- Като младежи бяхме бедни, но имахме самочувствието на свободни хора.
- Киното беше тежко ударено от промените, имаше 10 години пълно мълчание.
- Идеята ми за книгата „Стефан Мавродиев. Играещият човек” беше да разкажа преди всичко за хората, определили моя път.
- Вдъхновението да пиша поезия дойде само, когато „ножът опря до кокала” и болеше.
Снимка: БНТ
Да разговаряш с артист като Стефан Мавродиев определено е одухотворяващо преживяване. Той е от онези актьори, които всеки път, когато се появят на сцената или екрана, оставят една разпознаваема следа, а същевременно с това довяват носталгия и благоговение по онези „златни” за изкуството години у нас.
Мавродиев е натрупал опит, оформен не само от успехи, но и от предизвикателства. Споделя ми, че времето, в което се е родил и израснал, както и хората, с които се е срещал по пътя си, са го превърнали в човека, който е днес. Струва ми се особено забележително, че артистите „ветерани” не забравят откъде са тръгнали и какво им е коствало да стигнат до мястото, където са днес. С неприкрита скромност той няколко пъти ми каза, че просто върши това, което обича, при това още от дете, а наградите за дейността му са приятна изненада.
В днешния обсебен от славата свят Стефан Мавродиев е едно ярко изключение.
Директен и искрен, той не си позволява да спести истината, колкото и болезнена да бъде тя. Разговаряме съвсем свободно за годините, в които публиката в театралните зали е била мираж, а киното – в задънена улица. Покрай това откроявам и неговия стоицизъм. Попитах го как така не е потърсил друго препитание през тежките за сектора години, а той сякаш така се изненада от въпроса ми, че за момент се запитах дали не съм сгрешила, че му го зададох.
„Като артист си подчинен на това да правиш нещата, които обичаш”, отговори ми все пак той и ме накара да се замисля колко ценна и красива е способността да обичаш толкова силно.
Зад гърба му може и да стоят десетилетия в Младежкия театър, десетки култови роли в киното и завиден опит, но той
все пак си остава същият като на 20 – весел и отворен към света човек,
който просто иска да споделя творчеството си с останалите. В това интервю се стараем да разгледаме както професионалния му път, така и в личните му наблюдения върху промените в изкуството през годините.
- Здравейте, г-н Мавродиев. Разговаряме малко след премиерата на представлението „Чайка” в Младежкия театър. Играли сте в него още през 70-те, а сега отново влизате в роля. Има ли нещо в подхода към пиесата, което се е променило през тези 50 години?
- Всеки режисьор има свой собствен подход. Тази конкретна пиеса е изключително категорична и сама го задава. Няма място за различни интерпретации, към каквито биха залитнали някои модернисти. Много е неприятно, когато някой си позволи формотворчество в театъра. Този автор е достатъчно ясен в изказа си към хората. В пиесата има негов анализ и просто трябва да му бъдеш верен. Налага се само да намериш своята истинска реакция на написаното. Пиесите на Чехов предизвикват именно такава и по нея може да се познае кой си самият ти. За едно представление най-важно е кой какво играе вътре, както и изборът на състава.
Не намирам специфична разлика в подхода към представлението
на Ивайло Христов и това на Младен Киселов. Те са много различни и крайният резултатът зависи от човешката природа на артиста, който го прави, от неговите фантазия и темперамент. Намирам, че и двата подхода на колегите са правилни и съобразени изцяло със съдържанието, което те искат да представят на хората.
- Самият вие имате опит с режисирането на пиеси на Чехов (бел.ред. „Иванов”, „Вуйчо Ваньо”). Обменяхте ли опит с проф. Ивайло Христов в хода на репетициите? Изобщо как премина целия този подготвителен период?
- Репетициите преминаха добре - съдържателно, както се прави в добрите театри. Ивайло Христов е мой колега и приятел, вече няколко пъти работим заедно. Имаме една посока на мислене - разсъждаваме по сходен начин над материала и сме единни по отношение на разкриването на тези истории.
Снимка: Георги Ангелов
- Началото на април беше пълно с важни моменти за Вас – премиера и поредно отличие за цялостно творчество – „Златен кукерикон”. На церемонията по награждаването казвате „Малко ми е странно и изненадващо да получа такова отличие”. Защо, все пак сте артист със завидна автобиография?
- Човек прости си върши работата, а наградата му идва някак изненадващо, казва си „Толкова много ли съм постигнал?”. Това, че се отнасят така към работата ми, е много хубаво. Нямаше как да изляза на сцената и да кажа „Бях сигурен, че ще ми дадете отличието”, наистина не го очаквах, затова и подчертах изненадата и благодарността си. Когато навремето се появиха тези награди, те се раздаваха само на артисти от Сатиричния театър, след време обаче „Златен кукерикон” се превърна в отличие, което могат да получат занимаващите се с изкуство и от други културни институти. По-късно разбрах, че наградите всъщност са като една институция. Военният театър също преди години измисля „Аскеер”, а днес статуетката вече се раздава на представители от всички театри в страната. Всичко започва като една шега, а един от създателите ѝ е самият Ивайло Христов. Макар в началото да не ѝ се гледаше сериозно, „Аскеер” вече също е институция в българския театър.
- Вие сте от поколението, спрягано като „народни артисти”, сякаш при Вас липсват суетата и егото, присъщи на днешната действителност. На какво отдавате този феномен - семейството или Академията изигра по-голяма роля в изграждането Ви като човека, който сте днес?
- Сега има атлантически ценности, а преди време имаше български такива. Всъщност не обичам думата ценности, защото много се злоупотребява с нея, но все пак ще я използвам. Ако днес погледнем цялостната „картина”, ще установим, че тя не е много ценностна, защото
младите хора взимат пример от скандалите - политически и икономически.
Те виждат злоупотребата с всичко в името на парите. Това вече поставя въпроса по различен начин. Сега например много ги интересува как да станат известни. Тази дума ни беше много смешна преди години, дори не можехме да си представим какво означава да си популярен. Никога това не ми е било основна идея, аз просто си вършех работата. Освен това - имах невероятни учители като Методи Андонов и проф. Стефан Сърчаджиев. Именно Методи Андонов ни оформи като работещи артисти, тъй като Сърчаджиев почина през втората година от следването ни.
Снимка: Мишо Фердинандов/ Facebook
- От малък посещавате кръжоци по актьорско майсторство и влизате във ВИТИЗ от първия път точно след казармата. Как изобщо репетирахте за изпита си в условия на военна служба и спомняте ли си какво представихте, за да впечатлите Методи Андонов?
- Израснал съм във Варненската опера, тъй като майка ми беше един от създателите ѝ. Родителите ми силно ме насърчаваха да се занимавам и с театър, освен с училище. По онова време имаше колектив в пионерския дом. Една от дамите, работещи там - рускинята Алла Герова, ни занимаваше от 5-7-годишни. Тя ни представяше основите на съвременния световен театър. Играехме детски пиеси, бяхме заедно непрекъснато, сформирахме колектив като в театъра. И сега поддържам приятелствата, които съм създал там. Някои хора вече си отидоха, което е много тъжно, но такова е положението. Това е средата, която ни възпита да имаме дух и свобода. Правихме, каквото си пожелаем, а училището беше на заден план, защото не ни беше чак толкова интересно (бел.ред. смее се). Колкото до Академията, когато кандидатствах все още нямаше специалност за филмово, а само за театрално изкуство. Изпитът ми беше на голямата сцена, а залата беше препълнена с любопитковци. Ние
бяхме дошли с военни униформи и ботуши, бяха ни пуснали в отпуск за изпитите.
Спомням си, че монологът ми беше на слугата Ланс от „Двамата веронци”. След това изиграх тази роля още два пъти в живота си в различни представления и моменти. Третият кръг беше много шантав и изпитващите си правеха, каквото пожелаят. Помолиха ме да предавам футболен мач, използвайки техните имена, които впрочем аз все още не знаех. Направих го и всички много се забавляваха, та ме приеха. Разбрах, че пред мен са били Боян Дановски, Стефан Сърчаджиев - големи авторитети, както и Методи Андонов - млад и прочут режисьор.
- Не е тайна, че в младежките си години сте имали славата на бунтар. Разкажете ми малко повече за този период. Какъв беше 20-годишният Стефан Мавродиев?
- Ако като млад не си бунтар, кога да бъдеш? Считам, че това е съвсем нормална реакция на човешкия организъм към това, което се случва с него заради външните въздействия. Бяхме бохемски настроени, харесваше ни тази дума. Бяхме бедни, но имахме самочувствието на свободни хора. Истината е, че бяхме наистина свободни, дори
професорите ни насърчаваха да превръщаме тази наша страна от характера си в начин на мислене -
да имаме отношение, към всичко, което се случва. Смятам, че тогава си бях същият като сега - с добър поглед над нещата, весел, отворен към света и влюбчив.
Снимка: БТА
- Част от кариерата Ви преминава „под знака” на комунизма. Говорейки за този период, няма как да не попитам подлаган ли сте някога на цензура/участвали ли сте в проект, който се е сблъсквал с подобно предизвикателство?
- Не е имало комунизъм, беше много хубаво и съществено време. България се развиваше, ние също. Е, имаше и глупости, на които реагирахме с бунт. Изтърпявал съм си всички възплати от конюнктурата, които е трябвало. Тя е едно от най-отвратителните неща на този свят. Наблюдавам, че хората днес искат да стават известни, това например е супер конюнктура. Индивидите, които се стремят към това, единствено се бутат и няма с какво да бъдат запомнени, защото не работят върху себе си и идеята си, а са се фиксирали единствено върху това да бъдат забелязани.
- Минавали сте през още много и различни епохи на българския театър – от апогей до празни зали. Как смятате – театралното изкуство успя ли през всичките тези върхове и падения да остане напълно безкомпромисно?
- Залите останаха празни, когато станаха промените. Хората се уплашиха, бяха загубили посоката си и не знаеха какво точно ще се случи с тях. Няколко години нямаше публика в театрите, защото се беше изпокрила. В един момент по улиците на София се появиха и много кучета, имам усещането, че именно заради уплахата и стреса, собствениците си пуснаха домашните любимци на улицата. Времената бяха икономически тежки, докато се избистри какво е това, което ще се случва.
Стигна се до момент, в който в залата имаше 7 души, а ние бяхме 8 на сцената.
Беше и много студено. Киното същото беше тежко ударено от промените, имаше 10 години пълно мълчание. Беше толкова страшно, че не можете да си го представите. Минахме през всичко това и желанието ни да се занимаваме с тази професия не изчезна, а напротив - остана да живее. То е изключително силно у хората, занимаващи се с изкуство. Независимо от трудностите, правихме това, което обичаме и ни е интересно. Като артист ти си подчинен на това, а не на факта колко пари ще получиш и дали ти е студено.
Снимка: Мишо Фердинандов/ Facebook
- Голямата Ви любов може и да е театърът, но имате и десетки роли в киното. Една от най-запомнящите се несъмнено е тази в „Мера според мера”. В него участие вземат 110 актьори, 800 епизодици и 19 000 статисти. Тази мащабност на проекта не създава ли предпоставка за сериозни предизвикателства?
- Темата на филма много вълнуваше мен и авторите му Георги Дюлгеров и Руси Чанев. Сценарият е създаден по книгата на Свобода Бъчварова.
За направата на продукцията се изисква разрешение от най-високо ниво - ЦК на БКП,
защото отношенията между България и Югославия са политически въпрос. След този дълъг и нелек път, самата реализация на проекта беше огромно въодушевление - празник за всички, които го правихме. Аз попаднах случайно в него. Година преди началото на снимките Георги Дюлгеров ми каза „Мавро, имам роля за теб, ама си много млад”, а аз му отговорих „Нищо, друг път”. На снимките обаче се случва така, че не успяват да се разберат с колегата относно материала. Отново се свърза с мен и ме убеди да се включа, макар че имах премиера в театъра след 2 седмици. В началото не знаех нищо за този сценарий, но след това станах познавач на македонското движение. То всъщност е българско, но в него се намесват всички, включително гърци и сърби. Исторически нещата са много тежки в онзи период, особено за нас, които сме в центъра на Балканите. Посягат към страната, за да ни грабят и превземат територии. Много са страшни нещата. Затова и филмът толкова много ни въодушеви. Героите са действително изключителни. Кръстю Чернопеев например е от Северна България и няма нищо общо с Македония. Тогава онова, което е създало българския народ, е била идеята за обединение.
Патриотизмът е бил национална идея, а днес ни липсва такава.
В този смисъл поведението на българина по време на войните е било невероятно. Имало е вътрешна убеденост, че отива да се бие, за да освободи своите братя българи, които са в други територии, а не за да умре. Ето това е национална идея. От гледна точка на геополитиката тя е до голяма степен наивна, но все пак е съществувала и затова българската войска е била в известен смисъл непобедима.
- Друг високо оценен от публиката и критиците филм с Ваше участие е „Козият рог”, който мнозина приемат като най-известният проект в българското кино с римейк. Какво смятате за този подход на работа?
- Това са два съвсем различни сценария. Разказът е един, но в първия филм на Методи Андонов например героите са разположени и мотивирани по друг начин. Вторият вариант е по-близък до разказа на Николай Хайтов и затова е много различен. По мое мнение той става възможен заради славата на първия. След промените беше такава криза, че не можете да си представите. Николай Волев, светла му памет, беше намерил скромен бюджет отнякъде, за да се направи римейк на филма. Първият филм се превърна в събитие. Методи Андонов беше използвал сюжета на Хайтов, за да разкаже една своя гледна точка за проблемите навремето - как
в борбата на човек за оцеляване се използват какви ли не средства.
Бащата вижда, че не може да направи нищо срещу системата, затова решава да превърне дъщеря си нещо друго - в мъж. Това е трагедията - че нещата не могат да бъдат насилствено променени. Имаше и лек намек за насилието по време на световните революции, но не беше афиширано от политическа гледна точка. Просто е житейски вярно - промяна на природата на едно нещо не може да става насилствено. Вторият филм се занимаваше с различна тема. В никакъв случай не го критикувам, просто смятам, че нашият имаше много силен ефект, защото беше трагедия в нейния античен смисъл.
- Целият Ви житейски и творчески път се побира на страниците на биографията „Стефан Мавродиев. Играещият човек”. От предговора ѝ научаваме, че в началото сте се съмнявали в идеята за мемоари. Какво успя да промени мнението Ви?
- Огнян Панов, авторът на тази книга, ме видя на тротоара пред дома ми и ме спря, за да ми каже, че иска да я напише. Тогава все още дори не го познавах. Всичко се случи по негово настояване. Седнахме и много сериозно се занимахме с всичко това. Разказах подробно много неща, други скрих. Моята идея беше да разговарям с него, за да мога разкажа преди всичко за хората, които съм срещнал - за тези, определили моя път. Какво да кажа за себе си - освен че съм със сини очи, висок 2 метра и красив (бел.ред. смее се)
Снимка: Издателство „Изток-запад”
- Силно привлечен сте към поезията. Как се отключиха вдъхновението и желанието да пишете стихове още през 70-те?
- Вдъхновението идва само. Когато „ножът опре до кокала” и те боли навсякъде, започваш да си изплакваш душата. Драскаш си разни мисли, които после запазваш. Много е отпускащо да си сипеш питие и да започнеш да пишеш, когато си в криза. Прибираш написаното в джоба си и след известно време се връщаш към него, четеш го и на приятели. Станах известен сред тях - имаше период, в който
пишех поеми за рождените дни на близки и колеги. Падаше голям смях.
Пак казвам, че това е реакция на организма. Ако нямах възможността да се изразя по този начин, можеше да скоча от балкон, да се сбия с някого. Така поне всички емоции избиват във фантазия. Такава е и работата в театъра. Когато прочетеш една пиеса, която искаш да поставиш, трябва да си я представиш веднага, иначе няма как да се получи. Никога не съм си мислел, че ще пиша поезия, нищо че я харесвам толкова много. При мен всичко тръгна от трудностите.
Снимка: Гергана Дамянова
- Вие сте човек на думите и изкуството, затова ми е интересно да науча, ако целият Ви артистичен път трябва да бъде сведeн до едно послание, което да остане за поколенията — как би звучало то?
- Правя всичко това, защото искам да споделя реакциите си с хората от средата, в която живея. Ще ми се да им съобщя това, което занимава и тях. Моята професия преди всичко друго осигурява истинска връзка с хората до мен. Тя се усеща най-добре, когато се занимаваш с театър. В действителността често човек се чуди разбират ли ме, или не, но в театъра всичко е ясно. Общо взето в цял свят
хората имат един проблем - че трудно влизат във връзка с останалите
и обратното. Това представлява усещането за самота. По принцип всеки се ражда и умира сам, това е положението. Когато човек се занимава с театър обаче, за щастие, усеща наличието на връзка с другия. Нейната липса в реалността е изключително стресираща и може дори да доведе до мисли за самоубийство. С други думи - нашата работа е лечебна. Малко сме като доктори, но не в буквалния смисъл. Въздействаме на хората и променяме гледната им точка, а това ги уравновесява. Има едно отрезвяване именно чрез изкуството, което е много важно за човешките психика и поведение.
