- Едва в последните седмици преди премиерата на „Кошници“ успяхме да се напаснем добре.
- Всяко поколение актьори носи своя дух, оформен от времето, в което живее.
- Голяма част от съвременните драматургични текстове често са безсюжетни и хаотични.
- С напредъка на технологиите мисля, че театърът може да изчезне завинаги.
Снимка: Лина Петрова
„Човек е дълго изречение, написано с много любов и вдъхновение, ала пълно с правописни грешки“, пише Йордан Радичков в своята „Домашна тетрадка“.Със своя необятен талант и непримирим дух, тя притежава дарбата да улавя всяка човешка „правописна грешка“ и да я превежда през призмата на хумора — така, че да ни разсмее, а понякога и да ни разплаче до сълзи. Именно заради този талант, хиляди българи я обичат и бързат към касите още щом чуят името ѝ. Мисля, че вече се досещате, че говоря за пъстрата, вдъхновяваща, жената-буря – Албена Михова.
Израснала под звука на вълните в морската столица на България – Варна, първоначално мечтата ѝ не била свързана с изкуството, а с преподавателската професия. Но, както често казва една българска скороговорка, „кръвта вода не става“, и водена от таланта, наследен от даровитите ѝ родители, оставили безброй парченца изкуство зад себе си, тя неусетно се качила на сцената. Без колебания и с безкрайно любопитство стъпила на нея и започнала своето пътуване с много постоянство и непримиримост. Днес успява да съчетае и сбъдне и двете си мечти – да изгражда с лекота безброй образи както в театъра, така и в телевизията, като едновременно с това подготвя млади таланти да стъпят на голямата сцена.
Снимка: NOVA
„Няма компромис, който не бих направила за роля“ – сподели ми Албена Михова, признавайки ми, че в момента се възстановява от сериозно боледуване, играейки всяка вечер на сцената. Думата „Не мога“ не е част от нейния речник, а откровеността ѝ е като пробуждащ шамар, който напомня, че само ти и единствено ти държиш живота си в ръце — и от теб зависи дали ще се насладиш на пътуването или ще се изгубиш в мрака.
За очакванията на публиката, за първите моменти под прожекторите, за разочарованията по пътя към успеха и за дългите месеци, прекарани в репетиции в Сатиричния театър, нека се потопим в безбройните цветни светове на една от най-запомнящите се личности в българската комедия – Албена Михова.
- Здравейте, г-жо Михова! Срещаме се дни след премиерата на „Кошници“ от Йордан Радичков – привидно безсюжетна пиеса, изпълнена с ярки и трудно подлежащи на интерпретация персонажи, характерни за неговото творчество. С какви предизвикателства се сблъскахте в изграждането на образа на Мургавата кошничарка?
Снимка: Петър Петров
- Както знаем, героите на Радичков разказват своите истории през погледа на някакво животно. Това прави търсенето на сюжетната линия и ритъма на действието истинско предизвикателство за целия екип. Моята героиня не ми беше чужда, но когато започнах да играя с две мечки, изиграни от двама други актьори, започна едно дълго лутане – как да застана, с каква енергия да подходя. Работихме усилено три месеца и едва в последните седмици преди премиерата успяхме да се напаснем добре. Мисля, че с времето ще става все по-добре и по-добре.
След първата среща с публиката забелязах, че тя реагира с много крайни мнения. Вероятно това се дължи на факта, че постановката е по-мистична и поетична, отколкото сатирична – нещо, което зрителите в нашия театър не са свикнали да гледат. Аз я наричам „българският Дюн“, най-вече заради внушителната сценография и костюмите.
- Героите на Радичков са олицетворение на малкия човек, вглъбен в своя свят. Ако той пишеше днес, кои проблеми и теми от нашето съвремие, според Вас, би поставил на фокус?
- Бих използвала същите образи, но бих разгледала по-скоро степента, в която те са наивно безпомощни и много нещастни. Със сигурност бих се фокусирала и върху големците. Ако трябва да дам конкретен пример, който ми изниква в съзнанието как си го представям, това е филмът „Господин за един ден“ с незабравимия Тодор Колев. За мен образът на Пурко сякаш е създаден от самия Радичков.
Като се замисля, темите и най-вече изводите, до които стигат героите в неговите пиеси – остават актуални и днес. Смятам, че доказателство за това беше реакцията на публиката – по време на премиерата видяхме дори разплакани колеги.
- В постановката на „Кошници“, поставена за първи път в Сатиричния театър през 1982 г., режисьор е Младен Киселов, а в нея участват Стоянка Мутафова, Георги Калоянчев, Мария Статулова и много други големи имена на българското кино и театър. Знаем, че това не е първата пиеса, която се възражда – наскоро на сцена се върна и „Когато розите танцуват“ по Валери Петров. Любопитно ми е, имате ли достъп до архивни кадри от тези представления? И ако да, водите ли се по тях?
Георги Калоянчев и Пламен Дончев Снимка: Архив на Сатиричен Театър "Алеко Константинов"
- Не, новият прочит няма нищо общо с този на Младен Киселов. Доколкото знам, не са запазени архивни кадри – само снимки. Но, ако изключим това, вярвам, че не трябва да се влияеш от предишни интерпретации – всяко поколение актьори носи своя дух, създаден от времето, в което живее. Дори в нашия случай, аз нямах време да прочета всички издания на „Кошници“, които бях си купила предварително, тъй като се водех изцяло от добре подготвения разказ на нашия режисьор Никола Стоянов.
Според мен, за да играеш Радичков, трябва просто да го обичаш искрено. Често разпознавам героите на Радичков, когато се връщам на село, и обичам да седна и да разговарям с тях на дълго и на широко.
- В това представление играете без никакъв реквизит, което е истинско предизвикателство при пресъздаването на радичковите образи. Вие сте завършили НАТФИЗ със специалност „Актьорско майсторство за куклен театър“. Съществува един мит в актьорските среди, че кукленото изкуство е по-неглижирано в сравнение с драматичния театър. Какво е Вашето мнение по този въпрос?
Снимка: Личен архив
- Не съм на това мнение. В момента в България има страхотни куклени конкурси и много от нашите куклени театри постоянно пътуват и представят страната ни по света. Аз самата много исках да стана куклена актриса, но съдбата ме отведе в друга посока, след като още в трети курс попаднах в „Шоуто на Слави“.
Според мен, мисленето на кукления актьор е изключително ценно при изграждането на драматични образи. Въпросът е да ти бъде дадена свободата да го използваш, защото не всеки режисьор е отворен към това. Пресен пример ми идва от репетициите на „Кошници“, когато с Георги Спасов, като куклени актьори, въображението ни започна да ражда идеи как декорът да оживее и да стане по-динамичен, но всички те останаха само идеи. Разбира се, не го казвам с критика.
- Казвате, че сте избрали комедията, за да избягате от драмата в собствения си живот. Има ли днес обаче конкретна драматична роля, която не бихте отказали, ако Ви я предложат?
- С удоволствие бих приела да играя драматична роля във филм на ужасите. До момента обаче не съм получавала такова предложение, затова ми е трудно да си представя конкретен образ още на първо четене.
- Освен актьорското си образование, вие сте и дипломиран детски учител. От 10 години ръководите и своя актьорска школа. Какво казвате на Вашите ученици, които вече са решили да поемат по пътя на актьорската професия?
Снимка: Личен архив
- На моите ученици винаги казвам, че има само три празника, когато могат да пропуснат репетиции – Коледа, Нова година и Великден. През останалото време не приемам извинения. Често при мен идват млади момичета и момчета, които ми казват, че искат да станат известни и да ги снимат по улиците, и това наистина ме изумява. Съветът, който най-често им давам, е да се явяват на изпит добре облечени, и на всички подарявам талисман – тигрово око, което да носят за късмет.
- Вашият син, Мартин Желанков, е актьор трето поколение, а от няколко години заедно работите в Сатиричния театър. Какво е усещането да играете рамо до рамо със собствения Ви син на сцената?
- Той е много добър партньор, винаги се подкрепяме взаимно, ако някой забрави реплика, и разбира се, често се разсмиваме, понякога само с един поглед. Колегите мисля, че много го харесват. Той е голям педант, трупа опит усърдно и вече чака с нетърпение своята голяма роля.
- Преди няколко дни получихте наградата за най-добра женска роля за превъплъщението си като Мадам Злата в спектакъла „Криворазбраната цивилизация“ на фестивала „Чудото“. Поздравления! Колко важно е за Вас да бъдете отличена като „най-добрата“?
Снимка:Антон Даскалов
- Не ми е важно, но ми стана приятно - няма да Ви лъжа. Това ми е третата такава награда от септември миналата година. Моите образи са много обичани на регионално ниво. С „Криворазбраната цивилизация“ на Николай Урумов спечелихме и наградата на публиката - напълно заслужено, според мен. През годините, пътувайки из България, забелязвам, че българинът изпитва особена тъга и носталгия към старите български пиеси.
- „Публиката чака оценката си, и ние като актьори трябва да я дадем“ – казвате в едно интервю. В този контекст, през годините на сцената виждате ли промяна в очакванията и възприятията й към хумора?
Снимка: Петър Петров
- Не виждам промяна в очакванията на публиката – по-скоро в самото изкуство. Голяма част от съвременните драматургични текстове често са безсюжетни и хаотични, което затруднява възприемането им. Дори да го направи рядко, би я избрал пред класиката, тъй като българинът по природа е традиционалист. Дори различна интерпретация на познато заглавие понякога предизвиква скептицизъм – „Кошници“ е такъв пример. Така де, за всякакви хора, всякакво изкуство.
- Публиката Ви познава и като лице от множество телевизионни продукции. Спомняте ли си първия момент, когато застанахте пред камера?
- Първият път беше, когато започнах да играя скечове в „Шоуто на Слави“. Никога не съм се притеснявала да бъда пред камера, но единственото, което и до ден днешен ме затруднява, е когато тестът съдържа много цифри и имена - цялата изтръпвам.
Може би най-яркият ми спомен е първият ни концерт в НДК – тогава вълнението ми беше огромно. Няма да забравя момента, когато по време на едно от изпълненията на някои от колегите ми спряха микрофоните. Да бъдеш пред такава голяма публика беше наистина неповторимо изживяване. По-късно, на едно от турнетата ни, се случи и да спрат тока и тогава трябваше да продължа да пея без микрофон – беше много смешно. Всеки такъв гаф е шанс да се научиш да се доверяваш на бързата си реакция и въображението, които създават магията, нужна, за да излезеш от всяка трудна ситуация.
- В представлението „Сама жена“ си партнирате с Боян Арсов, като заедно демонстрирате своите певчески умения в няколко музикални изпълнения. Освен това, сме ви виждали да танцувате и в други представления и телевизионни формати през годините. Има ли талант, който притежавате, но все още остава скрит за публиката?
Снимка: Елена Спасова
- Мисля, че вече съм на изчерпване. Има много истории, които не съм споделила от своя опит до тук, но те си остават за мен. Засега нищо и никого не ме е накарало да ги разглеждам през призмата на изкуството. В малкото си свободно време, когато не съм на сцената, се отдавам на ръчен труд. Занимавам се с правенето на свещи и тениски, използвайки шаржове, нарисувани от баща ми. Отскоро започнах и аз да рисувам подобни като неговите.
- Вие сте едно от най-разпознаваемите комедийни лица в България. Кой е най-големия компромис, който сте правили в името на професията си до тук?
- Дълго време бях част от Театър „Зад канала“, където се налагаше да правя много компромиси със себе си. По-късно открих нова страница в Сатиричния театър, където получавам много повече доверие като професионалист и се чувствам напълно удовлетворена. Винаги съм била готова да направя компромис заради роля – дори ако това изисква да рискувам здравето си. В момента съм с пневмония и се лекувам тайно. Актьорската професия е такава, че, искаш не искаш, трябва да си на сцената, защото от теб зависят много хора. Имам много колеги, които губят близки хора и въпреки това, още същата вечер са на сцената.
- „Театърът - висша инстанция за решения на житейски въпроси“ – казва Александър Херцен. Имало ли е моменти, в които чрез работата си сте достигали до отговори, които сте търсили в живота си?
Снимка: Лина Петрова
- Обикновено аз се потапям напълно в текстовете на авторите и забравям за всичко останало, когато съм на сцената. Може би най-близкото до моята индивидуалност и начин на поведение в ежедневието ми е „Сама жена“. Мисля, че това е единственото представление в кариерата ми досега, което ми е давало каквито и да е поводи за съпоставка с живота ми.
- Определяте се като до болка откровена – в житейския ви път до тук това беше по-скоро плюс или минус?
- По-скоро минус. От години в медиите се ровят в личния ми живот, най-вече в загубата на родителите ми, което е много деликатна тема за мен. Не съм толкова смела да говоря за болката си открито, както го направи например Александра Сърчаджиева със своите вече две представления. Физически не бих издържала това, което тя прави – това е нещо изключително тежко, да преминеш толкова смело през собствената си болка и то не пред камера, а на живо пред толкова много хора.
- Ако един ден можем да се телепортираме, бихте се върнали в миналото, за да поправите нещо, или бихте надникнали в бъдещето?
- Ако имах възможност, бих избрала и двете – да се върна в миналото, за да прегърна отново мама и татко, и да надникна в бъдещето, за да разбера дали извънземните са дошли на Земята, и най-вече дали ние, хората, ще бъдем още тук, живи и здрави.
- Как си предствяте изкуството след 100 години?
Снимка:Антон Даскалов
- С напредъка на технологиите мисля, че театърът ще се преобразува изцяло в електронна форма или може да изчезне завинаги, за съжаление. А може би, кой знае, някога ще ни изпратят да играем „Криворазбрана цивилизация“ в космоса.
- А любовта и изобщо взаимоотношенията между хората?
- Любовта няма да изчезне – винаги ще има някой, който обича и получава любов. Колкото повече време прекарваме пред електронните устройства, толкова по-сприхави и самотни ставаме. Според мен, тази тенденция ще продължава да се задълбочава, тъй като младите хора не изглежда да имат желание да променят нещо. Те живеят, без да се оглеждат около себе си и, най-вече, без да познават миналото, върху което стъпват всеки ден.
- След две седмици празнувате юбилей. През всички турбуленции, през които сте преминали в живота си, в кои моменти сте се чувствала най-горда със себе си?
Снимка: Петър Петров
- Аз съм много непримирима личност и обичам да опитвам нови неща. В момента работя върху един малък бизнес, но още не искам да го разкривам, тъй като сме в ретрограден Меркурий. Гордея се с това, че никога не съм забравила думите на баща ми: „Вярвай в себе си“, и че никога не съм свела глава пред никого и нищо, нито за миг. Искам тази упоритост и вяра в живота да предам и на сина си.
- Казвате, че трябва да си визуализираш живота, за да се случи нещо. Какви цели сте си поставили в близък план?
- Основната ми цел за следващите месеци е да отделям повече време за почивка. В нашата професия, когато постоянно си заобиколен от много хора, психическото изтощение е неизбежно. Важно е да намираш време за себе си, да можеш да „дишаш“, както се казва. Напоследък обаче започвам да забелязвам, че все по-рядко успявам да го постигна, тъй като прекарвам все повече време в коли и сгради.
