Кой първи е казал „Всичко е заради музиката“? Никой не знае със сигурност. Една бърза проверка в Google ще ви отведе до безброй източници — от инди банди и техно DJ-и, през метъл групи, чак до исландския участник в „Евровизия 2024“. Който и да го е казал, със сигурност не е изтъкнал цялата истина. Поп културата никога не е била само заради музиката. И никога няма да бъде.
Музиката винаги е вървяла ръка за ръка с визуалното. Още през 20-те години на миналия век кънтри звездата Джими Роджърс позира в работнически гащеризон, за да подчертае автентичността си — години след като вече не е бил железничар. Образът на Били Холидей или Чарли Паркър е бил оформян не само от музиката им, а и от черно-белите фотографии на Уилям Готлиб в DownBeat. Истинската експлозия на тази връзка идва с раждането на рокендрола.
Америка не е била шокирана толкова от това как звучи Елвис Пресли, а от това как изглежда.
Косата му е била „твърде дълга“, дрехите му — вдъхновени от черната култура, движенията му — сравнявани с бурлеска танцьорка или животно. Някъде в предградията на Северен Лондон момче на име Редж Дуайт (по-късно Елтън Джон) гледа снимка на Елвис дълго преди да чуе гласа му и си мисли, че този човек е буквално от друга планета.
Скоро
фотографиите започват не просто да документират музиката, а да я дефинират.
В началото на 60-те журналистите питат „Бийтълс“ повече за прическите им, отколкото за песните им. „Ролинг Стоунс“ са заклеймени за външния си вид още преди скандалите да започнат. Джими Хендрикс не запалва китарата си, за да я накара да звучи по-добре — а защото знае силата на образа.
Снимките могат да превърнат момент в легенда.
Понякога дори надвикват самата песен. Всички помнят как Шиниъд О’Конър разкъсва снимка на папата в ефир, как Гери Халиуел се появява на Brit Awards с емблематичната Union Jack рокля или „грешката“ на Джанет Джаксън и Джъстин Тимбърлейк на Super Bowl 2004. Малцина обаче могат да назоват песните, които звучат в този миг.
Образите не просто съпътстват музиката — те я преосмислят, изграждат истории, създават митове, остават в културната памет. А примерите за това са буквално безкрайни. Всеки кадър, всяка поза, всеки сценичен жест може да се превърне в икона. За тази статия аз избрах да се съсредоточа върху няколко емблематични случая — моменти, в които една снимка казва повече от хиляда ноти.
Джони Кеш, 1968
Снимка: Jim Marshall
Емблематичният образ на Джони Кеш като „романтичния бунтар“ на Америка е неразривно свързан с легендарния му концерт във Folsom Prison. На 13 януари 1968 г. той записва албума „At Folsom Prison“ пред затворниците в щатския затвор в Калифорния. Истината е, че самият той никога не е излежавал присъда — само няколко нощи в ареста за дребни провинения. Както казва брат му Томи: „Джони винаги беше на страната на аутсайдера“.
Албумът става златен само два месеца след издаването си и бележи големия му завой нагоре след труден период на зависимости. Оттогава Кеш започва активно да говори за правата на лишените от свобода и да защитава реформите в системата, пише The Guardian.
Джеймс Браун, 1985
Снимка: David Corio
Тук виждаме Джеймс Браун — човекът, когото всички наричат „най-работещият човек в шоубизнеса“ — в пълен полет по време на концерт в Hammersmith Odeon в Лондон през 1985 г. Той вече е на 53 и зад гърба си има тежко десетилетие, белязано от зависимости и проблеми със закона. На сцената има същата неудържима сила.
Критик на The Guardian описва шоуто като „демонстрация на неговия странен, неповторим и гениален дух“. Това е кадър, който улавя не само скок, а чиста енергия.
Уди Кътри, 1941
Снимка: Lester Balog
Легендата на американския фолк Уди Гътри е неразривно свързан с леви политически убеждения. Песента му „This Land is Your Land“ е създадена като алтернатива на националния химн — с ясно социалистическо послание.
По време на Втората световна война на китарата му се появява надписът „This Machine Kills Fascists“ — понякога на стикер, понякога издълбан, а в тази емблематична снимка — изписан с големи бели букви. Фотографът Лестър Балог е не просто свидетел, а и активист — основател на Workers’ Film and Photo League в САЩ.
Иги Поп, 1970
Снимка: Tom Copi
Ако някой заслужава титлата „баща на crowdsurfing-а“, това е Иги Поп. Лидерът на The Stooges прави това за първи път на летния поп фестивал в Синсинати през юни 1970 г. Кадърът улавя момента — гол до кръста, с ръка в сребърна ръкавица, сочещ напред.
Фотографът Том Копи — негов бивш съученик — си спомня как след това някой му подал буркан с фъстъчено масло. Иги го размазал по гърдите си и започнал да хвърля шепи към публиката, която избухнала в смях и аплодисменти. Чист анархистичен театър.
Елтън Джон, 1975
Снимка: Terry O’Neill
Фотографът Тери О’Нийл заснема Елтън Джон за първи път през 1972 г. и оттогава двамата създават над 5000 кадъра — от интимни моменти у дома до величествени сцени. Най-запомнящите се са от концерта на Dodger Stadium в Лос Анджелис през октомври 1975 г.
Публиката е океан от лица, а Елтън — блестящ диригент на собственото си шоу. „Елтън каза на тълпата: ‘Ако се чудите кой е този тип с камерата, това е Тери О’Нийл’ — и публиката избухна! Никога няма да го забравя“, разказва фотографът.
The Beatles, 1969
Снимка: Ethan A Russell
През януари 1969 г. - след месеци на напрежение в групата и години извън сцената, The Beatles изненадват всички с таен концерт на покрива на Apple Corps в Лондон. Минувачи и фенове се стичат, полицията пристига да ги спре, но музиката не млъква.
След третото изпълнение на Get Back, Джон Ленън се обръща към публиката с ироничното: „Благодаря от името на групата. Надявам се, че минахме прослушването.“ Това е последното им публично участие преди разпадането.
Sex Pistols, 1976
Снимка: Today show (screenshot)
Това е моментът, в който британският пънк влиза в мейнстрийма. Sex Pistols се появяват в последния момент в предаването на Бил Грънди след отказа на Queen. Интервюто е напрегнато, атмосферата — електризирана, а зад гърба им стоят Siouxsie Sioux и Стив Северин.
Финалните думи на Стив Джоунс — „What a fucking rotter“ — предизвикват лавина от оплаквания и таблоидна истерия. Пънкът излита към върха, а кариерата на Грънди приключва.
The Rolling Stones, 1969
Снимка: Associated Press
„Може би най-лошият ден в историята на рокендрола“ — така критиците описват трагедията на Altamont Speedway на 6 декември 1969 г. След неочаквана смяна на мястото на концерта, охраната е поверена на Hells Angels срещу 500 долара в бира.
Напрежението ескалира, а по време на изпълнение на Rolling Stones охранител намушква и убива фен — Мередит Хънтър. Още трима загиват. Мечтата за „Ерата на Водолея“ умира на тази сцена.
Боб Марли, 1978
Снимка: Echoes/Redferns/Getty Images
През 70-те Ямайка е разкъсвана от политическо насилие между социалистическата PNP и консервативната JLP. Сред ранените е и Боб Марли, прострелян през 1976 г. Две години по-късно той се завръща от изгнание в Лондон за концерта One Love Peace — с мисия да обедини нацията чрез музика.
На сцената до него са министър-председателят Майкъл Манли и опонентът му Едуард Сийга. В този миг Марли се превръща не просто в музикант, а в символ на мир.
Фреди Меркюри, 1985
Снимка: Neal Preston
21-минутното изпълнение на Queen на Live Aid през 1985 г. е смятано за най-великото концертно представление в историята. На тази снимка Фреди Меркюри държи в ръцете си вниманието на 72 000 души на стадион „Уембли“ и близо два милиарда зрители по света.
По време на импровизирания а капела сегмент се ражда прочутата „нота, чута по целия свят“. Организаторът Боб Гелдоф признава: „Това беше перфектната сцена за Фреди. Целият свят беше негов.“
Елвис Пресли, 1956
Снимка: The Milton Berle Show
5 юни 1956 г. — младият Елвис Пресли излиза на сцената на The Milton Berle Show и светът вече никога не е същият. За първи път той оставя китарата си и танцува — с онези прочути бедра и крака, които ще му донесат прякора “Elvis the Pelvis“.
Публиката е в екстаз, но консервативните медии са възмутени. Един католически вестник дори излиза със заглавие: „Пазете се от Елвис Пресли“. В този момент е роден митът.
Днес обаче светът на музиката изглежда различно.
Стриймингът ни залива с песни, но отнема контекста. Към един трак често получаваме само заглавие, име и малка картинка. Музикалната преса — мястото, където тези иконични фотографии някога живееха — почти изчезна. Затова и много от днешните артисти изглеждат… обикновени. Може да имат милиони слушатели, но няма как да има легендарни снимки на някого, който изглежда като всички останали.
И все пак — погледнете тълпите на концертите на Тейлър Суифт, облечени в костюми от различни „ери“ от кариерата ѝ. Или успеха на Chappell Roan — новата звезда, която не само пее за бурните емоции на младите, но и изглежда така, сякаш е родена да бъде икона.
Истината е проста: поп културата винаги ще бъде нещо повече от звук. Винаги ще е и образ, история, енергия, идентичност. Може би именно заради това я обичаме толкова много — защото не просто я слушаме. Виждаме я. Помним я.
