„Боклук“ от Елена Телбис – за излишното в материалния свят и вътре в нас

Снимка: Елена Ненкова

„Боклук“ от Елена Телбис – за излишното в материалния свят и вътре в нас

Снимка: Елена Ненкова
Сподели

Тъмно е, после сцената светва – започваме. 

Неловко мълчание. Сведени погледи. Затишие пред буря. И много боклук. Намираме се в малка стая с много вещи.

Героите са три сестри – като при Чехов.

Всъщност са три съзвездия –  Касиопея (Светлана Янчева), Андромеда (Анастасия Лютова) и Вероника (Весела Бабинова). Дори цели вселени – от дълбоки чувства, болки от миналото, неизказани думи, срам, вина и несбъднати копнежи. 

Снимка: Симон Варсано

Къщата е от детството им, а стаята на покойната им майка. Именно тя е на пръв поглед поводът те да се съберат. Всъщност обаче миналото е това, което ги събира и едновременно – това, което ги разделя.

А какво става когато се сблъскат три съзвездия – експлозия.

На сцената през цялото време, като четвърти герой стои боклукът – като слон в стаята. Разбира се, боклукът има далеч по-дълбоки значения от буквалното в тази пиеса.

Скорошното ми интервю с Елена Телбис провокира в мен интерес към постановката „Боклук“, която актрисата написва и проф. Ивайло Христов поставя на сцената на Театър 199 още през 2020 г. 

Снимка: Елена Ненкова

Неспособна съм кажа нещо ново за този шедьовър на театралното изкуство. 17-те театрални награди и номинации, включително „Икар“ и „Аскеер“, както и пълните салони говорят сами по себе си. 

„Боклук“ се ражда в главата на Елена Телбис, която прочита за конкурса на Театър 199 за съвременна българска драматургия „Славка Славова“ и като на шега решава, че ще го спечели.

И го прави – с първата пиеса, която някога пише.

За режисьор актрисата кани професора си от НАТФИЗ Ивайло Христов, а в главните роли влизат зашеметяващите Светлана Янчева, Анастасия Лютова и Весела Бабинова, чиято игра е грабваща и убедителна. На Телбис също ѝ се налага да играе за кратко, замествайки Бабинова.

Снимка: Елена Ненкова

Любопитно е как пиесата сякаш наподобява своя създател – има специфичен хумор, дълбока и многопластова е, говори за истински важни неща, разнищва душите и не оставя безразличен зрителя. 

Историята първоначално изглежда позната – роднини се събират след смъртта на член от семейството. Нищо оттук нататък обаче не е предвидимо. И както Шрек казва за чудовищата, респективно за хората – те са като лука, имат слоеве. В течение на действието се разкриват все повече и повече от тези слоеве, докато една пред друга сестрите оголват най-съкровените си мисли.

Характерите и съдбите им са толкова комплексни.

Каси носи като вериги от миналото си болката от смъртта и страха от самотата, неслучилото ѝ се щастие и почти отшелнически живот. 

Снимка: Симон Варсано

Анди е бунтарят в семейство. От малка не влиза в изискванията и рамките на обществото. Постигнала е професионални успехи далеч извън родината, но е сама и ѝ се налага да преглъща обвиненията на сестрите си, че винаги е далеч, не се обажда и не прави достатъчно. Всъщност тя не ги „преглъща“. Анди е най-сприхава и дори нападателна, провокираща конфликти, но сякаш това е инстинкта ѝ за оцеляване.

Тя е пълна противоположност на най-малката от трите – Вера.

Вероника е тиха, чувствителна и прибрана, посветила се изцяло на съпруга и двете си деца. Животът ѝ изглежда перфектен, но всъщност щастието ѝ е престорено. Тя носи етикета на отличника в семейството от малка. „Аз и по учебниците съм драскала“, казва Анди. „Аз пък никъде не съм драскала“, отговаря ѝ Вера, когато намират свои ученически тетрадки.

Снимка: Симон Варсано

Докато разчистват физическия боклук от стаята, през смях, сълзи, повишаване на тон и скандали, сестрите изхвърлят и дълго събирания душевен боклук. Макар да сме в къща, сякаш сме на война – цари привиден хаос и на сцената се замерят с понякога твърде тежки думи.

Преживяването е истински катарзис –

за героините, но и за зрителите. А сълзите остават скрити в тъмнината на залата. В един от най-тягосните моменти, когато на-дълбоките пластове на гороините са разкрити, толкова ми се искаше просто силно да ги прегърна с просълзени очи.

Снимка: Елена Ненкова

Пиесата те държи ангажиран докрай – чак на финала разбираме целите имена и пълните с трагизъм истории на трите сестри. Миналото не се оказва такова, каквото изглежда, но някак те успяват да го преодолеят. След тях остава само боклук. „А сега какво ще го правим този боклук?“ е последната реплика от спектакъла, която остава дълго в съзнанието ти. Отговорът – зависи лично от всеки.

Последвайте ни в:

Актуално

Избрано за вас