Едва няколко дни след премиерата си на Филмовия фестивал в Кан и номинацията си за „Златна палма” най-новият проект на режисьора Педро Алмодовар - „Горчива Коледа”, тръгва и у нас. На 29 май в подбрани кина в страната ще станем свидетели на този забележителен прецедент в разпространението на кинопродукции, който е дело на дистрибуторската компания MCF 7ARTS. С тази обещаваща заявка на новото дружество идват и големите очаквания на зрителите. Остава и трудният въпрос - „Ще успеят ли те да бъдат оправдани?” Като човек, запознат с творчеството на Педро Алмодовар, мога да ви уверя, че той за пореден път не разочарова феновете на артхаус киното със своите проникновени разсъждения върху психологическите и творческите аспекти от човешкия живот.
Снимка: IMDb
Обект на артистичния му гений този път е Елза (Барбара Лени) – директор в рекламна агенция и бивш режисьор, която се сблъсква със здравословни проблеми и е откарана в болница от своята половинката Бонифасио (Патрик Криадо). Кадрите помежду им в самото началото на филма ми се струват някак хаотични, без излишни обяснения. Това е и причината в първите 40-ина минути въображението ми да се опитваше само да обрисува „картина” на случилото се. „Парче след парче” и кадър след кадър обаче „пъзелът” започна да се подрежда както на екрана, така и в съзнанието ми, разкривайки ранимата природа на привидно контролиращата живота си рекламистка. В дъното на необяснимите ѝ паник атаки всъщност стои сянката на смъртта. След загубата на майка си Елза започва да използва работата си като защитен механизъм към болката, която заплашва да превземе цялото ѝ същество. Бягството от скръбта обаче никога не е било правилният подход за справяне с нея, а едно най-обикновено
отлагане на агонията, която в крайна сметка така или иначе застига главната героиня.
Да приемеш всъщност е една от първите стъпки по пътя към утихването на болката. „Спасителен пояс” за нея и за две нейни приятелки - Патриша (Виктория Луенго) и Наталия (Милена Смит), се оказва едно съвместно пътуване до Лансароте, по време на което всяка от тях (пре)открива себе си.
Снимка: Cannes Film Festival
Островът е мястото, където Елза успява да катализира своята болка в изкуство, което да излее на белия лист. След творческото затишие, с което се сблъскала през последните години,
тя най-после си е върнала музата и любопитството към света.
Това вдъхновение и склонността ѝ да не спестява истината, колкото и тежка да бъде тя, обаче заплашват да предизвикат сериозен разрив в отношенията ѝ с Патриша. Въпреки напрежението между тях, с времето Елза започва да ми изглежда като човек, намерил своето „лекарство” срещу тревогата, депресията и болката, а като такъв тя вече започва да раздава по мъничко надежда и смисъл на хората около себе си, сред които е и Наталия – загубила невръстното си дете.
Снимка: El Deseo, Iglesias Mas
Предполагам, че след като изгледате филма, вие също ще се съгласите с мен, че това е сюжет, който трудно би могъл да се разиграе и в най-смелите представи на човек. За да бъде толкова детайлен всеки един кадър,
той гарантирано трябва да бъде вдъхновен от реалността. Чия обаче –
тази, в която живеем ние, или тази във филма? С този деликатен и леко объркващ въпрос въвеждам и следващия режисьорски похват на Алмодовар, който ми направи силно впечатление – разказването на две истории в един филм по едно и също време. Елза не ни споделя собствената си история, не го прави и Алмодовар, а Раул (Леонардо Сбараглия) – (фикционален) режисьор и сценарист, който работи по новия си филм. Вдъхновен от преживяванията на своята асистентка Моника (Айтана Санчес-Гихон) – прототип на Елза, той създава един паралелен свят, в който използването на чуждата болка като извор на вдъхновение е напълно оправдано. За някои той вероятно ще бъде злодеят във филма, за други – алтер егото на самия Алмодовар, а за трети –поредният творец, изправен пред екзистенциалния въпрос за собствената си свобода на изразяване.
Снимка: Sony Pictures Classics
Също като Раул - Алмодовар не се страхува да се изразява с всички налични артистични средства, сред които и неговата запазена марка – ярките цветове. Изключително режисьорско майсторство е да успееш с един пуловер, костюм или рокля да предадеш тоталния контраст между емоционалното състояние на героя и неговия публичен облик. Палитрата, която той използва, е типична за пролетта и лятото – червено, жълто, синьо, зелено, розово, макар в душите на героите му по-скоро да е летаргична есен или тежка зима. Всички тези нюанси, привидно поставени на заден план като най-обикновен фон,
всъщност са добре обмислена част от сценария.
Те са способът, чрез който Алмодовар подсъзнателно въздейства на своите зрители. В неговия творчески свят идеята за класическото черно и бяло сякаш е овехтяла, на фокус са именно хроматичните цветове, които отразяват наситените тонове на изкуството, което се „ражда” от най-тежките травми.
Снимка: Iglesias Mas, Sony Pictures
Без по никакъв начин да подценявам актьорската игра, която беше на изключително високо ниво, бих казала, че основното достойнство на „Горчива Коледа” е неговата дълбочина по отношение на различните сюжетни аспекти. Чрез разглеждането на теми като човешките отношения и превъзмогването на скръбта, пресичането на „тънката линия” между реалното и фикционалното в живота ни и идеята за творческата свобода на изразяване – филмът задава точните въпроси и оставя „храна за размисъл” относно изборите, които правим в живота си, а също и как те определят финала на сценария, наречен наш живот.
