Всеки от нас има свой стил на привързаност. Когато го познаваме добре, започваме да гледаме по-осъзнато на отношенията, които изграждаме. Или, както лаконично казва един от най-изтъкнатите драматурзи и писатели от края на XIX век, Оскар Уайлд: „Да обичаш, значи да надминеш себе си.“
Според психолозите много фактори определят едни взаимоотношения като „здрави“ и „стабилни“. В любовта, както и в приятелството, способността ни да разрешаваме конфликтите, да проявяваме взаимно уважение и да си позволяваме да бъдем уязвими е сред основните предпоставки за избягване на така често обсъжданите напоследък „токсични“ модели. Преди обаче да започнем да работим върху връзките си, е важно да разберем какъв емоционален багаж носим със себе си, пишат от френското списание Psychologies.
Според теорията за привързаността, разработена от английския психоаналитик и психиатър Джон Боулби през 50-те години на XX век, грижите, които получаваме от основните фигури в детството ни, оказват влияние върху връзките ни в зряла възраст. Той предполага, че всеки човек изгражда специфичен модел на поведение, който се отразява на бъдещите му взаимоотношения – както положително, така и негативно. Разпознаването на този стил е първата стъпка към по-дълбокото разбиране на собствените ни емоционални реакции и начина, по който се свързваме с другите. Нека в следващите редове разгледаме кои са основните видове.
Сигурната привързаност
Снимка: Pixabay
Често определяна като най-здравословната, тя се формира в стабилна и подкрепяща семейна среда, в която родителите откликват на нуждите на детето и му осигуряват усещане за сигурност. С времето това изгражда увереност както в собствените му качества, така и в отношенията с околните. В зряла възраст хората, израснали с този модел, умеят да търсят подкрепа, когато имат нужда, но също така са готови да я оказват на другите, като същевременно запазват своята самостоятелност. Те ценят близостта и полагат усилия да я поддържат, като същевременно успяват да балансират между времето за себе си и личните си интереси.
„Светът ни кара да мислим, че споделената любов без драма не е любов,
и затова често бягаме от този модел, без дори да осъзнаваме. Когато обичаш човек с такъв стил на привързаност, веднага забелязваш неговото доверие, с което подхожда към връзката. Той не се панира, когато вземеш малко дистанция, и не се затваря, когато търсиш близост. Той те насърчава да бъдеш себе си, без да се страхуваш, че това ще застраши любовта помежду ви“, казва семейният терапевт Флорантин д'Олноа Ван.
Тревожната привързаност
Снимка; Getty Images
При тревожната привързаност детето расте в емоционално нестабилна и шумна среда с родители, които реагират непредвидимо – понякога са свръхангажирани, а друг път отсъстват. За да си осигури близост, то развива постоянна свръхбдителност към грижещата се фигура. С израстването тази изострена чувствителност се запазва и може да породи силен страх от изоставяне, липса на доверие и постоянни съмнения. В зряла възраст хората с този стил често се чувстват неспособни да се справят сами и стават силно зависими от чуждото внимание. В любовните си отношения те могат да изпитват висока тревожност, която да доведе до емоционална зависимост, гняв и упреци към партньора.
„Тези деца са израснали с фрази като: „Трябва да си послушна, мила или съвършена, за да бъдеш обичана“
и „Ако си прекалено много или прекалено малко, ще те изоставят“. Най-важното, за да преодолеят страха от изоставяне, е да се научат да изразяват ясно своите нужди, без да драматизират или да се подценяват, както и да разграничават страховете от настоящето от тези, породени от миналото.“, споделя д'Олноа Ван.
Избягващата привързаност
Снимка: Pixabay
При избягващата привързаност родителите обикновено пренебрегват емоционалните нужди на детето – например като го оставят да плаче само в стаята. Липсата на топлина и подкрепа кара детето да расте в изолация, затова с времето то развива прекомерна автономност и потиска чувствителността си. В зряла възраст такъв човек демонстрира крайна независимост, а когато започне да изпитва по-дълбоки чувства, предпочита да избяга, вместо да създаде силно емоционална връзка.
„Избягващата привързаност не е липса на любов, не е егоизъм и не е неспособност да бъдеш във връзка.
Това е древен страх - страхът да се покажеш уязвим, да признаеш, че имаш нужда от някого и да бъдеш разочарован. Той може да се надмогне само ако се опиташ да се научиш да обичаш, без да губиш себе си“, коментира д'Олноа Ван.
Дезорганизираната привързаност
Снимка: Pixabay
Тя се проявява при деца, които изпитват трудности да изграждат и поддържат близост с хората около себе си. За разлика от тревожната привързаност, която се проявява по-шумно, и избягващата, при която човек разчита основно на себе си, дезорганизираният модел поставя детето в парадокс – разкъсано между копнежа за споделеност и страха от самия контакт. В зряла възраст това противоречие често се запазва: силното желание за близост може да бъде последвано от отблъскване и внезапно отдръпване, когато отношенията започнат да се задълбочават. „Тези хора сякаш постоянно си казват:
„Трябва да се привържа, за да оцелея… Но трябва да бъда нащрек, за да не страдам...да обичам означава да си в опасност.“
Когато функционираш в състояние на дезорганизирана привързаност, можеш да обичаш силно, но бързо да се почувстваш застрашен, да тестваш другия, за да се увериш, че ще остане, а след това да го отхвърлиш от страх да не страдаш. Накратко, да изпитваш емоционален хаос, труден за разбиране дори за самия теб, повтаряйки си: „Искам да обичам, но не ми се получава.“, споделя семейният терапевт.
Според експертите тези категории не са строго разграничени. Ако човек разпознава у себе си тревожен, избягващ или дезорганизиран стил на привързаност, той може постепенно да го промени и да изгради по-сигурен модел. Това е личен процес, който до голяма степен зависи и от изборите, които правим в отношенията си. Не бива обаче да забравяме, че за изграждането на здрава връзка са нужни двама партньори, готови да поемат отговорност за поведението си и да работят заедно върху отношенията. Вместо да си прехвърлят вината, те могат да изграждат по-добра комуникация, доверие и усещане за сигурност.
