Джон Малкович е изключително щедър и подкрепящ на сцена, казва най-успешният бг актьор в САЩ Ясен Пеянков
-
Брадли Купър лично ме покани в новия филм на Скорсезе и Спилбърг
-
Тръгнах за САЩ без никакви илюзии, бях се примирил, че може би никога повече няма да играя
-
Смятам се за успял, защото целта ми винаги е била да се издържам с това, което обичам да правя и най-много ме бива
Вече над три десетилетия едно неостаряващо момче от Варна е постоянно присъствие на „Бродуей“. Той е и основна част от трупата на Steppenwolf в Чикаго – легендарният театър, чиито съосновател е Джон Малкович. Ясен Пеянков е сред най-успелите българи в Холивуд. Снима в култови сериали като Stranger Things и Madam Secretary. Оглавява катедрата по театър в Илинойския университет. Въпреки това медийната популярност около името му на родна земя ескалира в последните дни покрай постановката „В самотата на памуковите полета“, с която Малкович гостува в Народния театър (16, 17 и 18 февруари).
Кои са пиковите моменти в траекторията на изключителния живот на Ясен Пеянков? Чувства ли се успял в сбъдването на своята „американска мечта“, и какво е общото между него, Брадли Купър и Крикор Азарян?
Artportal.news получи отговори от първо в лице. Вижте ги.
– Г-н Пеянков, вие сте най-топлата връзка на Джон Малкович с България. Той е ваш колега и приятел. Режисирал ви е на сцената на Steppenwolf. В коя от тези три роли ви е най-близък?
– Като приятел. Запознах се с Джон преди 24 години на кастинг за пиеса, която той режисираше. Станахме близки доста по-късно, през 2005 г., когато си партнирахме на сцена за пръв път. Продължихме да поддържаме връзка и да се виждаме, когато можем. Много го ценя като вдъхновител в актьорството.
– Пътищата ви се пресичат на кастинг за спектакъл в Steppenwolf. Печелите го още с първия си етюд. Погълнат от присъствието ви на сцената, Малкович, без въобще да подсказва нагласата и настроението си, ви моли да изиграете и втори. Какво си спомняте като усещане от тази среща?
– Тогава Джон бе на върха на славата си. Имаше номинация за „Оскар“, а „Да бъдеш Джон Малкович“ тъкмо бе излязъл по кината. Стана така, че артистът, който играеше главната роля в пиесата на Джон, се отказа след 3 репетиции. По това време аз играех в Goodman, друг голям театър в Чикаго, а в Steppenwolf имах предистория от 3 представления като гостуващ артист.
Моя колежка сподели, че търсят човек за ролята. Изчетох пиесата на един дъх и на следващия ден отидох на кастинга, за който споменахте. Джон бе доста замислен, а като изиграх втория откъс простичко попита: „Може ли да започнете утре?“. Направи ми голям комплимент, като ми каза: „Виж, моето момче, ти имаше ролята още с първия откъс, но толкова се забавлявах да те гледам, че трябваше да направиш и втория.“
– Един спектакъл прилича на рок концерт на група, и в нея обикновено има солов играч – звезда с огромно его, която се старае да засенчи останалите. Или най-малкото да завърти другите в орбитата си. Какъв партньор е Малкович на сцена?
– Много щедър, подкрепящ и лесен за работа. Цялата естетика на Steppenwolf е да е театър на ансамбъла. Театърът за мен е отборен спорт. Имаш отбор, който играе за една цел, и тя е да се направи спектакъл. Винаги сме имали ярки таланти, но никога не се е случвало нечие его да води репертоара на театъра. Тази концепция като че ли остана отживелица на европейския театър. Големият български артист Стефан Гецов имаше лаф точно по темата: „Аз съм тука в средата, а вие около мен гледайте да не се затулвате“! (смее се). Мисля, че оттогава театърът е прогресирал.
– В София „В самотата на памуковите полета“ се продаде за 30 минути. Коментирахте ли този успех с Джон Малкович?
– О, веднага му написах: „Браво, продаде три спектакъла за 30 минути на високи за българския стандарт цени!“. А той отговори „Значи София бие Атина, защото там билетите свършиха за 38 минути.“ (смее се).
– Да сте ключова фигура в програмата на един от най-големите театри в САЩ е само парченце от пъзела на изключителния ви живот. Един българин с невероятна история в Страната на неограничените възможности, където всеки втори сервитьор мечтае за Холивуд и конкуренцията е безмилостно жестока. Чувствате ли се успял?
– Амбицията ми никога не е била да спечеля „Оскар“, или да стана celebrity (б.а. знаменитост). Целта ми винаги е била да мога да се издържам с това, което обичам да правя и в което смятам, че най-много ме бива. В този смисъл – да, смятам се за успял. Изхранвам се от преподаване, режисура, актьорлък.
– Кое е по-важното, за да оцелееш в тази джунгла на суетата – постоянството, талантът, късметът? Или комбинацията от здрава работа и желязна психика?
– Хубав въпрос. Мисля, че е комбинация от всички тези неща. Моят професор Коко Азарян казваше „Талантът е 10 %, моето момче. Останалото е труд и изграждане на характер“. Винаги съм имал самочувствието, че това е нещо, което мога да правя добре. Исках да стана и футболист, но знаех, че акторството го владея по-добре. Освен това имах желязно обучение от Крикор Азарян, от Тодор Колев, който му беше асистент. Това са все уроци, които ми дадоха възможността да направя лек трансфера си от българския в американския театър.
– Вашето приключение в САЩ днес изглежда почти романтично, но далеч не започва като приказка. Заминавате в края на 80-те, но не за да преследвате актьорска кариера, а за да рестартирате живота си. Казвате, че хващайки самолета към неясното бъдеще, сте се почувствал „изгонен“. Защо?
– През 1989-та се случи преломен процес. Минавахме от комунизъм към свободни пазари. По това време имаше много надежда и големи очаквания как ще се развият нещата от тук. През юни 1990-та бяха първите свободни избори в България от 45 години. Очакванията бяха, че СДС, демократичната сила, ще спечели. Но не, на власт отново дойдоха комунистите. И в този момент аз бях съкрушен. Мнозинството реши, че не иска промяна. Това много ме обиди.
Промените станаха в Полша, в Чехия, в Унгария. А ние възложихме мандат на тая партия, която за 45 години ни докара до там, че през 90-та имахме ток за един час на ден, а тоалетната хартия изчезна от магазините. Комунистите, които държаха хазната, раздадоха парите на криминални групировки и те задушиха малкия и средния бизнес.
Имах усещането, че този преход ще бъде безкраен. Бях обиден и огорчен, защото чувствах, че други хора избраха бъдещето ми вместо мен. Чувствах се изгонен, защото вече не принадлежах към това общество, което гласува против промяната.
– С какво свързвате първите си месеци в САЩ? Как се издържахте, докато стъпите отново на сцена?
– Тръгнах без никакви илюзии. Бях се примирил с мисълта, че може никога повече да не играя. Работих какво ли не. Първо в една кетъринг компания. Готвех, миех и разнасях храната до различни бизнеси в центъра на Чикаго. Заплатата ми беше 4 долара на час. После започнах в една автомивка, бях и продавач в мебелен магазин. Година след пристигането ми в САЩ обаче започнах да играя в един малък алтернативен театър. После се запознах с английски актьор, също емигрирал в Чикаго, с който направихме свой независим театър. Започнахме да градим репертоар и наехме зала. Вечерта ходех на репетиции, а през деня работех. С партньора ми финансирахме това приключение със свои средства.
Първата си заплата като артист в САЩ получих през 1997 г. Явих се на кастинг в Steppenwolf, взеха ме. Намерих и добра агенция за мениджмънт. В продължение на месец и половина през същата тази година играх с Уесли Снайпс и Мел Гибсън. Малки ролички, но беше вълнуващо. До 1999 г. вече бях в позиция да се издържам само от театър, телевизия и кино.
– Какво ви дава работата като преподавател в Илинойския университет?
– Контактът с младите артисти ми позволява да раста и да уча. Виждам в тях в себе си на годините, в които мой преподавател беше Коко Азарян. Когато играя и режисирам, ставам по-добър преподавател. Когато преподавам, аз ставам по-добър артист и режисьор.
– Имахте програма за обмен на студенти между България и САЩ. Какво се случи с нея?
– Това е много тъжна история, защото с Валентин Танев създадохме една прекрасна програма с помощта на Съюза на българските артисти. Доведохме американски студенти на два пъти, в София и в Балчик.
За съжаление в нашия колеж се появи декан, който иска да разработи нови програми, ориентирани към по-космополитни столици като Берлин и Лондон. Това бе едно късогледство от негова страна, което нарани студентите.
– Да превключим на по-позитивна тема. Заснехте филм за Netflix, в който си партнирате с Брадли Купър, а продуценти са иконичните Стивън Спилбърг и Мартин Скорсезе. Разкажете повече за проекта.
– Това се случи през май миналата година. Агентката ми каза, че Брадли Купър иска да говори с мен. Не ме вика на втори кастинг. Просто иска разговор. Застанахме лице в лице на компютърния екран и взехме да осбъждаме ролите.
Филмът се казва Maestro и е за живота на Ленърд Бърнстайн. Брадли е част от сценарния екип, главен актьор и режисьор. Героят ми е Косовицки, руски евреин, колоритна личност и диригент. В края на 30-те години попада в Америка, където много от класическите оркестри са били оглавявани от европейци. На Косовицки му дават оркестъра в Бостън и така се запознава с Бърнстайн. Става му нещо като духовен баща. Когато Косовицки умира, Бърнстайн сменя три полета и е до него в последните му мигове.
Същата беше връзката ми с Коко Азарян. Аз загубих баща си млад. Той винаги искаше да стана артист, но никога не ме видя. Коко за мен беше духовен баща. И тази връзка на Косовицки с Бърнстайн ми беше абсолютно близка и позната. В края на разговора ми с Брадли Купър той каза „Много искам да бъдеш в моя филм!“. Кери Мълъган, играе Дейзи във „Великият Гетсби“, е екранната съпруга на Брадли.
– Какъв е той като партньор?
– Брадли прилича на Малкович. В него има огромно любопитство и човещина. Една особена щедрост и желание да помогне, да бъде екипен играч. Обича да работи на принципа на пълната импровизация.
Вижте целия разговор във видеото.
Фотокредит: Steppenwolf Theater Company, Личен архив
