Ако не знаехме нищо друго за него, дори само името му би ни привлякло. Джоко Росич – звучи необичайно и някак приказно. Освен това самият той и житейският му път със сигурност са необичайни. А името му идва от смесеният му произход. Джоко Росич (Джордже Мирко Росич) е роден през високосната 1932 година, на 29 февруари, в Крупан, Кралство Югославия. Майка му е българка, а баща му - сърбин.
В България идва на 19 години, избягвайки от режима в Югославия. „Бях професионален революционер“, спомня си той с усмивка.
От родното си място в Сърбия наследява влечението към ножовете. „Обичаят при нас е такъв - когато едно момче навърши около 6 години, баща му подарява първото ножче. Това не означава просто: „На ти ножче!“ Смисълът е, че е детството е дотук, оттук нататък започват отговорностите! Когато баща ми тръгна на войната, в която и загина, нямаше в джоба си ножче, аз му дадох това мое ножче, което той ми беше подарил, с него и загина“, разказва Джоко Росич. В колекцията си от оръжия той има над 150 ножа.
Разбира се, това, с което всички свързваме името му обаче са
десетките роли в емблематични филми от златните години на българското кино.
Едни от най-известните продукции, в които е участвал, са „Осмият“, „Езоп“, „На всеки километър“, „Гоя“, „Антихрист“, „Баща ми бояджията“, „Иван Кондарев“, „Сватбите на Йоан Асен“, „Войната на таралежите“, „Хан Аспарух“, „Време разделно“, „Под игото“, „Капитан Петко войвода“ и много други.
Преди да стане актьор обаче 17 години се занимава с журналистика в Националното радио. Родителите му са учители и той никога не е мечтал за актьорска кариера.
От ранните си години в училище иска да стане журналист.
Така не завършва Театралната академия, но това не ограничава таланта му. Твърди, че още в началото е решил да се насочи към киното и, че „атмосферата и начинът на мислене в театъра са друг свят“, към който той не принадлежи.
Така както много други красиви и велики неща, неговият път в киното започва „случайно“. Приятелство го свързва с Любомир Шарланджиев, режисьор и съпруг на Невена Коканова. Когато Шарланджиев започва работа по първия си филм намира подходящи актьори за всички роли, освен за една. Тогава техен общ приятел му подхвърля идеята да даде възможност на Джоко Росич да се пробва и тогава, както разказва в последствие актьорът, Шарланджиев сякаш го вижда с нови очи. Това се превръща в първия филм на Джоко Росич – „Хроника на чувствата“, където си партнира са имена като Жоржета Чакърова, Григор Вачков, Йосиф Сърчаджиев, Васил Михайлов.
Любопитен детайл от творческия му път е, че заради факта, че баща му е сърбин, режисьорът на филма „Крадецът на праскови“ Въло Радев го моли да помогне с лентата. Когато сръбските пленници запяват своята песен, „Въло искаше тя да звучи автентично“, разказва Росич, гласът, който се чува в първия куплет е негов.
„Имах 40 филма зад гърба си и все още не бях убеден, че това е моята работа“, казва Джоко Росич.
Особено харесва ролята си във филма „Под краката им свири вятърът“. „Мислех, че ще се върна в редакцията. Но именно в този филм усетих, че това е работа, която мога да върша. Че филмът ми се подчинява така, както ми се подчинява конят, който яздех“, разказва Росич.
Неслучайно го наричат „легендарният каубой“.
Той снима в много чуждестранни продукции и казва, че е представител на „българското актьорско войнство“. Не води статистика за филмите си, но тя говори сама за себе си – продукциите, в които е снимал са над 110, а на екран е умирал над 30 пъти.
Личния си живот е споделял с две жени. „През целия си живот съм бил влюбен. Когато престанеш да си влюбен, вече няма смисъл“, казва Росич. Той трудно преживява загубата на съпругата си Лиляна. Няколко месеца по-късно напуска този свят, умира на 21 февруари 2014 г., дни преди да навърши 82 години.
През 2010 г. получава наградата „Златен век“ на Министерството на културата за големите си заслуги и принос към българското кино. Носител е и на орден „Кирил и Методий” първа степен.
По повод рождения ден на големия Джоки Росич си припомняме един от най-вдъхновяващите му цитати. „Хубавите неща рано или късно ще се случат. Историята на човечеството не познава безкрайни кризи. Има упадък, има стагнация, а после следва възходът. Това са обективни закони“.
