Днес, 2 октомври, се навършват 109 години от смъртта на Димчо Дебелянов – един от най-лиричните и обичани представители на българската литература. Той загива едва на 29-годишна възраст на фронта по време на Първата световна война, в сражение край Горно Караджово. Погребан е на следващия ден в двора на българската църква в Демирхисар (днес град Сидирокастро, Гърция). По-късно, по инициатива на литературния кръг „Живо слово“, костите му са пренесени и положени в родната му Копривщица, където днес домът му е превърнат в музей. По повод тази паметна дата ще ви върнем назад във времето, за да си припомним един от характерните белези на личността на Дебелянов и вдъхновението, което оставя след себе си.
Погребението на тленните останки на Дебелянов в Копривщица, 1934 г. Снимка: Българската Държавна агенция „Архиви“
Изгаря първите си стихотворния
Само на девет години Димчо Дебелянов губи баща си – събитие, което оставя дълбока следа в детската му душа и по-късно намира отражение в неговото творчество. В този труден период, заедно с майка си и петте си братя и сестри, той се премества в Пловдив, където семейството е подложено на глад и мизерия. Именно тогава Дебелянов за първи път посяга към перото, но малко по-късно сам унищожава първите си творби.
Рожденото му име е Динчо
Той е кръстен на своя дядо, който носел същото име. След като завършва гимназиалното си образование в София, Дебелянов започва работа в списание „Съвременник“, където пише първите си стихотворения – „На таз, която в нощи мълчаливи“ и „Когато вишните цъфтяха“. Тези и много други сатирични текстове, които създава по-късно за различни издания, той подписва с различни псевдоними – Аз, Амер, Тафт, Сулбатор и най-често Димчо. Именно тогава той решава да промени името си официално, без да подозира, че именно с него ще остане завинаги в историята.
Преводач на най-големите имена в световната литература
Докато следва висшето си образование в Юридическия факултет и Историко-филологическия факултет на Софийския университет, които не завършва, той изучава френски, руски и английски език и превежда автори, на които се възхищава още от малък – като Шарл Бодлер, Пол Верлен и Уилям Шекспир.
Обречен да обича през очите на болката
През годините той е имал немалко любови, които са го вдъхновявали да твори. Една от най-пламенните му връзки е била с учителката Мара Василева, която умира от туберкулоза и на която той посвещава елегията „Аз искам да те помня все така“. Малко по-късно в живота му влиза Елена Петрунова, чийто живот пък е трагично прекъснат от собствения ѝ баща. Най-дългата му връзка е с „момичето с гълъбовите очи и със светещата душа от Ихтиман“ – учителката Иванка Дерменджийска. Любовта им продължава 13 години, през които се виждат едва 13 пъти. Въпреки това, до смъртта му те непрекъснато си пишат писма, разменят книги, които са им направили впечатление, и споделят чувствата си, пише БНР.
Предвижда смъртта си
Малко след избухването на Първата световна война и произведен в чин подпоручик след Балканската война, той настоява да бъде изпратен на фронта, макар че не подлежал на мобилизация. На 29 януари 1916 г. заминава като доброволец на Македонския фронт с думите: „Аз отивам да изпълня патриотичния си дълг и зная, че няма да се върна! Ще блесна като звезда и ще угасна!“.
„Да се завърнеш в бащината къща“...
Малко след пренасянето на костите на поета в родната му къща в Копривщица, скулпторът Иван Лазаров е поканен да изработи паметник на Дебелянов. При едно от посещенията си в „Бунтовната столица на българското Възраждане“ той се сблъсква отблизо с мъката на жените, които са загубили синовете си на фронта, което го вдъхновява да смени концепцията си. Така той създава скулптурата „Майка“, която бди над гроба на Дебелянов вече 91 години.
Името, което ще помним „от век на век“
Повече от 40 години Община Копривщица организира двудневен празник на литературата, чиято цел е да припомни поезията и личността на Димчо Дебелянов. В рамките на „Дебеляновите дни“ се връчва литературна награда, носеща името на поета. Освен в родния му град, улица в столичния квартал „Изток“ е кръстена на него, както и нос в Антарктика.
