„Истината ни задължава да признаем, че сме ограничени същества. Заблудата ни ласкае, като ни кара да вярваме, че поне в едно отношение нямаме граници“, казва големият германски писател и философ Йохан Волфганг фон Гьоте. Тези думи дълго отекваха в съзнанието ми след първата ми среща с новия проект на популярния полско-британски режисьор Павел Павликовски, представен малко след тържествената церемония по награждаването на 12-ия Международен кино-литературен фестивал „Синелибри“.
Година след като италианският режисьор Паоло Сорентино и актьорът Тони Сервило ни попитаха чрез филма си „Помилване“: „Кой притежава нашите дни?“, Павликовски пристига у нас, за да ни зададе друг въпрос: „Къде принадлежим, след като веднъж сме напуснали пределите на родината си?“. Това е тема, която вълнува поколения по целия свят и до днес, избрали да потърсят някъде между Изтока и Запада онова, което едни наричат спасение, а други – щастие, докато всекидневно се борят да съхранят усещането си за смисъл сред непрестанните икономически и политически катаклизми. Като представител на поколението, израснало между две много различни култури, за мен беше истинско удоволствие да се „гмурна“ в поредната черно-бяла кинематографична композиция на европейския режисьор, с която той отново поставя под лупа белезите, които времето оставя върху душите ни.
Снимка: MUBI
Павел Павликовски ни пренася в лятото на 1949 г., в разгара на Студената война, за да ни срещне с едно от най-известните емигрантски семейства на своето време – това на Томас Ман, световноизвестния писател и носител на Нобелова награда за литература. Филмът проследява дългоочакваното му завръщане в родината след шестнайсет години изгнание в Съединените щати, където намира убежище след идването на нацистите на власт. Заедно с дъщеря си Ерика – писателка, актриса и автомобилна състезателка, той се впуска в емоционално пътуване из една разрушена Германия – от Франкфурт, намиращ се под американски контрол, до Ваймар, в пределите на съветската окупационна зона. Лутайки се между всичко онова, което е можело, е трябвало и им се е искало да се случи, баща и дъщеря се сблъскват с тежката действителност на една разкъсвана от жажда за власт страна, която неизбежно поражда у тях море от съмнения.
„„Отечество“ не е екранизация по литературно произведение и, честно казано, не си представям някога да се заема с подобен проект. Филмът разглежда изключително важен момент в исторически и политически план, когато европейската цивилизация се разпада и от нейните руини се появяват два нови наратива. Да изселедвам тези обстоятелства на фона на едно разделено семейство – това беше като динамит за мен“, споделя Павликовски минути след прожекцията в разговор с българския писател Георги Господинов. „По това време Ман е бил критикуван от интелектуалците, останали в Германия след идването на нацистите на власт, защото е избрал да напусне страната, вместо да остане и да сподели страданията им. Той обаче вижда себе си като част от германската култура и се стреми да я издигне над идеологията и политиката. Иска да обедини Европа по културен път“, допълва режисьорът, като подчертава, че не си представя някой ден да направи филмова адаптация на литературно произведение.
Снимка: MUBI
Тази желание за „изцеление“ чрез диалог виждаме във всяко движение на актьора Ханс Цишлер, който приема предизвикателството да се превъплъти в образа на големия писател. С изключителна хладнокръвност той уверено следва целта си, рамо до рамо с дъщеря си, в чийто образ се превъплъщава носителката на „Златна мечка“, две Европейски филмови награди и „Сезар“ – Сандра Хюлер. Те поставят силен акцент върху неизбежния етикет „различни“, който бележи героите както сред чуждите, така и сред своите. С чудесна актьорска игра двамата умело изтъкват пред камерата значението на една дума, която сякаш все повече губи смисъла си в нашето все по-технологично време – „принадлежност“. Както и в „Ида“, през красивата портретна черно-бяла кинематография през цялото време прозира вътрешният свят на героите, а богатият сценарий на Павел Павликовски и Хенк Хандлогтен ги оцветява с добре подредени факти от първата до последната минута.
„Търсих лица, които не принадлежат на днешния ден, които не са моделирани от телевизията.
Прекарах много време в търсене на актьорите и пренаписвах сценария няколко пъти. Може би единственото нещо, което не съм променял, беше музиката. Това е третият филм, който завършвам с Бах – неговите композиции придават усещане за хармония за мен. Процесът обаче беше дълъг и труден. Искахме филмът да носи усещане за автентичност – нещо, което те привлича и в което можеш да откриеш себе си“, разказва Павел Павликовски. „Има основателна причина да избирам да работя в черно-бяло. За мен то е бягство, защото светът е прекалено шумен и пъстър, а всичко се движи твърде бързо. Избирам камера, която не се движи прекалено много. Това е моят начин да не участвам в този свят“, обяснява още режисьорът.
Снимка: MUBI
Ако трябва да сравня носителя на „Оскар“ „Ида“ с най-новото произведение на режисьора – „Отечество“, избрано за полска кандидатура за наградата „Оскар“ за най-добър международен игрален филм, бих казала, че двата филма биха могли чудесно да се впишат в един сериал, обединен от обща тематика, но разказващ различни истории. Според мен обаче между двете продукции има съществена разлика в повествователната структура. В „Ида“ сюжетните линии са ясно разграничени, докато в „Отечество“ режисьорът сякаш оставя на зрителите сами да ги изградят, преминавайки бързо от една локация към друга и от една сюжетна линия към следваща. За мен новият му проект трябва да бъде изгледан поне два пъти, за да бъдат разчетени всички елементи и послания, вплетени във всеки отделен кадър.
„Дълги години съм живял във Франция, Англия и Италия, а преди четиринайсет години се върнах в Полша, където съм роден. В момента живея на същата улица, на която съм живял и преди, но сега навсякъде виждам хора, вперили поглед в телефоните си. Концепцията за дом и мястото, към което принадлежим, е много променена днес. Виждам два проблема на съвременния свят – от една страна, конфликтите, които ни заобикалят, а от друга – постоянното „изсипване“ на човечеството в дигиталния свят. Нашата общност вече не е обвързана със самата география. Усещането, че не принадлежиш никъде и нямаш конкретен дом, всъщност расте“, признава Павел Павликовски пред Господинов, който подчертава, че е изключително впечатлен от епическия минимализъм в „Отечество“.
„Докато гледах филма, имах усещането, че в личната история има нещо повече - прокрадва се известна тревожност. 1949-а и 2026-а по особен начин се допират“,
Снимка: MUBI
казва писателят. „Тогава представата е била, че нещата не могат да станат по-зле, докато днес осъзнаваме, че могат да станат още по-мрачни“, отвръща режисьорът, като уточнява, че правенето на филми за нашата комплексна същност ни дава възможност да се обърнем към реалността в нейните три измерения.
Ако трябва да обобщя какво ме накара да почувствам „Отечество“, може би най-точните думи са „приземи ме“ – помогна ми да погледна отвъд огромната центробежна сила на егото, която се опитва да ни засмуква на всеки кръгъл час. Живеем в свят, в който все по-трудно си даваме сметка, че „Никой не е по-безнадеждно поробен от онези, които фалшиво вярват, че са свободни“ (Йохан Волфганг фон Гьоте). Единственото, което ни остава, е да се надяваме, че хората с чувство за реалност и мярка ще стават повече, а не по-малко, и ще продълват да „любят, тачат и милеят“ за хилядолетната истина, че без култура личности не се създават.
