Няма да излъжа, ако кажа, че има филми, към които човек подхожда с известна доза скептицизъм. Не защото не харесва героите, а защото след толкова години и хиляди детски спомени с тях неизбежно започва да се пита дали поредното продължение ще има с какво да го изненада или ще го разочарова напълно. Филмът „Миньони и чудовища“ определено бих определила като много приятно кинопреживяване. По мое мнение той няма претенциите да се състезава за „Оскар“ за най-добра анимация, а просто иска да напомни на всички защо тези малки жълти създания продължават да бъдат толкова обичани вече повече от десетилетие.
Снимка: Universal
Най-новото приключение на миньоните ни отвежда в Холивуд през 20-те години на 20-ти век, когато е била Златната епоха на киното – време, в което декорите все още се изработват изцяло на ръка, камерите са внушителни, а студиата са огромни и многообещаващи. Но темата за киното не е използвана от режисьора Пиер Кофин само като декор, тя показва напълно реалния начин, по който са се заснемали филмите през тези години, както и
каква страст се е изисквало към седмото изкуство, за да се захванеш изобщо с него на първо място.
Това е и една от причините защо ,,Миньони и чудовища‘‘ не ми се струва като поредното продължение, което иска да ,,изцеди‘‘ още малко пари от една доста успешна поредица. Харесва ми това, че филмът се опитва да разкаже свежа, напълно нова история и да ни запознае с различните миньони, и господарите, на които те са служили през вековете. Няма как да не спомена и хумора, и многобройните нелепи ситуации, които са от запазените марки на миньоните. Особено смешна ми беше сцената, в която главните герои Джеймс и Хенри, и малкото чудовище Гуми се озовават сред Океана и са нападнати от голяма акула. Точно тогава привидно безобидният Гуми показва, че размерът не винаги определя твоята смелост и прогонва акулата с много силен рев.
Снимка: Universal
Каквото и още да се каже за миньоните, най-голямото предизвикателство пред подобен тип анимации винаги остава едно – хуморът и приключенията да не бъдат насочени само към най-малките зрители, а да успяват да забавляват и порасналите почитатели на поредицата, израснали с филмите „Аз, проклетникът“. Ако се чудите какво да гледате заедно някоя събота и неделя това лято, то може да сте сигурни, че ,,Миньони и чудовища‘‘ спокойно ще допадне на всички членове на семейството, независимо дали те са на 12 или на 22 години.
Снимка: Universal
За мен филмът имаше и някои недостатъци, които не се ограничават единствено до тази част, а са характерни за цялата поредица за миньоните. Забелязала съм, че франчайзът не разчита особено на емоционалните и сълзливи моменти, които често превръщат една анимация в истински завършено и запомнящо се произведение – нещо, което самият Уолт Дисни сякаш наложи като стандарт в този жанр. Всички конфликти при Миньоните са забавни, ненатрапчиви и се разрешават бързо, при това с много хумор. Но едва ли това някога е било недостатък или нещо различно от първоначалния замисъл. Все пак тези жълти създания с неразбираемия си език не искат да ни разплачат, а просто да ни разсмеят.
Снимка: Universal
В крайна сметка най-много ми допадна това, че истинската тема на филма не се въртеше толкова около чудовищата, колкото около любовта към киното и колко ценно е да се доверяваме на въображението си. Въпреки красивото и оригинално послание,
едва ли ,,Миньони и чудовища‘‘ ще измести скоро ,,Аз, проклетникът‘‘
като най-обичаното заглавие от тази поредица. Но пък е един доста добър опит, който ни доказва, че малките жълти създания продължават да бъдат актуални и до днес – не защото тяхната история има нужда от още един филм, а защото ние самите, съвсем егоистично и водени от носталгията, имаме нужда от тях.
