Тя и Той. И морето… Тя е писателка, или поне е била. Докато една непрежалима любов не променя изцяло живота ѝ. А той е журналист, или поне е бил. Сега е само това, което е останало от него, кариерата и таланта му след алкохола.

Той, разбира се, е Юлиан Вергов. А тя е Радена Вълканова. Но в историята им има и още някой – може би вътрешен глас, въображаем приятел или въплъщение на миналото и болките от него, които носим навсякъде със себе си. В този причудлив образ влиза Петър Антонов.

А морето – морето е метафора и едновременно истинско място. „Светът беше безкрайно море. Морето беше единственият ни свят“.

Все пак „морето винаги предстои“ и остава – дори и след теб.

Яна Борисова е страхотен автор и драматург. Текстовете ѝ имат отличителни черти и, ако я познавате ще откривате нещо от нея във всичките ѝ произведения. „Морето след теб“ не е изключение. Пиесата, публикувана преди няколко години има

номинация за „Икар“ за драматургичен текст.

На сцената на „Театър 199“ тя е от съвсем скоро.

Мястото не е случайно, защото първата пиеса на Яна е поставена именно тук. Освен това тази година е юбилейна за театъра, а срещата между Яна Борисова и режисьора Марий Росен е благодарение на бившата му директорка Анна Монова. Не е и случайно, че в постановката са вплели, по думите на екипа, „обяснение в любов на театъра“ – на този конкретно, но и по принцип.

Разбира се, щом става дума за постановка по Яна Борисова, значи със сигурност ще става дума за любов. В „Морето след теб“ тя е на много нива. Защо толкова често се случва хората да се влюбват несподелено, защо

„винаги любовта на живота ти се оказва тази, която ти се изплъзва“,

как една „любов, кара някого да се скрие завинаги“ – това са част от въпросите, които задават героите.

Освен, че актьорската игра е толкова достоверна и на изключително високо ниво, представлението впечатлява и с изразните си средства – мултимедия, музика, камера, която излъчва на живо. Умело се смесват театърът и киното – част от спектакъла за кратко се пренася на екран чрез видеокадри. Те провокират сантимент, напомнят на старото българско кино, към което режисьорът има афинитет – неслучайно са и черно-бели. „Обичам да гледам снимки, особено черно-бели – там всички са красиви“, казва героинята.

Самата постановка също е своеобразен поглед към нечие лично минало. Силата ѝ е там обаче, че в личната история всеки може да открие част от себе си.

В образа на героинята на Радена Вълканова виждаме жена, която е потънала в миналото си, свикнала с болката и сякаш не искаща да се разделя с нея. Да продължиш обаче не значи да забравиш. Затова друга тема в спектакъла е тази за втория шанс. Както и за нещата, за които не можем да намерим думи, за невъзможността на езика ни да обясним това, което искаме да кажем, да обясним любовта, за начините, по които хората се справят с болката си, или не го правят…

Меланхолията по миналото обаче е само един от пластовете на дълбокото море,

което е представлението, много ненатрапчиво прокаран.

Яна Борисова има специфичен изказ. Чрез диалозите, в началото кратки и остри, като скорострелна партия шах, постепенно се разкриват все повече от световете на героите. Те са хора, които на въпроса „На колко години сте?“ отговарят с „Винаги казвам, че съм на 42, защото тогава за последен път изпитах нещо“.

И макар да не си го признават, разбират че благодарение на другия могат да чувстват отново. Тя предизвиква в него промяна. А той отключва нещо в нея, провокира я да извади на светло местата в душата си, които отдавна пази скрити в тъмнина, затрупани от праха на невъзможността да се откъснеш от спомените. Докато те всъщност принадлежат на морето. Героят на Петър Антонов пък е перфектният разказвач в едни моменти и мъдрия вътрешен глас в други.

За въздействието на представлението допринася и идейната сценография, дело на Елис Вели, която прави и костюмите. Александър Евтимов – Шаманчето е автор на музиката, а Албена Баева на видео дизайна.

Интересното е, че сякаш спектакълът въздейства по различен начин върху различните зрители. Едни излизаха от театъра смеейки се, коментирайки моментите, които са ги забавлявали, а други с влажни очи сякаш заедно с героите се бяха върнали в своето минало.

А като споменахме сълзи – не знам дали бяха по сценарий, или предизвикани от силно емоционалния момент в историята, насълзените очи на Юлиан Вергов бяха преломна точка, която просълзи и моите.

Не си мислете, че това е тежка драматична история – напротив. Спектакълът замисля, но вплита и много хумор. А накрая под лъчите на един залез, който прилича на изгрев, покълва нещо ново – надеждата за утре.