Ако имаше една национална дисциплина, в която винаги щяхме да сме на първо място това е… Вече даже не съм сигурна, че мога да отлича само една. Истината е, че българите сме талантлив народ, всестранно развити личности – особено добре умеем да се оплакваме и да мрънкаме, добри сме в това да плюем и злословим (често без да сме компетентни) – правителството, известните личности, шефовете, шофьорите на пътя, съседите.
И аз като Христо Смирненски мога да посветя своята „Приказка“ на „всички, които ще кажат: „Това не се отнася до мене!“, но в подобно морализаторство има нещо самонадеяно и високомерно, което изключва говорещия от групата. А в действителност като част от обществото всички сме отговорни за неговото състояние. А него – всички го знаем, но просто го повтаряме без да правим нещо, за да го променим.
Но да се върнем на темата – много по-лесно виждаме недостатъците си и изтъкваме негативното. Обратното изисква повече усилия – особено, когато всичко около теб наистина е лишено от позитивизъм, красота и надежда.
Обединява ни най-много разединението,
нищо, че някъде пишеше, че съединението правело силата. Това е новото нормално. Затова, когато нещо излезе от тази „норма“, то става свръх любопитен феномен. Стигнали сме дотам ли, че да се радваме на „правилото“ като „изключение“?
Толкова сме били разединени, че вече нямало какво да ни обедини – нямали сме обща цел, посока, национален идеал. Може би, но не и, ако се появят едни талантливи хора и немалко несъбран боклук, които да ни опровергаят и да извадят на показ неща, които рядко забелязваме.
През последните седмици, наред с политически абсурди, корупционни скандали и бедствия, на социалния ни хоризонт се появиха няколко събития, които доказаха, че не сме загубили безвъзвратно човещината и надеждата.
Снимка: Sports24
Спортните ни успехи открай време имат притегателна сила за обединение и национална гордост. Това, което постигна националният ни отбор по волейбол на Световното беше невиждано – и заради самата същност на успеха, но още повече заради ефекта, който той предизвика. Площадите бяха пълни, еуфорията се усещаше във въздуха, дори хора, които като мен не следят спорт, бяха залепени пред екраните.
Всички бяха на един дух, гледащи в една посока, обединени към една цел.
А какво ли би станало, ако впрегнем тази енергия и мощ в нещо продуктивно, в борба за смисъл и бъдеще, защита на каузи и идеали?
За това не се изисква много – личният пример е достатъчен. С таланта си, именно застъпвайки се за кауза много по-голяма от него, един талант завладя България и събра милиони гледания в социалните мрежи. Актьорът и влогър Борислав Вълов - Ей Бо излезе на сцената на „България търси талант“ не толкова, за да покаже себе си, колкото да насочи общественото внимание към важната тема за войната по пътищата.
За мен изпълнението му беше просълзяващо и разтърсващо с изненадващия си преход и тежестта на всяка дума. Макар да си пролича, че хората в журито също бяха докоснати, Ей Бо не продължи напред в предаването. Дали това е обективно и справедливо няма да коментирам – на мнение съм, че талантът изобщо всъщност не е създаден, за да се оценява. Хората обаче постоянно даваме оценки. А най-важната оценка за един артист е тази на публиката му – именно публиката се обедини в мощна подкрепа за Ей Бо, таланта и посланието му. Към момента видеото с изпълнението му е третото най-гледано в инстаграм страницата на „България търси талант“.
Точно за такова поправяне на „несправедливости“ става въпрос.
И да, може положението в държавата и обществото ни „да не е розово“, но това не трябва да ни спира да носим розовите си очила – не за по-доброто утре, а за по-доброто днес.
„Кризата с боклука“ – така медиите адресираха цялата сага – опита за злоупотреба от частни фирми, отказа на кмета на София да се примири с корупционните схеми и резултата – липсата на сметосъбиране и затрупани с боклук контейнери в част от кварталите на столицата.
„Кризата с боклука“ обаче се превърна в триумф на солидарността.
Десетки доброволци се самоорганизираха, отделиха от времето и ресурсите си, използваха лични автомобили с една мисия – добруването – своето и на съгражданите си. Самият факт, че лично аз разбрах първо за решението и после за проблема говори за силата на единството и „заразността“ на доброто.
Снимка: Етюд-и-те на София
Сякаш днес сме забравили библейския принцип: „Прави на другите това, което искаш и те да правят на теб“. Съпричастността и проактивността на тези доброволци напомни за добродетелите, които са в основата на „християнската“ ни цивилизация – или поне би трябвало.
„Съединението прави силата, но всеки сам си преценя. Искам да се събираме – стига толкова разделение. Но не искам да събирам разделно. Нали накрая всичко отива на едно място?“, пише Иван Ланджев в своето „Българско селфи“.
Това е парадоксът на обществото ни. Искаме без да даваме, говорим без да има какво да кажем, караме се, дори когато няма за какво. Защото е по-лесно да сме разделени.
Често не разбирам свободната воля, но съществуването ѝ ни дава свобода и огромна отговорност. От нас зависи дали ще живеем в чист свят. От нас зависи дали ще се радваме, или ще завиждаме за успехите на другите. Боклукът – физическият и душевният, винаги ще съществува, но да изберем кое да бъде на фокус в ежедневието ни е наша отговорност. Да бъдеш страничен наблюдател или част от решението на проблема. Да, по-лесно е да сме разделени, но си заслужава много повече да сме единни.
