„Най-после стойностен театър“, ми казва Яна Борисова на премиерата на моноспектакъла на Дарин Ангелов „Аз, която те обича“. Когато си драматург, който създава едни от най-смислените съвременни български пиеси и особено високо оцениш тази – това е специално. Когато хора като Цветана Манева и Явор Милушев застанат до теб в първия ти моноспектакъл – това е специално. Когато от 10 години имаш идея, която най-после оживява – е емоционално и изпълващо очите със сълзи.
Снимка: Stage Hearts
Точно такива бяха очите на Дарин Ангелов след края на представлението, докато публиката го аплодираше дълго на крака. Някак магично влагата в очите му се пренесе и в очите на хората в залата.
„Разтърсващо беше“, чувам да казват зад мен.
Причините са няколко – безапелационната игра на Дарин Ангелов, по чиято идея е представлението, въздействащият текст на Яна Борисова, актуалността на темите и трудът на целият екип зад „Аз, която те обича“. Режисурата е поверена в опитните ръце на Димитър Коцев-Шошо, идейната сценография е дело на Ирена Дойчева, а музиката, която перфектно комплиментира действието е на Милен Кукошаров. Използвани са и текстове на Петър Павлов и Валерия Минева.
Снимка: Беатрис Бочева
Замисляли ли сте се защо „война“ е в женски род или какво е да си влюбен, докато убиваш? Как въобще войната и любовта съществуват по едно и също време на едно и също място? „По време на война любовта и страхът се сливат в едно общо мъчение и няма нищо по-непоносимо от това“, казва героят.
С такива теми се занимава моноспектакълът „Аз, която те обича“. Мъж, който се преоблича като жена, за да не го изпратят на фронта – може да прозвучи като комедиен сюжет в стил „Ало,ало!“, но всъщност представлението е дълбоко драматично, замислящо и поставящо общочовешки въпроси.
Нарочно действието няма конкретен хронотоп –
разбираме, че се развива в голям град може би в съвремието ни, но всичко е някак утопично… или антиутопично. В същото време, гледайки, в съзнанието ми се загнезди натрапчивата мисъл, че войната не е химера, а реалност, че това, което виждаме е ежедневието на някой някъде там.
По време на война променя ли се говоренето ни за войната? И как можеш да си дезертьор и патриот едновременно?
Снимка: Беатрис Бочева
Да поставиш моноспектакъл е изкачване на следващо стъпало по актьорската стълбица. Изисква се посвещение, труд, желязна концентрация, опит, талант и воля. Дарин Ангелов го прави, отвявайки сцената със завладяващата си игра. Пред публиката не е един герой, а цели двама. Александър е поет, обича дъжда и да плува, да наблюдава и да танцува, прилича на красивата си майка и е амбидекстър – може да работи еднакво добре с двете си ръце. А Изабела е годеницата му, „завинаги влюбена, страдаща, вдъхновяваща… неуверена, силна, отчаяна“. Общуват си с писма – той ѝ пише с едната ръка, а тя му отговаря с другата, защото… са един и същ човек. Творецът се е изгубил в творенията си, или в страховете и любовта си. Реалност и измислица размиват границите си. Накрая той трябва да избере една от двете – войната или жената. (Достатъчно ви издадох – за да разберете финала, трябва да гледате.)
Снимка: Беатрис Бочева
Представлението умело съчетава театъра с кино елементи – „Морето след теб“ например в Театър 199 също по текстове на Яна Борисова отново го прави. Благодарение на това, заслугите на моноспектакъла стават с една повече – макар и през екрана „Аз, която те обича“
връща на сцената големите ни актьори Явор Милушев и Цветана Манева.
Включванията им са толкова ключови и толкова впечатляващи, магнетични. Освен тях специално участие имат и Юлиан Вергов, Ана Пападопулу и Даниел Кукушев.
Снимка: Беатрис Бочева
„Аз, която те обича“ не е спектакъл, който гледаш между другото, способен е да те разтърси, да те разсмее искрено, но и да те просълзи. Отчаян вик срещу абсурда на военните конфликти – „Няма ли други проблеми за решаване?“, истерично пита героя в един от последните си изключително силни монолози. Представление за война, танц, страх, бикове, любов и пасо добле, което като всеки качествен театър остава в съзнанието на зрителите дълго след финалния поклон.
