Какво е способно да провокира човешкото състрадание? Бездомно животно, болно дете или световна трагедия?
Обществото е толкова поляризирано и разделено, че нещата, които могат да ни обединят, са все по-малко и пропорционално по-страшни. Следователно – трагедиите, бедствията и събитията, които предизвикват негативни емоции в нас, имат най-голяма сплотяваща сила.
Или поне така изглеждаше досега.
В последната една седмица интернет е залят от снимки на опустошителните пожари в Лос Анджелис, новини за степента на разрушенията и жертвите, колажи, показващи града преди и след безмилостната стихия, както и множество обществени личности, призоваващи за съпричастност и оказване на помощ.
Вие как разбрахте за пожарите? Първото нещо, което аз чух беше, че българската общност е силно притеснена за безопасността на Панагюрското златно съкровище, което се намира в музей в непосредствена близост до разразилото се огнено бедствие. Не знаех каква е големината на пожарите, има ли ранени, или жертви,
но ставаше ясно, че българското съкровище е добре…
Изглежда се бяхме притеснили повече за едни материални предмети, колкото и ценни да са те, отколкото за безценните безвъзвратно загубени човешки животи.
Това, разбира се, може да се обясни с факта, че близостта (пространствена и в случая национална) прави едни новини по-значими за нас от други. Така например, ако се случи голямо земетресение в района на Пловдив това, ще е много по-важно за нас отколкото, ако се случи в Австралия. Това омаловажава ли случващото се в далечните краища на света, дори то да е трагично и сериозно? Отговорът е „Не“, макар на пръв поглед да изглежда обратното.
Все си мисля, че, ако сме съзнателни и чувствителни хора, както обичаше да повтаря преподавателката ми по музика, би трябвало да мислим и действаме спрямо много повече от първичните си инстинкти.
Не би ли трябвало да се загрижим за човешката трагедия преди всичко?
Не би ли трябвало тя да събуди в нас истинско състрадание, а не ненавист?
И ето тук нещо се чупи – световните трагедии вече трудно ни обединяват. Как едно бедствие може да предизвика омраза ли? И за мен беше непонятно, докато не попаднах на коментари в социалните мрежи, които намекваха, че това, което се случва в Щатите, е заслужено, че сега и те могат да разберат какво причиняват в Газа, Сирия и Афганистан, че сами са си виновни и че „трябва да понесат болката, която причиняват на останалата част от света“.
Как е възможно да се изправиш срещу лицето на човешкото страдание и да го заплюеш?! Как е възможно да правиш злобни мемета и да изпитваш задоволство от чуждата трагедия?! – Може би е възможно единствено ако си видял и преживял нещо много повече от това и носиш болка, гняв и обвинение. „50 000 невинни жени и деца са убити, милиони са разселени, болници са бомбардирани. Нито една сълза или съпричастност. Един разрушен дом на богаташ и всички се чувстват тъжни. В какъв свят живеем“, гласи един от коментарите.
Чувство за справедливост и много, много болка…
Най-ужасното е, че в злобата и желанието си за отмъщение хората възприемат събитията като Божие възмездие. Ако Бог беше такъв, какъвто ние често го представяме, не искам да вярвам в него…
Не на нас обаче е дадено да съдим, не ние имаме финалната дума кой заслужава наказание – и добре, че е така, защото можем да бъдем толкова жестоки.
Законът на близостта действа с пълна сила
и хората, пишещи подобни коментари, явно не си дават сметка за това. Газа, Сирия и всички други кътчета по света, разкъсвани от военни конфликти, бедност и болести, преживяват далеч по-тежки неща, от тези, на които отдаваме по-голямо значение. Тъжната истина, е че фактът, че това бегло ни засяга, надделява над емпатията ни.
Аз също се запитах: „Справедливо ли е само защото това е един от най-известните градове в света и жителите му са едни от най-популярните в шоубизнеса това да предизвиква огромна вълна на съпричастност? А други места, които отчаяно се нуждаят от нея, да не я получават?“ Може би не… В света има много несправедливости. Но това не означава, че който и да е човек заслужава да преживее подобна трагедия.
А честно ли е, че хората, живеещи в ежедневие на военни конфликти, губят всичко и нямат възможност да възстановят предишния си живот?
Честно ли е помощта за тях да е в пъти по-малка,
от тази, която в момента е насочена към Лос Анджелис? Може би не… Кога последно чухте личности като Бионсе или Джейми Лий Къртис да даряват милиони за гладуващите деца в Африка или пострадалите от войните в Близкия Изток, както го направиха за приятелите си в „града на ангелите“?
Вижте тази публикация в Instagram.
Просто светът ни е устроен така. Трагедии има непрекъснато. Може би е истина, че защото са „известни“ и „богати“, хората в Лос Анджелис по-бързо ще могат да се върнат към предишния си живот, ако става въпрос за възстановяване на материалното. Тези неписани закони действат навсякъде. По същата логика много болни деца остават в сянката на неизвестното, докато други получават медийно внимание, а с него и по-голям шанс за по-добър живот.
Да, живеем в нечестен свят, но злобата, обвиненията и разделението няма да го направят по-добър. Хубавата новина е, че
макар да не е справедлив, светът е балансиран.
В отговор на трагедията и омразата, която се прокрадва заедно с нея, се надига и още по-голяма вълна от емпатия и желание за помощ.
А относно Панагюрското съкровище – разбира, се че всички българи се надяваме то безопасно и в цялост да се завърне у нас.
Преди да бъдем българи обаче си надявам, да бъдем хора –
проявяващи емпатия, съчувстващи на болката на другия и правещи всичко по силите си да оставят своя малък отпечатък за едно по-добро утре.
