„Танхойзер“ на Софийската опера и балет е подарък за цял живот, гласят чуждестранните отзиви за Вагнеровия фестивал в София. Спектакълът се игра премиерно на 26 юни и 5 юли в столицата ни. Междувременно трупата представи и целия цикъл „Пръстенът на нибелунга“, като привлече интереса и на международни вагнерианци.
Постановката на „Танхойзер“ е акцент в отзивите на международните критици. Дженифър Пайрън от „Опера Уайър“ дори твърди, че интерпретацията на режисьора акад. Пламен Карталов задава нов стандарт при пренасянето на Вагнер в наши дни.
„Танхойзер“ на Карталов е
празник за сетивата с пищни сценографии, богати на цвят,
абстрактни интерпретации на костюми, изработени от най-фини материи и тъкани, удоволствие за сетивата е внимателно подбраната хореография, минималното, но ярко осветление, отлично използване на празното пространство и символика, изобилстваща във всяка сцена – пише критичката. – Вместо да се изгуби сред шума на поредното пренасяне на традиционното творчество на Вагнер в съвремието, тази продукция задава нов стандарт за интелигентна интерпретация на това, което вече е налице –
човешкият опит през призмата на местната творческа общност на София“.
В продукцията Пламен Карталов задава основния въпрос „Какво е любов?“ и предлага обширни възможности за отговор, отбелязва още Пайрън, цитирана от „Площад Славейков“.
„Творческият му отговор на тази реалност жонглира с възможности да отговори на този единствен въпрос, именно необятността на въображението му култивира собственото обогатяване на зрителя чрез вътрешно размишление и предаване. В крайна сметка Карталов оставя въпроса без отговор, разкривайки как човешкият житейски опит е отворен за интерпретация от всеки, независимо от сферите на живота. По този начин неговата продукция отразява идейната сложност на първоначалния замисъл на Вагнер за неговото произведение, като същевременно с наслада го въвежда в съвременния свят. А това не е лесен подвиг“.
През последните 15 години в София се формира забележителен Вагнеров ансамбъл, отбелязва Клаус Биланд в изданието Online Merker:
„Режисурата на персонажите, както винаги при Карталов, беше много добра. Виждаме как Танхойзер от доминиращ участник в спора между певците се срива емоционално и духовно до напълно капитулирал грешник. Римският разказ достигна нов връх в трета част с грандиозно вокално и драматично изпълнение на Мартин Илиев в главна роля и с взаимодействието с Атанас Младенов в ролята на Волфрам. На финала режисьорът драматично подчертава, че
Танхойзер е спасен не от божествена благодат, а чрез вътрешна трансформация.
Прошката идва не от папската власт, а чрез страдание, прозрение и любовта на Елизабет. Така духовният финал, в който и двамата вървят към светло, въображаемо бъдеще, изглежда много по-интензивен от скорошната постановка на Лидия Щайер във Виена. „Танхойзер“ на Карталов не свършва с отчаяние, а с театрално убедителна надежда!
Този „Танхойзер“ беше изключителен успех не само като режисьорска концепция и вокално изпълнение, но и в музикално отношение за Софийската опера, която вече има 90% от байройтския канон в репертоара си. А това само по себе си е нещо наистина специално“.
„Танхойзер“ е не просто премиерна постановка за Софийската опера, а „вътрешен пейзаж и духовно сътресение, защото ни води до предели, които не са само музикални, а екзистенциални“, пише Дирк Шаус, зрител на всички спектакли от Вагнеровия фестивал. В отзива си в блога за класическа музика и оперно изкуство Klassik Begeistert той изтъква продукцията като
„радикално замислена, визуално силна, вокално на високо ниво
и ръководена от режисура, която не илюстрира, а поставя въпроси“.
„Карталов не разглежда „Танхойзер“ само като романтична опера за спасение, а като екзистенциална драма на съвременния човек – разкъсван между два затворени свята: свят на освободена чувственост и замръзнала морална система“, казва той.
В отзива си критикът изтъква превъплъщението на Габриела Георгиева като Венера – „не съблазнителка, а страстна богиня, уверена, но и ранена, женско божество, център на енергия“. Мартин Илиев в ролята на Танхойзер „овладя страховитите високи ноти и гласът му в нито един момент не изглеждаше принуден“, пише още Шаус и обобщава:
„Една вечер, която не изчезва, а отеква дълго – свидетелство за силата на това необикновено произведение“.
