Пиесата “Отело” на режисьора Оскарас Коршуновас предоставя един нестандартен и дързък поглед над днешната действителност, пречупен през призмата на сюжет, създаден преди повече от четири века. Майсторството на литовския режисьор, оказва се,  е твърде предизвикателно за българските географски ширини, или поне аз останах с подобно усещане, когато неволно дочух разговорите на останалата част от публиката по време на антракта. Основният въпрос, който си задаваха всички, бе защо Отело е цветнокожа жена. Признавам, че същото се питах и самата аз. Може би намигване към актуалните и до днес проблеми, свързани с расизма и сексизма? 

Осъзнах, че водени от предразсъдъците, с които се сблъскваме ежедневно, и невъзможността да разберем различните от себе си,

сякаш предпочитаме да „отвърнем поглед“ вместо да се опитаме да разберем

случващото се около нас. Така се случи и през онази вечер, когато няколко души напуснаха залата още преди самия край на представлението. Според Коршуновас „Отело“ бележи началото на една глобална модерност, на епоха, определяна от съвременните автори като „постмодерната глобална империя“, която днес се разпада стремглаво“. Новото нормално обаче явно е твърде абстрактно, за да бъде прието с лека ръка, било то и в театъра. Голотата и проявите на хомосексуализъм между Отело и любимата му Дездемона на сцената привидно

„замъглиха“ възприятията на голяма част от присъстващите.

Дотолкова, че да пропуснат колко талантливи всъщност бяха всички актьори. 

„На сцената са младостта, театърът и страстта“, описва изключително красиво поставката си в свое интервю Коршуновас. Бих допълнила, че на сцената във въпросната вечер

„царуваха“ актьорските и певческите заложби на младите артисти,

пристигнали от Литва за финала на тазгодишното издание на „Световен театър в София“.  Те бяха усвоили до съвършенство и умението на балансират върху огромни дървени макари, които в хода на действието се превръщаха в кораби, къщи, но също и в „оръжие“ за масово изтребление.

Именно като такова биха могли да бъде представени и манипулациите на Яго – „приятелят“ на Отело, причинил дълбокия разрив в отношенията между двамата влюбени, който в крайна сметка води до трагичния край на пиесата. Алчен и манипулативен,

Яго заема ключова роля в постановка,

на места дори е определян като инфлуенсър. Предполагам, че наистина би могъл да бъде определен като такъв, имайки предвид, че подтиква публиката, включително и мен самата, да се замисля колко често хората се влияем от чуждото мнение. А също и как тази наша слабост би могла да се отрази пагубно на живота ни.

Истината е, че „Отело“ на Оскарас Коршуновас едва ли ще се превърне в любима постановка на масовата публика заради темите табу, които повдига съвсем безстрашно. За това пък представлението може да бъде прието като един своеобразен урок по приемственост – умение, което следва всеки един човек да притежава.