- Много вярвам в театъра, който не стои пред нас като възпитател, а ни дава възможността да преживяваме.
- Георги Парцалев умееше да представя по един деликатен и човешки начин цялата палитра на човешката душа.
- Рано или късно критичната маса от почтени хора ще се увеличи до степен, която да промени живота ни.
- Ние, актьорите, защитаваме работата си, докато сме живи.
Снимка: theater.bg
„Защо сте тук? Очевидно имате потенциал да се занимавате с каквото поискате“ - това ѝ казва професор Гриша Островски, когато кандидатства във ВИТИЗ, виждайки дипломата ѝ с пълно шест от Руската езикова гимназия. Водена от любовта си към театъра, отговорът ѝ е категоричен. Така тя се впуска стремглаво - с много любопитство и отговорност - към това „любовно занимание“, както самата тя го нарича, за да се превърне в професионалистът, когото познаваме днес - едно от най-запомнящите се лица на българското кино и театър - Албена Павлова.
Нейният талант и харизма бързо са забелязани и още като студентка тя получава шанса да се появи на екран - с две главни роли в „Сляпа събота“ и „По здрач“, а по-късно се снима и в „Време разделно“. Някъде там, тичайки по коридорите във ВИТИЗ, тя се натъква на едно момче - „объркано, уплашено, с един ужасно смешен мустак“ - което по стечение на обстоятелствата се превръща не само в най-близкия ѝ приятел, но и се оказва любовта на нейния живот - актьорът Емил Марков. Вече 39 години те посрещат всяка победа и всяко предизвикателство заедно, с усмивка, рамо до рамо.
Снимка: Личен архив
„След толкова време съвместен живот театърът ми помогна да бъда отново интересна за съпруга си“ - шегува се тя секунди след като получи „Аскеер“ в категория „Водеща женска роля“ за превъплъщението си в ролята на Ана Фирлинг в „Майка Кураж и нейните деца“ от Бертолт Брехт през май тази година.
Днес Албена Павлова има десетки роли зад себе си в Сатиричния театър, работейки с едни от най-големите режисьори в българския театър — Теди Москов, Галин Стоев, Иржи Менцел, Маргарита Младенова, Иван Добчев, Стоян Радев и други. Широката публика я познава, разбира се, и с яркото ѝ участие в „Комиците“, както и с ролята на Гълъбина Чеканова в 11-сезонния сериал „Столичани в повече“.Още помня как всички бързахме след края на работния ден да седнем пред екрана и да си подарим няколко часа смях и лекота, проследявайки историята на враждуващите семейства от село Извор.
Любителите на българското кино я познават и от големия екран с ролята на учителката по български, госпожа Бочева, в „Петя на моята Петя“ на Александър Косев, а сега с нетърпение очакват да я видят в следващия проект на режисьора „Жени извън употреба“, отново с нейно участие, който обещава да ни потопи в едно истинско море от емоции, проследявайки съдбите на четири жени.
„Може да ни пречи единствено и само начинът, по който преживяваме известността, а не известността сама по себе си“ – призна ми актрисата при нашата среща в един натоварен делничен ден, някъде измежду сутрешните ѝ четения в Storytel и репетициите в Сатиричния театър.Тя ме поведе на едно дълго пътешествие от откровения, което ме замисли, вдъхнови и дори на моменти ме накара да настръхна. За освобождението, което идва със смеха, за легендите на Сатирата, за любовта и за обратната връзка - без втори план. В главната роля – Албена Павлова.
- Здравейте! Срещаме се по-малко от месец преди премиерата на комедията „Брадатата графиня“, която ще представите заедно с колегите си от Сатиричния театър. Кое е онова, което в момента най-силно Ви впечатлява или провокира по време на репетиционния процес, и какво всъщност е посланието, което бихте искали да предадете на зрителите с този нов проект?
- Пиесата на Нийл Саймън „Брадатата графиня“ разглежда човешките взаимоотношения. В типичния ироничен стил на автора са представени персонажите на Чехов с една по-съвременна чувствителност. Става дума за миниатюри – малки отрязъци от живота на различни хора, като това, което ги свързва, е че всъщност се раждат в съзнанието на автора, който е разказвач в представлението. Много е интересно и красиво, защото имаш възможността да надникнеш в нечий живот за кратко – като един проблясък – без да можеш да се запознаеш с персонажите в дълбочина. Тази на пръв поглед повърхностност, според мен, оставя по един много деликатен начин пространство за зрителя да развие историята и дори да се почувства герой в нея.
Снимка: Сатиричен театър „Алеко Константинов“
Послания… не ми се иска да коментирам. Аз вярвам, че всеки човек, който влиза в театъра, се намира в определен етап на живота си – къде осъзнато, къде не – да преживее конкретни неща и да получи конкретни насърчения за себе си… да чуе думите, които сърцето му жадува да чуе. За мен не съществува универсално послание – всеки, отивайки на конкретно културно събитие, получава това, което е готов да приеме, според мен независимо какво е искал да каже авторът. Аз много вярвам в театъра, който не стои пред нас като възпитател, а ни дава възможността да преживяваме. Мисля, че това е най-силното му оръжие.
- Казвате, че „богатството на живота, съответно и на театъра, е да преживяваш всичко накуп, защото нищо в живота ни не е едно и също, за да бъде и в изкуството едно и също“. В този контекст – как според Вас се е променило лицето на сатирата през годините?
- Когато публика се променя социално, тогава се променя и театърът, според мен. Не казвам, че сляпо я обслужва, но няма как да се абстрахира от това, от какво имат нужда зрителите и от тяхната чувствителност, без да звучи патетично в конкретния исторически момент. Забелязвам, че има периоди, в които хората са толкова тревожни, напрегнати, притиснати от живота си, че идват в театъра като в един оазис, за да се освободят от тези страхове и напрежение, и единственото нещо, което търсят, е освобождението, което идва със смеха, простата радост – зад която не стоят нито поучения, нито философски разсъждения за живота. За мен, в днешните времена, в които безмилостно сме манипулирани чрез страха, театърът трябва категорично да се противопостави и да предложи на публиката един друг свят, който носи със себе си надежда.
„Да“, ще кажете, чуваме много често: „Лекият жанр е завладял сцените.“ А защо, според вас, е така? Ами защото той е най-търсен от зрителите в момента, но не знаем за какво ще жадуват душите им утре, вдругиден, след година. Не знам за вас, но днес паралелно с него аз виждам и много образци на „тежкия жанр“ – казвам го с цялата ирония, на която съм способна, защото много се противя на определението „лек“. „Майка Кураж и нейните деца“ смятам, че е едно от тях – сериозна драматургия, представена по изключително чувствителен начин за съвременния човек.
- Всъщност това представление поставя на преден план темата за избора между материалното и духовното в дългите години на война, които, за съжаление, не са ни чужди и днес. Вие казвате, че „всички ние ежедневно сме в ролята на Майка Кураж“. В този контекст – кой, според Вас, е най-големият подвиг, който съвременният човек може да извърши?
Снимка: Петър Петров
- Много интересен въпрос. Аз често съм размишлявала за подвизите и героите на нашето време. Струва ми се, че заради постоянната подмяна на ценности, времето на героизма и патоса сякаш не е нашето време. Днес подвиг е да си изхвърлиш боклука не през терасата, а в контейнера. Да отстъпиш място на възрастен човек в трамвая. Да хванеш ръката на детето си и да го заведеш на куклен театър. Да кажеш „Обичам те“ и на своя колега: „Браво, свърши страхотна работа“. Сигурно ви шокирам с тези думи, но аз силно вярвам, че всички тези малки стъпки, които на някого може да прозвучат обидно битово, мотивират личността ни и ни възпитават да не забравяме, че сме част от нещо много по-голямо от нас. Нещо общо, за което имаме личната отговорност да се грижим. Наречете ме идеалистка или наивна, но според мен рано или късно критичната маса от почтени хора, на ежедневна основа, ще се увеличи до степен, която да промени живота ни.
- В рамките на два часа в ролята на Майка Кураж разгръщате всяко парченце от своя талант и сами признавате, че тя е изключително натоварваща както физически, така и емоционално, като „не ви позволява да си легнете спокойно“. Кой е най-големият компромис, който сте правили до момента в дългогодишната си кариера, и какво би могло да ви накара да откажете една роля?
- Мога да откажа, ако това, което ми се предлага, не съдържа някаква провокация за мен и преценя, че няма да мога да се впусна сърцато в процеса и да го защитя. Също така категорично бих отказала, ако се срещна с агресивен режисьор. За мен театърът е много любовно занимание – такова отношение го оскърбява като същност и като специфика. А относно бързата и драстична физическа трансформация за роля – смятам, че тя е по мащабите на Холивуд, а не на България. Поне на мен досега не ми се е налагало.
Знаете ли, истината е, че дори когато не съм харесвала роля, с ръка на сърцето го казвам, че винаги съм се опитвала да свърша работата си доколкото мога докрай. Това е много актьорска черта и, според мен, няма актьор, който да се изправи пред публиката, за да демонстрира, че има някакъв проблем – какъвто и да е той, било то спор с режисьора или празен салон. Ние защитаваме работата си, докато сме живи.
- Вие сте част от мащабния спектакъл „100 години Георги Парцалев“, който ще се състои през декември в Зала 1 на НДК. Имате честта да сте го познавали лично – споделихте ми през май, че първата ви среща е била след едно театрално представление, когато сте се промъкнали в гримьорната му. Кой е най-ценният урок, който научихте от него?
Снимка: Сатиричен театър „Алеко Константинов“ и Фондация „Лили Иванова“
- Аз, след тази среща, никога повече не съм имала щастието да общувам с Георги Парцалев, защото той почина две години, преди да попадна в трупата на Сатиричния театър. Чувствам се ограбена, между другото, че не успях да се докосна до легендата – до моя абсолютен кумир. Щях да го гледам с други очи, да се уча от него. Знаете ли, гледайки го във филмите му, това, което обожавам в начина му на игра, е, че той никога не е само смешен или само тъжен. Той е точно такъв, какъвто е животът. Това за мен е огромно актьорско и човешко умение. Парцалев никога не беше определян нито само като комедиен, нито като драматичен актьор, защото умееше да представя по един деликатен и човешки начин цялата палитра на човешката душа.
На времето Стоянка ми разказваше, че когато легендите на Сатирата пътували из България, те били настанявани в домовете на местни хора в малките населени места. Тогава за Георги Парцалев често възниквали разправии и спорове – в чия къща да прекара вечерта. Много се надявам тази любов да е жива и да продължи още сто години, защото той го заслужава – той е абсолютно явление. Бих била много щастлива на 14 декември Зала 1 на НДК да се препълни с хора, които помнят и обичат Георги Парцалев.
- А можете ли да ни разкажете малко повече за организацията на това мащабно събитие?
- Не сме започнали все още репетиции, а дори и да имах информация, смятам, че не е редно да я споделям. Нека хората дойдат и бъдат изненадани.
- В края на миналата година започнаха снимките на „Жени извън употреба“ – новият проект на режисьора Александър Косев, с когото работите от години. Не е тайна, че отново сте пред камера с част от екипа на „Петя на моята Петя“, за които казвате, че първо сте се „избрали като приятели“. Това ли е формулата за успех на една продукция, според Вас?
- Колкото повече години трупам в тази работа, толкова повече разбирам, че екипът е от огромно значение. Когато казвам „екип“, нямам предвид само таланта му, а и човешките му добродетели. Спомням си, докато работихме в „Столичани в повече“, предложих на нашите продуценти да включат в продукцията актриса, която силно ме е впечатлила с изявите си, и те ми отговориха кратко и ясно така: „Да, познаваме я, но не мислим, че има човешките качества, за да се впише в нашия екип.“
Снимка: btv
И в потвърждение на техните думи, те наистина събраха хора в сериала, които станаха приятели. Ние се свързахме първо на човешко, а след това на професионално ниво. Не отивахме просто да свършим работата си, а истински да преживеем това, с което сме се захванали. Има едно изначално харесване и признаване на другия, което създава много благотворна среда за развиване и на собствените ти качества. Знаеш, че обратната връзка, която получаваш от тези хора, няма втори план – тя е само и единствено за това проектът да стане по-добър и самият ти да станеш по-добър в него. Това е изключително ниво на доверие. Много е рядко и ценно и аз съм много благодарна, че ми се случва.
- А имате ли вече яснота кога ще се състои премиерата на филма „Жени извън употреба“?
- Не, нямам за съжаление. Както знаем, в България пари за филми няма, а когато има, те са „пет лева“ и поради тази причина продуцентите са изправени пред чутовната задача да ги дофинансират. Затова повечето продукции към днешна дата се снимат за две седмици – нещо, което беше немислимо преди години. За „Жени извън употреба“ дори нямахме възможност да заснемем цялото действие в Бургас, както беше по план, защото не можехме да си позволим толкова дълга командировка, която, впрочем, не беше повече от 18–20 дни. Така че всичко е въпрос на финансиране. Надявам се през 2025 г. да видим този филм – силно се надявам!
- Почти цялото ви семейство е поело по пътя на актьорската професия. Успявате ли да не „носите“ работата си вкъщи и за какво най-често спорите в професионален план?
Снимка: Театър Калейдоскоп
- Да, Мина учи и се занимава с театър, а междувременно и е част от екипа на „Кинематограф“. Мисля, че не съм го коментирала досега. Тя се развива напълно самостоятелно - нямаме никаква намеса с баща ѝ. Досега съм гледала само един неин актьорски изпит в края на учебната година. Неотдавна основа и собствена организация заедно с още две момичета - за театрална игра и импровизация. Любопитни млади хора - те винаги намират начин да проявят любовта си към дадено изкуство. Толкова са проактивни - толкова вдъхновяващо е това. Толкова много имаме да се учим от тях, ние - от нашето поколение…
А по темата за „работата вкъщи“ - аз се стремя да не занимавам съпруга си с това, което ми се случва на работа. Не че не може да ми бъде от полза - винаги ми е помагал, но предпочитам вкъщи да се занимаваме с това, което се случва у дома. Обикновено спорим в ролята на зрители, ако не сме на едно и също мнение за някое представление или филм. Когато става въпрос за коментиране на работата на другия, винаги сме деликатни един към друг - с идеята да се подкрепим, а не да се критикуваме.
- Вашият съпруг, обичаният актьор Емил Марков, казва, че Вие сте „смисълът на неговия живот“. Пораствайки заедно и виждайки света през очите на другия, какво откривате в неговите днес?
Снимка: Личен архив
- Още в зората на нашите взаимоотношения, та до днес, виждам едно и също нещо - а именно, че ако има нещо, което ме прави наистина специална и различна от всички други прекрасни жени на света, то е фактът, че съм обичана точно от този човек.
- „Обичайте театъра в себе си, а не себе си в театъра“, казва руският актьор, режисьор и теоретик Константин Станиславски. Във все по-забързаното ни ежедневие и с постоянните Ви пътувания по различните театрални сцени, имало ли е моменти, в които сте губили посоката си като артист – и трудно сте откривали отговорите?
- Не съм губила посоката си заради забързаното ежедневие и натоварения график - никога. Губила съм я обаче, когато бях държана на резервната скамейка и не ми се даваше възможност да работя. Такъв беше периодът след избухването на демокрацията, когато в театъра беше много трудно да се живее. Тогава се съмнявах в себе си и в това изкуство - като възможност да премина през живота със смисъл, достойнство и благодарност.
- А в тези моменти минавало ли ви е някога през ума какво щеше да бъде, ако бяхте избрали друго амплоа?
Снимка: Антон Даскалов
- Не, никога не съм се замисляла дори. От дете искам да бъда актриса и не си представям да се занимавам с нещо друго, при каквито и да е обстоятелства.
- Вие всъщност още по време на следването си във ВИТИЗ получавате не една, а цели две главни роли – във филмите „Сляпа събота“ и „По здрач“, а малко след това се снимате в един от най-обичаните български филми – „Време разделно“. Помните ли за какво мечтаехте тогава и какви бяха личните ви битки като млад артист?
- Очаквах нещата да ми се случат веднага, но годините ме научиха, че това, което идва бързо, си отива също бързо. Това, което идва с натрупване на знания, умения, победи и разочарования, на срещи и разминавания, те прави истински добър в това, с което си се захванал. Тогава всяко твое постижение - зад него стои биография, а не късмет. И тогава не само че не е случайност, но и води към следващото ти постижение. И тук не говоря за награди, а за това колко си развил таланта си, защото понякога признанието като единствен белег на постижение може никога да не дойде, а ти да си свършил прекрасни неща.
- Преди повече от 30 години, със стъпването си на сцената на Сатиричния театър, започвате и да се занимавате с дублаж. Напоследък все по-често се сблъскваме със съдържание в социалните мрежи, озвучено с изкуствен интелект, а наскоро бе създадена и първата AI актриса – изцяло генерирана от него, което провокира сериозен дебат за бъдещето на киното. Какво е вашето мнение по този въпрос?
Снимка: Grazia
- За мен изразът AI актриса е оксиморон. Ако човешката природа е интересна с нещо, то е с нейната непредвидимост - с това, че не можеш да я програмираш. Човекът съдържа толкова много нива на осъзнатост и чувствителност, че винаги има с какво да те изненада. А една AI актриса ще направи това, което кодът ѝ е задал. За мен в това няма талант, няма откровение, няма вълнение. Да - можем да си „поръчаме“ домашна помощница робот, която да ни свърши работа, но не и такава, която ще погали децата ни така, както ние го правим. Нашата професия е общуване - контакт на жив човек с жив човек. Не вярвам актьорът да може да бъде заменен от робот.
- Днес, като артист с дългогодишен опит, наблюдавайки постоянния наплив от различни видове изкуство, какво ви вдъхновява и какво ви мотивира да продължавате да търсите нови предизвикателства в тази професия?
Снимка: Антон Даскалов и Петър Петров
- Хората, с които ме събира животът, са източникът на моето любопитство. Аз съм благословена да познавам изключително интересни и вдъхновяващи личности.
- „Да бъдем вгледани в другите и да се опитваме да разберем причината за техните постъпки, а не да ги осъждаме“, коментирате посланието на „Петя на моята Петя“. Вярвате ли, че нашето общество наистина може да еволюира в посока толерантност?
- Разбира се, че вярвам. Всичко е въпрос на осъзнатост - от какво има нужда душата ти. Възможността наистина да погледнеш на другия неосъдително, а просто с разбиране – да проумееш какво го движи, не винаги е постижима, но опитите поне винаги са. От нас зависи да го изберем като начин на общуване.
- Ако сега имахте право да ви бъдат изпълнени три желания за бъдещето, кои биха били те?
- Близките ми и аз да бъдем здрави. Да бъда на всички места, на които искам да бъда.И Бог в милостта си да ни обърне един към друг - да ни завладее вдъхновяващото и смиряващото усещане, че всички сме едно.
