Най-специалният дом винаги остава този, в който сме обичали и сме се чувствали обичани, казват поколения творци. Този, чиито стени пазят спомена за сутрините, посрещнати очи в очи с онзи специален за нас човек, за дългите мразовити дни, в които рядко сме чували тишината, и за късните часове, прекарани в разговори и смях, а понякога и в спорове. Някои избират да споделят този дом до старините си, растейки и учейки се от грешките си - рамо до рамо и борейки се за своята любов. Други го напускат при първото срещнато препятствие помежду им, а трети, оставайки в него, постепенно превръщат всяка частица нежност в средство за манипулация. Има и такива, които си тръгват, но отново се завръщат, неспособни да пуснат миналото и да продължат напред - „напук на света и напук и на времето и напук на колелото, дето всичко върти“ - както изпява голямата българска певица Богдана Карадочева в песента „Къщата на живота ми“.
Снимка: RAI Cinema
MCF7Arts и кино-литературният фестивал „Синелибри“ ни представят една такава любовна история, в която границите между присъствие и отсъствие, грижа и зависимост, желание и контрол постепенно се размиват. Тя е в центъра на вниманието в новия филм на италианския режисьор Андреа Палаоро - „Ехото между нас“, изграден върху последната оригинална история на знаменития Бернардо Бертолучи. Продукцията, чиято световна премиера се състоя преди месец на Международния филмов фестивал във Венеция, ни отваря вратите към просторния дом на музикалния продуцент Леонардо (Лука Маринели), който едновременно се превръща в негово убежище и затвор. Опитвайки се да избяга от физическата болка, която замъглява съзнанието му, той постепенно започва да бяга от своите чувства, докато реалността му не се превърне в повтарящ се кръговрат от призрачни срещи. Всеки ден той се бори със себе си и с желанието да избере собственото си унищожение, усещайки присъствието на любимата си жена Ан (Алисия Викандер),
която със своите несигурности и страхове не спира да отваря кутията със спомени между тях, чието ехо отеква във всяко кътче на дома му.
Снимка: RAI Cinema
Бернардо Бертолучи често е определял филмите си като произведения за времето и е споделял, че дори когато започва работа по проект с намерението да разкаже различна история, в крайна сметка открива в нея дълбоко автобиографични елементи, пише FilmTv. Според сценаристките Илария Бернардини и Лудовика Рамполди същият подход се наблюдава и в „Ехото между нас“. Физическата болка на Лео отразява отчасти преживяванията на режисьора, свързани със собственото му тяло, както и копнежа му за освобождение и облекчение. Професионалните тревоги на героя също отразяват личния опит на Бертолучи. Във филма Лео трябва да участва в създаването на вероятно последния албум на голяма музикална икона, а притесненията му около тази задача напомнят за емоциите, които сценаристите са изпитвали по време на съвместната си работа с режисьора. Дори някои от репликите на известната изпълнителка,
изиграна от носителката на „Оскар“ Сюзън Сарандън, са вдъхновени пряко от разговорите ѝ с италианския режисьор.
„Това е филм, който не разказва историята само с думи, а и с кадри, създавайки особена чувствителност. Не обясняваме всичко, а оставяме възможност на зрителите сами да навлязат в нея. Мисля, че подобен тип продукция, която преплита толкова смело линиите между миналото, настоящето и мечтите, не може да бъде създадена от американското кино. Начинът, по който визията се преплита със стила на Бернардо от „Конформистът“ и настоящето, е достойно продължение на творчеството му и според мен той би подходил по същия начин“, споделя Сарандън на пресконференция по време на фестивала във Венеция.
Снимка: RAI Cinema
В „Ехото между нас“ всеки кадър носи множество визуални метафори, подкрепени по изтънчен и ненатрапчив начин от сценария. Копнежът за близост между главните герои е подчертан чрез разкошна визуална естетика, която разкрива емоционалния затвор, в който сами са се заключили. В апартамента, превърнал се в посредник между тях, всяко влизане и излизане – от първата голяма криза във връзката им до дните, прекарани в разговори, и онези, потънали в тишина – изгражда постепенно един изключително въздействащ съвременен арт кино портрет. Лентата ни кара да съпреживеем с всяка частица от тялото си любовта на Лео и Ан, която постепенно прераства в обсесия, чиито пукнатини все по-трудно могат да бъдат заличени. Двама души, чиито токсични отношения ги превръщат едновременно в болест и лекарство един за друг – едно красиво и фрустриращо саморазрушение.
„Всичко, което ни се случва, дори провалите ни или смъртта, сами си го избираме“,
Снимка: RAI Cinema
казва Ан по време на един от първите си разговори очи в очи с Лео. Думите ѝ ми напомнят за мисълта на английския актьор и телевизионен водещ: „Любовта е избор, а не чувство. Чувствата идват и си отиват и ако решим да основаваме най-важните си взаимоотношения на това, което изпитваме в даден момент, ни очаква трудно и бурно пътуване. Любовта е глагол, а не съществително. Любовта е нещо, което правим, а не нещо, което ни се случва“. Едно толкова просто определение, чийто истински смисъл все по-трудно осмисляме, потънали дълбоко в информационния шум, с който сме се обградили, не виждайки по-далеч от екраните пред нас.
Лентата на Палаоро ни кара да се вслушаме в „ехото“ между всички нас – в онова, което сме изрекли, преживели или пожелали
и което никога не изчезва истински, а продължава да се завръща под една или друга форма в нашето настояще. Тя ни напомня колко е важно да умеем да поставяме граници преди да изберем да споделим живота си с някого, за да разпознаем кога да останем, но и кога да си тръгнем навреме. Какви още уроци за живота, изкуството и любовта ни дава „Ехото между нас“ можете да откриете през следващите седмици по време на фестивала „Синелибри“. Пълен график на прожекциите е наличен ТУК.
