Замисляли ли сте се някога каква стойност носят думите, които изричате? А колко може да струват клетвата, която нарушавате? Отговор на тези и още редица ключови житейски въпроси дава пиесата “Заклеваш ли се в децата?” на режисьора Крис Шарков. Създадена по текста на французойката Саломе Льолуш, тя представя характерната за драматурга своеобразна дисекция на отношенията между двама съпрузи, каквато наблюдаваме и в „Това не го казвай“ със Захари Бахаров и Теодора Духовникова.
В центъра на морална дилема са Джу и Ален (Весела Бабинова и Владимир Зомбори) – влюбена двойка, която решава да си даде обет за вярност в рамките на 10 години. Времето отминава бързо, а с него и давността на клетвата.
Представлението преплита пътя на публиката и вече зрелите версии на главните персонажи. Tой е успешен адвокат, а тя умел психотерапевт. Десетилетие по-късно те са преминали не само през професионална метаморфоза, но и през личностна такава. Между двойката се е зародило
недоверие, което задушава като примка и двата персонажа.
Думите “заклеваш ли се” са се превърнали в еквивалент на поздрав в ежедневната им комуникация. Това ясно индикира за сериозните им проблеми, простиращи се извън компетенциите дори и на експерти семейни психолози.
Мнителността, която изпитват един към друг, се оказва оправдавана. Двамата крият тайни, които могат да разрушат спокойствието в дома им. Следа от влюбените младежи на пръв поглед вече няма – налице са двама уморени от взаимоотношенията си души, които са жадни за нови извънбрачни приключения.
Очаквано, решението им да се впуснат в авантюри потапя в дълбок размисъл всички в залата. Нима обещанията и любовта могат да отшумят с времето? Или просто не могат да устоят, когато насреща им се изправят дългокрака млада красавица и наперено 20-годишно момче с бунтарски дух.
Признавам, че първоначално идеята за изневяра с по-млад партньор, разгледана в пиесата, ми звучеше клиширана. Превъплъщенията на двамата студенти Даниел Кукушев и Лидия Василева в любовниците на Джу и Ален бързо ме опровергаха. Те внесоха както
доза драматизъм, така и една свежа нотка непринуденост,
която все пак да припомни, че макар пиесата да разглежда сложни въпроси за отношенията и комуникацията между хората, е комедийна.
Оказва се, че една пиянска среща в бара и едно пътуване до Лил имат потенциала да доведат до тотален крах в отношения, градени в продължение на десетилетие…а може би и до фатален край за някого от персонажите. Така хумористичните нотки и сладострастието бързо отстъпват своето място на страха и отчаянието. В подобни ситуации често се обръщаме към Бог за помощ и се кълнем, че ще променим начина си на живот. По същия начин постъпват и Джу и Ален.
Вместо да получат спасение и отговор обаче – чрез своя пореден обет персонажите попадат в един порочен кръг, от който правен и психологически изход може би няма. За това пък публиката би могла да се поучи от тях и да се помисли много добре какво ще отговори следващия път, когато някой попита „заклеваш ли се в децата“?
