„Това беше една от най-добрите постановки, които съм гледал“, казва някой на излизане от Народния театър. В същото време друг човек демонстративно става и напуска именно същия този спектакъл с думите: „Стига, достатъчно“. Представление на контрасти и народ на крайности.

Такива сме си – силно любим и мразим.

А поводът този път е най-новата премиера на голяма сцена в Народен театър „Иван Вазов“ – „Оръжията и човекът“ по Джордж Бърнард Шоу, режисирана от Джон Малкович. В ролите влизат актьорите: Кремена Славчева, Пламен Димов, Ненчо Костов, Ева Тепавичарова, Христо Петков, Стоян Пепеланов и Ирина Митева.

Това няма да е типичното театрално ревю, няма и как да бъде при положение, че това не беше типичната театрална премиера.

Залата е пълна, завесата се вдига, „Шшшт, тихо“ се чува от задния ред и представлението започва. На пръв поглед всичко, от декора до костюмите и началните реплики, издава, че сме се пренесли в миналото и по-точно – в края на 19 век, когато в сръбско-българската война „капитаните побеждават генералите“. В действителност обаче в следващите два часа

няма да станем свидетели на възвеличаване на този подвиг,

не защото той не е велик, а защото войната изначално е грозно нещо. Всъщност попадаме в един свят на илюзии и преструвки, в който героите са като кукли на конци, задвижвани от показност, очаквания, порядки и роли, които само са си избрали.

Спектакълът започва с разгромните сръбски войници, един от които, търсещ убежище се, скрива в стаята на млада българска девойка – Райна. Тя е от рода Петкови – „най-богатият и най-известният в нашата страна“, както сама обяснява на войника. За миг в стаята са двама врагове, представители на враждуващи народи, но в следващия остават хората – мъжът, който се страхува от смъртта, и жената, който показва милост и грижа,

пренебрегвайки националния си дълг, но изпълнявайки човешкия.

Това ми напомни на сцена от филма на Мел Гибсън „Hacksaw Ridge“ („Възражение по съвест“), създаден по истински случай. Той разказва историята на героя на Андрю Гарфийлд, който е лекар на фронта по време на Втората световна война и освен, че спасява хора от американската армия, помага и на ранени японски войници.

Но да се върнем на Балканите… Макар и двамата герои в представлението да са инфантилни по свой начин, диалогът между тях ми се стори по-истински от всичко друго. В репликите и особено в разказа на войника, който се оказва швейцарец случайно записал се в сръбската армия, ясно си личат целите на автора – чрез средствата на иронията да заклейми войната и да покаже безумието на изкуственото ѝ възвеличаване от хора, които никога не са виждали истинското ѝ лице. „Оръжията и човекът“ е бунт срещу нормализирането на войната, което виждаме все по-силно и в съвремието ни.

Така вместо да е безстрашен войник, готов да жертва живота си за каузата, за която се бие, героят би дал всичко, за да намери спасение от преследвачите си, за малко сън и шоколад. Райна е възмутена от действителността, за която твърди войникът, опитва се да му вдъхне смелост и го успокоява. „Знам, че някои войници се страхуват от смъртта“, казва тя. „Всички, скъпа госпожице, всички, повярвайте ми“, отвръща войникът.

Ирония, ирония, ирония…

Навсякъде е – в образите, в начина, по който се държат, в начина, по който говорят, в идеите, в които вярват, и в представите им за света. Осмиват се илюзиите и изкуствената „реалност“, която висшето общество си създава. Сблъсква се действителността с романтичните им представи.

Те привидно са изтънчени и благородни, но под маската им си личи истинската им същност. Добре, че има хора, които успяват да прозрат под маските. Слугинята в семейството казва на уж изтънчения годеник на Райна: „Всички господари са еднакви – вие се закачате с мен, зад гърба на госпожица Райна, а тя прави същото зад вашия гръб… Това показва колко малко всъщност ви интересува“.

Райна нарича връзката с годеника си „истински благородна“, а в нея няма нищо истинско. „Благородната поза и изтънчения глас“ – всичко е преструвка.

С „Оръжията и човекът“ се засягат още темите за класовото неравенство и възприемането на жените като стока. И всичко това през комедията,

през преекспонираните образи на героите.

Ирония имаше и във факта, че текстовете, заради които хората в залата се смееха, други хора отвън се биеха.

След всичко, което видях в рамките на представлението, случилото се пред театъра само ден по-рано ми се стори смешно нелепо.
Не разбирам защо хората се сърдят или обиждат от това, което Бърнард Шоу е написал в пиесата си. Той никога не е бил в България и само по избора на имена на героите му (Сергиус и Лука например), си личи, че не е познавал в дълбочина културата ни. Да, може и да се заиграва със стереотипите, но те неслучайно са се превърнали в такива – същото правят и Алеко Константинов в „Бай Ганьо“ и Добри Войников в „Криворазбраната цивилизация“. Тези литературни гении използват средствата на самоиронията, която е висш признак на интелигентност.

Десетилетия след като тези произведения са написани, криворазбраният ни патриотизъм се сблъсква с една буквално криворазбрана пиеса.

На излизане от сградата ни посрещна самотна табела, на която пишеше „Позор“… Ако не беше тъжно, щеше да е парадоксално смешно. И както провокира постановката, в края се питаш „дали всички наши идеали не са илюзия“?