Има личности в българската популярна култура на ХХ век, които вече се превърнаха в легенди. Някои от тях, макар и недотам известни сред младото поколение, са първопроходници, спечелили слава и у нас, и зад граница дори във времената на Желязната завеса, отделяща ни от света. Такива са Гунди, Лили Иванова, Емил Димитров и Мистер Сенко.
От 30-те години на ХХ век чак до 80-те той е неизменният
символ на магията, на изкуството, на илюзията, нарицателно за вълшебник на сцената.
Името му става дори устойчив израз на езика, когато се говори за нещо невероятно, невъзможно за изпълнение.
Евстати Христов Карайончев, както всъщност се казва по паспорт Мистер Сенко, се ражда преди точно 120 години във Враца. Баща му Христо е ветеринарен фелдшер, изключително важна и търсена професия по онова време. Евстати е третото му дете, буйно и неудържимо, умно, но неприлежно.
В едно интервю за националното радио Мистер Сенко приживе разказва:
„Длъжен съм да си призная, че
учението не ми вървеше.
Не ме увличаше ли, не ми вървеше гладко ли - не знам, но слабо напредвах. Трето и четвърто отделение карах по две години“.
По-късно много от приятелите му са от интелектуалния елит на България. Посрещал ги на гости с думите:
„Ела при мен да пиеш едно уиски! Добре, че навремето не учих много, та сега ми се намира винаги по някоя бутилка!“
По време на Първата световна война бащата на Евстати е мобилизиран и загива на фронта. За вдовицата и трите ù деца настават тежки времена. Бъдещият илюзионист започва да
пътува без билет по жп линията от Враца до София, за да печели като джебчия.
Един ден просто стига до София и остава там. Първата си нощ в столицата прекарва под седалките на цирк „Колизеум“. На сутринта се хваща като помощник на метача в цирка, пише „Площад Славейков".
Скоро става любимец на трупата, продава лимонада и семки, пренася реквизит. Пет години – между 1918 и 1923 г. – се прехранва както може. По-късно дори вмъква революционни моменти в биографията си – сервирал кафе на Георги Димитров, носел документи на Антон Иванов…
Арестували го и го задържали 44 дни в полицията, карали го да мие и чисти.
Избягал и отишъл във Вършец, където започнал да продава банички. В късните му спомени, разказани през социализма, пак се появява Георги Димитров. Продавал му банички, докато той се криел във Вършец, за да организира Септемврийското въстание. Илюзията прозира дори в собствените му разкази – през 1923 г. Сенко вече е фокусник в София.
В началото на 20-те години в цирк „Колизеум“ гастролира френският илюзионист Делоне, известен с псевдонима си Мистериозния турчин. Той харесва Евстати и когато си тръгва му подарява своя Магичен сандък. Така малкият бъдещ световен фокусник се сдобива със свой реквизит. След като Мистериозния турчин си заминава,
Евстати убеждава директора, че може да го замести.
По някакво съвпадение точно тогава от цирка бяга и клоунът Сенко. Евстати облича костюма му, а трупата със смях го обявява за „същински Сенко“. Момчето взима името за свой артистичен псевдоним. Прибавя и Мистериозния към него в почит към първия си ментор – Делоне.
Става „Мистер Сенко“ по случайност. Обичайно турнетата му започвали в Бургас, където се печатали и плакатите му. Веднъж афишите свършват и в една случайна печатница някъде из страната допускат грешка – съкращават „Мистериозния“ на „Мистер“. И на него му харесва.
Най-прочутият му номер – „Човекът без глава“ – се ражда в средата на 30-те години. Веднъж разказва как се родила идеята за него. Една вечер вървял по тъмна софийска улица и
внезапно видял, че срещу него се носи един бял костюм,
без глава на човек отгоре. Когато се приближил, видял, че става дума за чернокож, скрит от тъмнината. Тогава поръчва восъчна маска със собствената си глава на художника Ненко Балкански и скулптора Иван Мандов. На тъмната сцена, пред тъмни завеси и с начернено лице, Мистер Сенко излязъл, хванал с ръце главата си, сложил я под мишница и излязъл под крясъците на публиката.
Пак тогава той измисля и други от знаменитите си номера: „Електрическият стол“, „Левитация“, „Разрязване на жена с електрически трион“, „Бурето“, „Сандъкът със сабите“…
Твърдял, че е поръчал „Електрическия стол“ лично на изобретателя Никола Тесла, той го е изработил и му го изпратил. Истината е, че Сенко го е измислил сам, без да има понятие от физика и електричество. Столът е обикновен - дървен с облегалки за ръцете, на които има кожени ремъци. Илюзионистът сяда, завързват го като осъден на смърт, стягат главата му в железен обръч, опасват го с проводници. Един помощник завърта динамо, което е скрито зад сцената и произвежда ток с ниско напрежение. От главата на „осъдения“ започват да изскачат светкавици, той се тресе. В края на сеанса обаче илюзионистът е невредим.
Международната слава на Мистер Сенко започва от Германия.
Вероятно първото му турне е било през 1936 г. в Берлин, когато той е приет за член на „Немския магически кръжок“. Това е най-голямото сдружение на немските илюзионисти с висок международен престиж.
Години по-късно той разказва пред журналисти:
„По онова време нацистите се стремяха да получат признание, да завоюват международен авторитет и популярност. Организираха Олимпийски игри в Берлин през 1936 г. и през същата тази година решиха да направят световен конгрес на илюзионното изкуство. Покана получих и аз. Успехът ми беше грандиозен, неописуем. Но и номерът ми си го биваше… Когато зрителите започнаха да влизат в салона, аз се смесих с тях и внимателно си подбрах няколко жертви. Забележех ли, че някой се зазяпва, веднага се лепвах за него. Необходимо беше да го сръгам един-единствен път и
задигах паспорт, портфейл или пък часовник.
На един дангалак с огромна брада успях да дигна дори голяма порцеланова лула.
Превратът заварва Мистер Сенко като известен и заможен човек, част от софийския елит, но далеч от политиката. Забавлявал е хората от висшите класи, но е бил по-скоро част от хайлайфа. Член на Съюза на артистите, той е
един от основателите на Общото ръководство на оперетата и драмата
през 1929 г., заедно със Сава Огнянов и оперетния артист Любен Герасимов. Но е познавал и дори е общувал с мнозина от онези, които новата власт ненавижда.
След преврата започва вълната от комунистически терор. Убити са или безследно изчезват много от видните личности на софийския елит. Макар и далеч от политиката,
Мистер Сенко вероятно е бил стреснат от революционния терор,
защото много от тези хора са били в обкръжението му. Имал е и друга причина да се бои за живота си – пътуванията в Хитлеристка Германия, гастролите пред пълни зали, наградите, дипломите, членството в „Немския магически кръжок“… Освен това е бил доста заможен, женен за италианка. Той все пак намира начин да се спаси.
Няколко месеца след 9 септември Мистер Сенко заминава със сина си Христо, тогава 16-годишен, на фронта. Доброволно отиват да изнасят благотворителни представления за войниците. Започва и да дарява. И до днес е запазено неговото „счетоводно тефтерче“, в което записва сумите, които дарява на ОФ-институциите, на комитетите на БКП.
Даренията му от 1944 до 1960 г. надхвърлят един милион лева.
Тръгва и на благотворителни представления при бригадирите, които работят по различни обекти.
Държавна сигурност започва да обръща внимание на Мистер Сенко през 1947 г. Тогава започва наблюдението върху обекта „Семка“ – това е името, което му дават агентите на ДС. В края на 40-те години властите не го пускат на гастроли в чужбина. Страх ги е да не избяга на Запад при роднини на жена си. Следят и отварят кореспонденцията му, която води с производители на реквизит за фокуси извън България.
Постепенно отпускат хватката.
В началото на 50-те му позволяват да ходи на гастроли в социалистически страни.
Но го следят и в чужбина, а досието му се изпълва с доноси за всичко, казано от него.
През 1959 г. решават да го вербуват за сътрудник на ДС. В архивите, достъпни публично, са запазени документи за подготовката на „вербовката“. Изрично е уточнено, че по време на разговора с него на масичката
трябва да има „шише вино с две чаши, чиния луканка, кутия шоколадови бонбони
и кутия цигари. Това ще предразположи обекта към беседа“.
Мистер Сенко отказва да стане доносник. Той е намерил друг начин да избегне натиска на Държавна сигурност – става личен приятел на Тодор Живков. Приятелството с Първия носело и облаги. Мистер Сенко
става „народен артист“, „герой на социалистическия труд“,
взима Димитровска награда. Започва да пътува необезпокоявано – отива на конгрес на илюзионистите в Индианаполис, САЩ, където получава най-голямата награда. Пътува с културни делегации, дори с българския национален отбор по футбол за важни мачове.
През 1965 г., когато е на върха на славата си,
в деня, в който навършва 60 години, слиза от сцената
и прекратява своята артистична дейност в България. Но не спира да пътува в чужбина. Изнася самостоятелен спектакъл в Холивуд, участва в Конгреса на илюзионистите в Копенхаген, на подобен конгрес в Западна Германия, в Чатануга, САЩ… Получава ордена „Робер Уден“, най-високото отличие за илюзионист, връчван от Асоциацията на френските артисти. Обявен е за почетен гражданин на Париж.
Съдбата продължава да е благосклонна към него.
Той изпуска полета на БГА „Балкан“, при който загиват 23-ма души,
включително известни български певци и артисти. И пак е част от софийския хайлайф. Всеки ден преди обяд пие кафе в компанията на художника Дечко Узунов, колекционера на изкуство Боян Радев и режисьора Хачо Бояджиев.
През 1987 г., когато е на 82, чупи бедрената си става и е приет в „Пирогов“. Не спира да забавлява медиците с фокусите си. Поради залежаване бъбреците му отказват и той умира на 26 юли същата година. Неговите отдадени фенове отказват да повярват. Дълго се носи легендата, че смъртта на големия илюзионист е поредният му фокус.
