Великолепната неподписана картина „Триумфът на Бакхус“ остава неизвестна, пренебрегвана и погрешно приписвана на друг автор в продължение на векове, но днес нейната създателка Михаелина Вотие е почетена с голяма изложба в Кралската академия в Лондон. Представяме ви нейния шедьовър – както и четири други революционни творби на жени, които
най-накрая си възвръщат мястото в историята на изкуството.
През 1993 г., докато извършва проучвания в депото на Художествено-историческия музей във Виена, изкуствоведката Катлийн Ван дер Стигелен се натъква на епична картина, озаглавена „Триумфът на Бакхус“ (1655–1659). Тя остава изумена как тази великолепна, неподписана картина е можела да тъне толкова дълго в музейното хранилище? Отговорът е, че тя е била нарисувана от жена - Михаелина Вотие.
Тъй като жените обикновено не се допускали до уроците по рисуване, се смята, че картината е дело на братът на Вотие – Шарл. „Когато става дума за творби на жени-художнички, винаги възникват въпроси относно авторството“, казва Ван дер Стигелен пред BBC. Те често са неподписани, пренебрегвани и по-рядко се почистват, обяснява белгийският историк на изкуството, поради което „шансовете да се открият „скрити“ подписи са малки“. Женското изкуство отдавна е пренебрегвано и в момента жените съставляват едва 1% от колекцията на Лондонската национална галерия.
Около 150 години по-късно изложбата „Михаелина Вотие“ става
първата на фламандската художничка във Великобритания
и най-широкообхватният преглед на нейното творчество досега. Тя е част от по-широко явление, при което жените художнички заемат все повече пространство в галериите и си връщат мястото в историята на изкуството.
„Триумфът на Бакхус“ (1655–1659) от Михаелина Вотие
„Триумфът на Бакхус“, някога собственост на австрийския ерцхерцог Леополд Вилхелм, е картина, толкова огромна и амбициозна, че в началото на XX век Густав Глюк, куратор на фламандската живопис в Художествено-историческия музей, заявява, че
тя никога не би могла да бъде дело на жена.
Сякаш предвиждайки подобни отхвърляния, Вотие се е вмъкнала вдясно на картината, гледайки ни право в очите: предизвикателна, войнствена и с голи гърди.
Докато братът на художничката погрешно е бил посочен като автор на това произведение, други картини са били приписвани на фламандски майстори като Антони ван Дайк.
Оттогава
Вотие е описвана като „най-голямото художествено откритие на века“.
За Ван дер Стигелен „тя е изключителна, многостранна художничка“, чийто художествен диапазон (включващ портрети, исторически сцени, натюрморти и жанрови картини) е бил равен само на този на фламандския майстор Петер Паул Рубенс.
„Автопортрет като Света Катерина Александрийска“ (ок. 1615–17) от Артемизия Джентилески
Снимка: National Gallery, London
Артемизия Джентилески, чиято история вдъхновява романа „Disobedient“ на Елизабет Фремантъл от 2023 г., е още тийнейджърка, когато започва да изобразява тези внушителни жени в своите изпълнени с емоция исторически картини. Творбите ѝ са били изключително търсени по време на нейния живот, но са изпаднали в забвение, когато интересът към барока е залязъл през 1700-те години. Тогава се е
смятало, че картината е дело на баща ѝ Орацио
или на неговия близък приятел Караваджо, известен с драматичното си използване на светлина и сянка.
Творбата „Автопортрет като Света Катерина Александрийска“ официално е приписана на Артемизия едва през 2017 г. Тя изобразява художничката като мъченицата Света Катерина от IV век до колелото с шипове, с което е била измъчвана. „Картините на Джентилески усилват ролята на героичните женски образи“, пише Кати Хесел .
Списъкът с известните творби на Артемизия непрекъснато се разраства. През 2020 г. почистването на „Давид и Голиат“ разкри подписа ѝ върху меча на Давид, а през 2023 г. картината на Артемизия „Сузана и старейшините“ е преоткрита в Кралската колекция.
„Щастливата двойка“ (1630) от Юдит Лейстер
Снимка: Alamy
Холандската художничка Юдит Лейстер се ползвала с голямо уважение приживе, но след смъртта ѝ репутацията ѝ била засенчена от мъжете в нейното обкръжение. Творбите ѝ често
били погрешно приписвани на съпруга ѝ Ян Миенсе Моленаер или на Франс Халс,
за когото се смятало, че е бил нейният учител. Веселата жанрова картина „Щастливата двойка“ сякаш наистина носи всички белези на Франс Халс, докато през 1892 г. един търговец на изкуство забеляза, че под подписа му се крият преплетените инициали „JL“, последвани от звезда (игра на думи с името ѝ, което произлиза от холандската дума за „полярна звезда“). Въпреки че творбите на Лейстер се равняват по качество на тези на Халс, тя е била изтрита от историята на изкуството, тъй като известен художник мъж може да се продаде на по-висока цена на търг.
„Бог“ (1917) от баронеса Елза фон Фрайтаг-Лорингховен и Мортън Шамберг
Снимки: Alamy
През XIX и XX век жените художнички все още често са били отхвърляни като аматьори. В свое ключово есе от 1971 г., озаглавено „Защо няма велики жени художнички?“, американската историчка на изкуството Линда Ноклин твърди, че
канонът на изкуството отдавна се определя от „белия западен мъжки поглед“,
който се радва на „безкритично приемане“.
Дори авангардното дадаистично движение от началото на 20-ти век, което оспорва буржоазните конвенции за това какво представлява изкуството, не успява да промени статуквото. То е описано от Пол Б. Франклин в „Жените в дада“ (1999) като „ексклузивен мъжки клуб“, който разглежда нежния пол като „артистични музи, а не като активни участници“. Една от пренебрегнатите пионерки на дада е екстравагантната германска художничка, скулпторка, поетеса и пърформанс артистка баронеса Елза фон Фрайтаг-Лорингховен, която си
обръсва главата, боядисва я в червено и се облича в андрогинни тоалети,
изработени от отпадъчни материали. Нейното произведение „Бог“ – фалически изглеждащ чугунен сифон, обърнат с главата надолу и закрепен към кутия за нарязване на ъгли – е признато за едно от първите „редимейди“ (обикновени „намерени предмети“, превърнати в изкуство). То е приписвано на американския художник Мортън Шамберг до началото на 2000-те години, когато името на баронесата е официално добавено към авторите – с век закъснение, за да я измъкне от бедността.
Някои учени твърдят, че обърнатият писоар на Марсел Дюшан, озаглавен „Фонтан“ и подписан „Р. Мът“, също е нейна работа. Ирене Гамел в „Баронеса Елза“ (2002) цитира писмото от 1917 г., което Дюшан изпраща на сестра си Сузане, в което пише: „Една от моите приятелки под мъжки псевдоним Ричард Мът изпрати порцеланов писоар като скулптура.
Гамел твърди: „Макар да липсват окончателни доказателства за участието на баронесата, има много косвени такива, които сочат към нейния артистичен отпечатък“.
„Tomorrow Forever“ (1963) от Маргарет Кийн
Биографичният филм „Големи очи“ от 2014 г., режисиран от Тим Бъртън, разказва историята на американската художничка Маргарет Кийн, чиито „бездомни деца“ с широко отворени очи се продават изключително добре като картини, репродукции и пощенски картички в началото на 60-те години. Дълго време обаче се смята, че те са дело на мъж. Анализът на Хелън Горил на 5000 картини, цитиран в книгата ѝ „Why Women Can't Paint“ (2020), разкрива, че
„когато творбите на мъжете са подписани, тяхната стойност се повишава“,
докато при жените е точно обратното.
Докато Маргарет била срамежлива, нейният ловък съпруг Уолтър бил отличен търговец. Той я принудил да му позволи да ръководи бизнеса ѝ с изкуство и да си приписва цялата заслуга за картините ѝ, които тя подписва просто като „KEANE“. След като Маргарет се развела с Уолтър, неговото настояване, че той е нарисувал картините, довело до необичайна конфронтация в съда, където и двете страни са поставени пред статив и било поискано да рисуват пред съдията. Уолтър се оплаква от болки в рамото и оставя платното си празно, докато незабавно разпознаваемото дете с големи очи на Маргарет, известно като „Доказателство 224“, е завършено за по-малко от час.
