Сладкишът на майка ти е сух. Той е мъж, а казва, че е жена, следователно е… лъжец. Не искам да се издържам сама, но не искам приятелите ми да ме мислят за „издържана жена“. Самолетът ще излети със или без мен на борда, така че не мога да помогна на планетата. Представяте ли си Стефан Данаилов на тротинетка. Не съм против абортите, но ако говоря с някой достатъчно убедителен ще заема обратната позиция. Нямам мнение по някои въпроси…
Да, но тези неща не ги казваш!
Всяко общество има неписани правила – неща, които няма нужда да бъдат казвани изрично, но се подразбират. Кое е прието да се казва и кое не е, как трябва да се държиш в определени ситуации, дори клишетата и стереотипите са част от тези неписани закони.
Често си даваме сметка за правилата, на които всички сме подвластни, само когато някой явно ги наруши и това ни се стори толкова неприемливо.
Кой обаче определя какво е допустимо и какво не?
Защо да не може клишетата да бъдат счупвани?
Най-добрият начин да се поставят тези въпроси в обществото е да бъдат зададени от изкуството. Точно това прави постановката на френската авторка Саломе Льолуш „Това не го казвай“, за първи път поставена на български език от режисьора Явор Гърдев. Гласовете в пиесата са два – мъжки и женски и за тях няма по-добра комбинация от Захари Бахаров и Теодора Духовникова.
За успеха на представлението допринася и химията между двамата. За нея подсказват и малките детайли като начина, по който се усмихват, докато разместват декора между сцените.
В София представлението се играе в кино „Люмиер“. И макар залата да няма специфичната театрална сцена, с която сме свикнали, това е дори плюс, защото
актьорите използват пространството по необичаен начин.
Темите, които постановката поставя са актуални – болезнено актуални. „Ако човек казва това, което мисли в крайна сметка започва да мисли това, което казва“, твърди с притеснение героят на Захари.
През цялото време тя и той сякаш водят словесна битка, замерят се с думи, както казват от екипа. Лее се един безкраен водопад от думи на различни теми, които предизвикват героите и публиката. Макар представлението да е комедия, освен да те разсмее
има силата да те замисли.
Текстът изследва цели процеси в обществото и за още по-голям ефект е използвана локализация. През смеха ставаме свидетели на пластове дълго премълчавани неща, които като люспи се отлепят, оголвайки все повече болезнените места, които крием с думите си или с тяхното отсъствие. „Казвам всичко, което мисля, защото ме е страх…“, признава героинята.
Колко често това, което казваме се разминава с това, което събеседникът ни чува, колко често ни се иска да кажем „на всеки всичко всеки път“… „Това не го казваш“ се чува неведнъж по време на спектакъла.
Представлението се изигра за 50-и юбилеен път
и съдейки по нестихващия зрителски интерес, ще се играе още дълго. За малко повече от година сценичен живот „Това не го казвай“ не спира да разпродава зали и да изправя публиката на крака.
Понякога ни е нужно именно изкуството, за да си признаем истината. През постановки като тази поглеждаме обективно към действителността, която все пак е поднесена така, че да можем да я възприемем.
Преди време, когато Крис Захариев все още не беше режисьор, а просто влогър в YouTube, със своя приятел и съученик Крис Макаров, правеха поредица видеа, наречени „Гледай какво говориш“. Бяха осъзнали колко изрази от ежедневието ни са метафорични и чрез скечове представяха колко абсурдно биха изглеждали, ако се възприемат буквално. По-дълбокото послание, което искаха да предадат беше всъщност за смисъла и силата на думите.
„Това не го казвай“ ме накара отново да се замисля как и защо използваме думите. И в крайна сметка, ако сладкишът на майка ти наистина е отвратителен „свободата на словото“ позволява ли ти да го признаеш или все пак нормите в обществото, които те задължават да си „политически коректен“ ще те спрат?
