише от малък –

като ученик в Старозагорската гимназия издава ръкописни вестници, пише стихове и превежда от руски. Следва Романистика в Софийския университет (1911–1912) и продължава образованието си в Лайпциг (1912–1914), където слуша лекции по философия и театрално изкуство.

Докато е в Лайпциг започва да сътрудничи на вестник „Листопад”, където се появяват и първите му публикации – „Литературно – художествени писма от Германия“. След странстване в чужбина се връща в България и

през цялото време не спира да пише и твори.

Авторът печата в ограничен тираж лиричните хвърчащи листове, съдържащи преведени от Гео Милев стихове на едни от най-големите световни поети по това време, както и листовете, посветен на няколко от младите български поети-символисти.

Обстоятелствата обаче рязко прекъсват дейността на Гео Милев –

той е мобилизиран на фронта на Първата световна война.

Там поетът е тежко ранен в главата и загубва дясното си око.

След една година лечение в немската сторица Гео Милев се възстановява и започва да издава вестник „Везни“ – издание, което се оформя като трибуна на символизма и експресионизма в България.

Успоредно с публицистиката, Гео Милев се занимава и с лично творчество. Съставя две стихосбирки – „Жестокият пръстен“ от 1920 година и „Иконите спят“ от 1922 година, която е свързана с авангардисткия афинитет към първобитното и варварското. В нейната основа е заложен фолклорът.

Стилът му въвежда естетиката на грозното, шокиращо чрез грубата лексика. Словата, с които авторът си служи, са в накъсан ритъм, динамични, лавинообразни, емоционално натоварени.

Това е творчество – бунт, стихия.

То дори е алогично – провокира, разтърсва. Като представител на експресионизма авторът не цели  да отразява действителността, а да я преобразува.

През 1923 година авторът преживява ужаса на Септемврийското въстание. На следващата 1924 година започва да излиза списание „Пламък“, в което Гео Милев печата статии, написани в духа на времето. Творбите му са под надслов „Грозни прози“, към тях се включва и поемата „Ад“.

В това издание излиза и емблематичната му поема – „Септември“, посветена на събитията от 1923 година. Именно заради нея, книжки 7 и 8, в които е публикувана, се конфискуват и забраняват.

В поемата „Септември“ Гео Милев утвърждава

човешкия порив за свобода и щастие.

Още в увода той изразява идейно-емоционалната оценка на историческото събитие. „Септември“ е своеобразен бунт срещу братоубийството в човешката съдба. Погромът му е изразен чрез средствата на натурализма. Народът е като стихия, като „отприщено стадо слепи животни“, което ще помете ужаса на стария свят и ще изгради нов, по-добър.

На 23 януари 1925 година

срещу поета започна углавно дело 249

по Закона за защита на държавата заради тежките си слова и разобличаването на жестокостта на управниците, потушили въстанието. Осъден е на една година тъмничен затвор – глоба от 20 000 лв. и лишаване от граждански и политически права за две години. Гео Милев решава да обжалва делото, но на 15 май е извикан за „малка справка“ от полицията,

след което изчезва безследно.

Останките му са открити през 50-те години на миналия век в масов гроб край София. Разпознат е по изкуственото око, поставено му по време на операциите в Германия.

Въпреки краткия си живот – едва 30-годишен, Гео Милев

оставя трайна следа в историческата и литературна памет

на българина. Активната му публицистична дейност съдейства за развитието на модернизма, на българския периодичен печат и като цяло за обогатяването и одухотворяването на съвременния българин. Творческите му наклонности се продължават и от дъщеря му – небезизвестната детска писателка Леда Милева.

Оценката на неговата поезия е нееднозначна – от възторжено одобрение до иронично неприемане. Въпреки всичко, Гео Милев се превръща в една от най-ярките фигури на българската литература, еднакво значим като поет, критик и пропагандатор на авангардното изкуство.