Времето е активът, с който привидно разполагаме в излишък, но всъщност никога не ни достига. Забързаното ежедневие често ни завлича във водовъртеж от работни задължения, а страхове ни дърпат към дъното. Така, когато най-накрая се отърсим от лудницата около себе си и се обърнем назад, понякога осъзнаваме, че десетки години от живота ни вече са изминали, а ние така и не сме си поживели по онзи бунтарски, авантюристичен и безстрашен начин, който оставя спомени.
В подобна ситуация изпада и Ана Шнайдер (Мимоза Базова) в постановката „Басейнът” на Театър „Българска армия”. Тя е самотна възрастна жена, която е посещавана единствено от помощницата си Инес (Анастасия Ингилизова) и непохватния си син Готлиб (Веселин Анчев). При първата среща с главната героиня у публиката се настанява едно усещане за тежест в гърдите - за
примирение, което е обзело цялото ѝ същество и „изпива” желанието ѝ за живот.
Деменцията, от която семейство Шнайдер твърди, че страда Анa, я е превърнало в пречка, в едно неудобно обстоятелство, което е застанало между Готлиб, сестра му парите на покойния им баща, имота на майка им и Инес.
Снимка: Мария Цветкова, Театър „Българска армия”
Тази история ви звучи някак познато, нали? Има привкус на грозната действителност, в която голяма част от хората живеят. В нея ценностите са просто мираж, а любовта – абстрактно понятие, задвижвано не от чувства, а от интереси.
В началото на представлението режисьорът Атанас Атанасов ни „обрисува” една такава потискаща „картина”, което може за кратко да заблуди публиката, че ще гледа драматично представление относно крехкостта на човешките отношения. Дълбочината на връзката между родител и дете, работодател и служител в действителност е основна сюжетна линия, но подходът, по който е представена, бяга от трагичните нотки и залага на комичното, служейки си с премерена доза сарказъм.
Снимка: Мария Цветкова, Театър „Българска армия”
Винаги съм смятала, че когато говорим за хумор, има една обозрима граница, която не бива да бъде прекрачвана. Той трябва да бъде ненатрапчив, но все пак лесно доловим от публиката, да бъде закачлив, но не и обиден. Подобен тип интелигентна комедия вече се среща все по-рядко, заради което останах изключително приятно изненадана, че в
„Басейнът” не се залита към пошлото,
а се залага на това по деликатен начин да бъдат очертани контрастните линии на развитие на персонажите.
Снимка: Мария Цветкова, Театър „Българска армия”
В началото например Ана е видимо по-затворена към света, но в хода на пиесата забелязваме една невероятна метаморфоза у нея. От тъжната и объркана възрастна дама няма и спомен. Тя отново е изпълнена с живот – пъстър, красив и щур, колкото и самата ѝ персона. Причината за тази коренна промяна е един басейн в двора на дома ѝ, а може би и привлекателният млад инструктор „по плуване” на име Райни (Асен Кобиларов)…Или поне така ни изглежда в началото. Това, което връща усмивката ѝ, всъщност е фактът, че
усеща как свободата отново тече във вените ѝ.
Тя е господар на собствените си финанси и най-вече на оставащото си време, което сама може да реши как да прекара на този свят.
Докато за нея тази възможност е някак опияняваща, то за сина ѝ е по-скоро симптом на неизлечимо заболяване. Противно на общоприетите разбирания,
старостта всъщност не е болест, а точно обратното.
Тя е шанс човек отново да се отдаде на себе си и личното си щастие след дългите години на неуморен труд. Това обаче може да се превърне в трудна задача, когато над главата му са надвиснали „ято лешояди”, които очакват прегладнели последния дъх на плячката си.
Снимка: Мария Цветкова, Театър „Българска армия”
Колкото и опасен да звучи този сценарий, до момента изкуството многократно ни е показвало, че спасение дебне отвсякъде. Дали в случая то ще бъде „плод” на бистрия ум на Ана, непресторената любов на внучка ѝ Мишел (Бернарда Береану) или на способността хората да израстват и да се променят – можете да научите през новия театрален сезон в „Българска армия”.
Дотогава мога да ви уверя в едно - „Басейнът” не е тягостно представление за наближаващия край на един човешки живот и краха в отношенията между поколенията, а един пъстър урок по щастие. Учи ни как да „гребем” с пълни шепи от живота дори когато той се изплъзва като пясък между пръстите ни.
