Началото е поставено от няколко души, които танцуват на открито в лятната жега. Размахвайки ръце, поклащайки се, с дрехи, напоени с пот, те танцуват през нощта и на следващия ден. Рядко спират да ядат или да пият и сякаш не обръщат внимание на нарастващата умора и болката от натъртените крака, а дни по-късно продължават да танцуват. Докато властите се намесят, стотици други танцуват по същия неистов начин.
Но това не е един от онези рейвове от 80-те години, които започват в отдалечена уличка и завършват в кално поле. По-скоро това е
една от най-странните епидемии, регистрирани в световната история.
Тя се е случила преди повече от 500 години във френския град Страсбург. Там в продължение на три горещи месеца през 1518 г. няколкостотин души развили непреодолима нужда да танцуват. Танците продължили, докато за ужас на събралите се да ги гледат тълпи някои от тях не припаднали и не загинали на място. Какво точно се е случило?
Според разказ, написан през 30-те години на ХІХ в. от раздразнителния, но блестящ лекар Парацелз, „танцуващата чума в Страсбург“ започнала в средата на юли 1518 г., когато една самотна жена излязла пред къщата си и няколко дни подред танцувала. В рамките на една седмица десетки други хора били обхванати от същия неустоим порив.
Снимка: Alamy
Богатата буржоазия, която управлява града, не се забавлява. Един от тях, писателят Себастиан Брант, посвещава една глава от своя морализаторски бестселър „Корабът на глупците“ на глупостта на танца. Озадачен от хаоса по улиците, той и колегите му от градския съвет се консултират с местните лекари, които в съответствие с тогаващните знания по медицина обявяват, че
танците са резултат от „прегряване на кръвта“ в мозъка.
Съветниците прилагат това, което смятат за подходящо лечение – повече танци! Те наредили да се разчисти откритият пазар за зърно, използвали залите на гилдиите и издигнали сцена до конния панаир. На тези места те придружили обезумелите танцьори с убеждението, че като поддържат бясно движение, те ще се отърват от болестта. Буржоазията дори наемала свирачи и барабанисти и плащала на „силни мъже“, за да държат болните изправени, като придържат телата им, докато те се въртят и люлеят. Хората на пазара за зърно и на конния панаир продължават да танцуват под ярките лъчи на лятното слънце в една толкова демонична сцена, колкото и всичко, измислено от Йеронимус Бош, пише The Guardian.
Стихотворение в архивите на града обяснява какво се е случило след това: „В лудостта си хората продължаваха да танцуват, докато не изпаднаха в безсъзнание и мнозина умряха“. Съветът усеща, че е допуснал грешка. Решавайки, че танцьорите страдат по-скоро от „свещен гняв“, отколкото от „прегрели“ мозъци, те избират период на принудително покаяние и
забраняват музиката и танците на обществени места.
Накрая танцьорите били отведени в светилище, посветено на свети Вит, разположено в усойна пещера на хълмовете над близкия град Саверн, където окървавените им крака били обути в червени обувки и те били водени около дървена фигура на светеца. През следващите седмици, казват хрониките, повечето от тях престанали да се движат диво. Епидемията е приключила.
Снимка: Alamy
Тази странна глава от човешката история повдига много въпроси, на които е трудно да се отговори. Защо буржоазията са предписвали повече танци като средство за лечение на „сварените мозъци“? Защо танцьорите са били принудени да носят червени обувки? И колко хора са загинали? (Един писател, живеещ близо до града, смята, че поне за известно време са умирали по 15 души на ден, но това не е потвърдено.)
Можем да бъдем по-уверени, когато казваме какво е причинило и какво не е причинило това странно явление. За известно време ерготизмът изглеждаше добър аргумент.
Това е резултат от консумацията на храна, заразена с вид плесен,
която расте по влажната ръж и произвежда химикал, свързан с LSD. То може да предизвика ужасяващи халюцинации и силни гърчове. Но е много малко вероятно страдащите да са танцували в продължение на дни. Също толкова неправдоподобно е и твърдението, че танцуващите са били религиозни диверсанти. За наблюдателите е било ясно, че те не са искали да танцуват. Най-достоверното обяснение е, че хората в Страсбург са били жертви на масово психогенно заболяване, което преди време се наричало „масова истерия“.
Снимка: Shutterstock
През предходните векове е имало няколко други избухвания на танци, в които са участвали стотици или само няколко души, почти всички в градове в близост до река Рейн. Заедно с търговците, поклонниците и войниците, които се движели по тези води, пътували и новини и вярвания. Изглежда, че една конкретна идея се е наложила в културното съзнание на региона: че
Свети Вит може да наказва грешниците, като ги кара да танцуват.
Има теории, че подобно силно фанатично вярване може да има отражение в поведението. Това може да се отнесе към случилото се в Страсбург през 1518 г. Проклятието на Свети Вит е точно този вид свръхестествена вяра, която може да доведе внушенията до дисоциативни състояния. Хрониките са единодушни, че повечето хора бързо са предположили, че разгневеният Свети Вит е причинил страданието.
Така че е било достатъчно няколко набожни и емоционално слаби хора да повярват, че Свети Вит ги е взел на прицел, за да изпаднат в състояние на транс, в което се чувствали принудени да танцуват в продължение на дни. Ако манията по танците наистина е била случай на масово психогенно заболяване, можем също така да разберем защо е обхванала толкова много хора: малко действия са могли да бъдат по-благоприятни за предизвикване на всеобща психична епидемия от решението на управителите да съберат танцьорите в най-публичните части на града. Тяхната видимост гарантира, че останалите жители на града ще станат податливи, тъй като съзнанието им се концентрира върху собствените им грехове и възможността те да са следващите.
Снимка: Shutterstock
Животът в Страсбург в началото на 1500 г. отговаря на още едно основно условие за възникване на психогенно заболяване: в хрониките са записани
множество случаи на стрес, които водят до повишено ниво на внушаемост.
Социални и религиозни конфликти, ужасяващи нови болести, неуспешна реколта и рязко покачване на цените на пшеницата предизвикват повсеместно страдание. Един летописец описва 1517 г. с прочувствена лаконичност като „лоша година“. През следващото лято сиропиталищата, болниците и приютите са препълнени с отчаяни хора. Това били идеалните условия за някои от нуждаещите се в града да си представят, че Бог им се е разгневил и че Свети Вит ги преследва по улиците.
За щастие епидемията от танци през 1518 г. е последната по рода си в Европа. Това е едно от малкото събитията, които по-ярко разкриват странните крайности, до които може да стигне мозъкът ни, когато е в плен на колективния страх.
