- В България липсват музикалните продуценти
- Имаме нужда от по-разнообразно медийно присъствие на българската музика
- Чувствам се благословен, че имам възможност да работя с хора като Лили Иванова и Любо Киров
Снимка: Иван Ерменков
Вярвате ли, че всичко е възможно? Хора като Ангел Дюлгеров ми напомнят, че няма нещо, което човек не може да постигне, ако му се отдаде напълно, ако е трудолюбив, всеотдаен и съвестен.
Той е от музикантите, които имат история – от „кръчмите“ до най-големите сцени в страната. Отнема време да изброим всички неща, които е той… Музикален продуцент, композитор, текстописец, китарист, аранжор, дясната ръка на изпълнители като Любо Киров и Лили Иванова и музикален директор на бенда ѝ. Казва, че с тях се работи лесно, когато човек е професионалист и си върши работата.
Вероятно сте чували негова музика или текстове, защото през последните 15 години той работи и с Васко Василев, Орлин Павлов, Михаела Маринова и други.
Преди да стигне дотам обаче творческия му път започва от съвсем малък. Макар че днес публиката го познава най-вече като брилянтен китарист,
Ангел започва да свири на пиано на четири години,
след което влиза в музикалното училище в родния си Пловдив с цигулка. Впоследствие обаче любовта му към китарата надделява (имайки предвид, че и баща му е любител китарист).
Свирил е с много банди като Free Style, „Габана“, Bobo and the Gang и Tube Hedzzz.
Снимка: Личен архив
И това не е всичко – през 2021 г. най-после идва моментът да издаде първия си самостоятелен албум „Муза“. През 2024 г. се появява и проектът „Самсара“, за чието име отново му подсказва баща му – в източните религии означава „кръговрат“.
Може би защото признава, че е слушал всякаква музика, затова и неговото лично творчество е разнообразно като музикална палитра.
Част от песните си посвещава на социална тематика и често пее за смисъла и свободата.
Ако оставим настрана професионалното, трябва да отбележим колко важно за Ангел е семейството. Той е съпруг и горд баща на две деца – усещане, които той споделя, че не може да сравни с никое друго.
Любопитен факт, с който той не парадира, е това, че Невена Коканова е негова кръстница. Тя и съпругът ѝ – режисьорът Любомир Шарланджиев, са кумове на родителите му. Той си спомня, че е гледал нейно представление с близките си, когато е в 5-6 клас. Актрисата обаче не го е виждала от години и щом той се качва на сцената, за да ѝ поднесе букет, го сбърква с момиче, тъй като, както ни разказва Ангел, до 12 клас е носил много дълга коса. Едва по-късно, виждайки го с родителите му, тя го познава.
Какво още ни сподели Ангел Дюлгеров за изкуството, прегарянето в професията, професионализма, работата си с големи имена в бранша и може ли изкуственият интелект да прави добра музика – продължавайте да четете, за да разберете.
Снимка: Eli Deli
– За хората от музикалните среди нямаш нужда от представяне. Ти си китаристът до Лили Иванова, Любо Киров, но ако след 100 години Ангел Дюлгеров влезе в учебниците по музика, какво би искал да пише там? Кой си ти?
– През годините успях в доста широк мащаб да разгърна потенциала си като китарист и музикален продуцент. Мисля, че второто е това, което олицетворява моята работа, освен като музикант и човек, който записва музика, свири на китара и композира, съответно и като човек, който застава зад други артисти и успява да разбере от какво имат нужда, да насочи идеите им в правилна посока.
Мисля, че в годините, в които израствам като професионалист,
в България много липсват музикалните продуценти.
Бил съм член на много групи през годините и винаги сме се опитвали да правим какви ли не неща – да записваме музика, да издаваме албуми, да правим концерти и винаги всеки е бил всичко. Аз съм си бил пиар, озвучител, композитор, текстописец, продуцент. Налага се ти да свършиш всичко. Затова за мен е интересно да застана зад един артист и да свърша работата на музикален продуцент.
– След като познаваш музикалната индустрията отвътре – какво не ти харесва?
– Мисля, че има нужда от повече подкрепа за различни стилове артисти. Необходимо е по-разнообразно медийно присъствие на българската музика. Много уважавам БГ Радио, защото пуска само българска музика и подкрепя много артисти, но според мен има нужда от по-ъндърграунд медия. Както беше телевизия ММ. В момента няколко сериозни продуценти са обсебили пространството и натискат за своите артисти и музикалните редактори не обръщат внимание на хора, които са много интересни и със сигурност публиката ще ги хареса. Има разминаване някъде по трасето, което ще се радвам да наваксаме.
Снимка: Личен архив
– Връщайки те назад – започваш музикалния си път от много малък. А извън музиката – какво дете беше?
– Бях абсолютно нормално дете на 90-те години, които бяха много дивашка история. Израснах пред блока, зад блока, с обиколки по цял ден в квартала с приятели. Аз съм 82-ри набор и годините, в които съм бил дете и тийнейджър, са били много живи. Цялото това време си има своите плюсове и минуси, разбира се. Но определено бях дете с голяма компания и много забавления. Съответно бях и малко ограничен заради музикалното си развитие. Защото един музикант трябва да свири по няколко часа на ден, а аз съм завършил с цигулка. 13 години съм свирил, което е доста сериозно обричане.
– Когато те питат как се стига до мястото, където си в момента, ти отговаряш – с много работа. Какви предизвикателства се е налагало да преодоляваш по пътя? Кои са жертвите, които с времето си си казвал, че са си стрували?
– Аз съм работохолик, това ми е проблемът. Дълги години съм слагал това на първо място, разбира се, заедно със семейството. Много е опасно, когато много обичаш, това, което работиш, защото не си почиваш.
Хората понякога имат чувството, че ние музикантите просто „дрънкаме“ – нямат представа колко са заблудени.
Фактът, че аз много обичам това, което правя, ми играе лоша шега, забравям да си почивам, преработвам се и прегарям и това носи със себе си все повече болежки, така да ги нарека.
Снимка: Eli Deli
– Четох как споделяш, че когато прегориш се затваряш вкъщи за ден-два, нищо не правиш, гледаш класически филми и после започваш пак. Това ли е рецептата ти за справяне с бърнаута, който сякаш е съвременната болест? Не е ли по-добре изобщо да не стигаме дотам, а не да мислим лекарства?
– Със сигурност е добре да не стигаме дотам и истината, както във всяко нещо в живота, е в баланса, в златната среда, която цял живот се опитваме да намерим за това колко да пием, колко рязко да живеем и да се впускаме в разни неща и кога трябва да спрем. Мисля, че това е животът – постоянно да се опитваме да намерим правилния баланс.
– Възможно ли е?
– Мисля, че да. Вярвам, че е възможно, защото, ако не го правех, щях да бъда много отчаян във всеки един момент, в който се чувствам прегорял. Докато това може би е нещо, което те кара да вървиш напред като личност - самосъзнание да се справяш с грешки, които си допускал, и урок да не ги повтаряш.
Снимка: Личен архив
– Почти винаги, когато Любо Киров те представя на концерт, те нарича „Едно добро момче“. Какви качества трябва да притежава някой, за да стане такова в българската музика?
– Мисля, че не е много сложно да бъдеш добър човек, да се отнасяш добре с хората. Просто трябва да си нормален, да си възпитан, да си израснал с културни наслагвания в нормално семейство. За съжаление, около нас виждаме, че не всички хора са такива. А не е много трудно да бъдем добри. Мисля, че и ти трябва да бъдеш едно добро момиче, не само аз да бъда едно добро момче,
всеки да бъде добър с другия.
Оттам нататък, когато имаш добро отношение към себе си и към това, което искаш да постигнеш, се превръщаш в човек, който е добър в това, което прави. Може би това олицетворява да бъда „едно добро момче“ – че се справям добре с дейността, която извършваме заедно с Любо. С него сме вече може би 15 години по сцените и бих казал, че това време сме станали и много близки приятели. Не само в професионален план, но и в личен сме преживяли много.
Снимка: Личен архив
– Да излизаш на огромни сцени и с него, и с Лили и да постигаш много, но скрит зад творчеството на конкретните изпълнители, достатъчно ли е на един артист? Има ли го чувството, че оставаш в сянка? Има ли момент, в който искаш да изпъкнеш?
– Със сигурност на мен не ми е достатъчно и фактите говорят – ако ми беше достатъчно, щях да се занимавам само с продуциране и с работа с други артисти. Имам нужда да създавам своя музика. Всеки момент, в който имам време, създавам музика, зад себе си имам доста издадени неща – който има интерес, може да разбере. Освен с артисти - съм работил с интересни банди през годините, издавали сме албуми. Мисля, че това показва, че да бъда просто „sideman“ до някого не ми е достатъчно.
Снимка: Личен архив
– Споменавайки авторската ти музика – страхотна е, поздравления. Когато създаваш парчетата, които впоследствие се превръщат в „Сетива“ – първият ти самостоятелен проект, първо се колебаеш дали да не ги предложиш на някой от изпълнителите, с които работиш. В този ред на мисли има ли разлика в това да напишеш песен за себе си и за някой друг артист?
– Случва се да тръгна да пиша парче за някой друг, но да остане по-скоро за мен. Също така се е случвало да правя нещо за себе си, но в следващия момент да си кажа: „Това ще бъде много яко, ако еди кой си го изпее“. Така че много зависи от работния процес и това, което се получава като звучене.
– В този ред на мисли, последната песен на Орлин Горанов е по твои текст и музика. Как се стигна до тази колаборация?
– Аз съм много близък с хората, които продуцират това парче – „Смайлс Мюзик“ – Иво Казасов и Мария (Казасова – бел.р.), с които сме съседи по каравани. Те започнаха да продуцират това парче с Радо Казасов и Денис Попстоев. Те двамата написаха инструментала на парчето и се свързаха с мен, защото имаха затруднения с писането на текста и вокалната линия. И аз всъщност измислих мелодията и думите на песента. Много се зарадвах, като ми се обадиха, защото рядко пиша текстове за други хора.
Да ме потърсят за Орлин Горанов беше сериозно предизвикателство.
Много се радвам, че резултатът се получи успешен и най-вече, че той го харесва. Според мен стана жестоко парче и ако се върнем в първата част на разговора ни – според мен медиите трябва да се спукат да го въртят. Ако една такава песен не се завърти в медийното пространство, това означава, че музикалните редактори нищо не разбират от музика и мястото им не е там.
Снимка: Личен архив
– Като заговорихме за хора, с които работиш, няма как да не те попитам и за Лили Иванова. Ти си един от малкото хора в страната, които имат привилегията да са до нея на сцената. Помниш ли първата ви среща?
– Първата ни среща беше на репетиции за първия концерт в Арена Армеец през 2012 г., когато бях поканен да свиря в бенда на Живко Петров. Той събра музиканти, които да изсвирят нейните песни в по-различни аранжименти. На репетицията я видях за първи път.
Бях силно впечатлен от присъствието ѝ като личност, като глас,
като отношение, енергията, която донесе в залата, беше осезаема.
Със сигурност се чувствам благословен, че имам възможност да работя с такива хора като Лили Иванова и Любо Киров. Изключително силни личности, от които можеш да научиш страшно много.
– Списъкът с големите артисти, с които си работил, далеч не се изчерпва с тях. Ти си бил на една сцена и с Тодор Колев. Как се случи това?
– Да, в последните концерти на Тодор Колев, когато успяхме да го върнем на сцената. Тогава Мартин Михайлов от „Строежа“ заедно с Гери Турийска успяха да го вдъхновят да стъпи пак пред публика. И тогава събрахме много яка банда – музиканти и приятели, и беше много приятно преживяване. Докоснах се и до Тодор Колев, който беше на края на житейския си път. Въпреки това - той беше от хората с много силна енергия. В момента, в който го видиш как твори до себе си, започваш да усещаш смазваща енергия.
– Извън музиката, ти имаш прекрасно семейство и две деца. Малкият ти син вече свири умело на барабани. Какво мислиш за това - дали родителите трябва от малки да насочват децата си към дадено занимание? Дали това е насърчаване на талант…
– Или е комплект да предадеш нещо свое на него… По принцип не искам да натискам децата си да стават каквито и да било, искам да им дам свобода да изберат своето развитие. Разбира се, имам голямо желание и ще съм много щастлив, ако някой от тях тръгне да се занимава с музика. При по-големия не съм видял да има привличане към тази сфера. Да, слуша музика, ритмичен е, но тя не го привлича по някакъв естетичен начин. При по-малкия е различно. От малък започна да тропа, запали се страшно много да свири, понеже имам студио и барабани. Без да съм му казвал, сам хваща палките и ги държи все едно е барабанист. Това ме накара да го насърча да свирим заедно. Щом детето има желание и талант, аз мога ли да му кажа: „Не, ти няма да правиш това, което аз правя“. Не трябва да става другата крайност. Опитвам се да го насърчавам. Записахме го за кратко на уроци по барабани, но понеже още е мъничък, нещата не станаха – когато се опитаха да го накарат да направи нещо, на него вече не му е интересно. Затова го спрях, но пък в момента той сам казва, че иска да учи в музикалното училище и да бъде барабанист, без аз да го подтиквам.
Но децата трябва да получат свободата да се развият без тежестта на родителите си.
Родителят трябва да ги подкрепя и да им помага с каквото може, когато види, че имат талант.
– Казваш, че човек не се ражда завършен композитор и провалът по пътя е много важен – кой е неуспехът който те е направил по-добър?
– Мисля, че понякога експериментирам повече със своите идеи и те не че са били провал, но не съм бил толкова уверен в тяхната успеваемост и съм се учил от това какво се случва с тях в движение - на принципа проба - грешка. Там съм и най-смел, мога да си го позволя. Ако се проваля, ще се проваля аз, а няма да проваля някой друг. Понякога се впускам в някоя идея и вярвам в нея, а после, погледнато отстрани – да, супер е станало, но човек трябва да е стъпил на земята и малко по-трезво да гледа на идеите си. Важно е да преброиш до три и да поемеш въздух преди да предприемеш нещо.
Снимка: Личен архив
– В музиката, която правиш, солата ти са емблематични – импровизираш ли соло на сцената или винаги всичко е добре изрепетирано?
– Импровизирам много. Солото е такова, когато човек импровизира, но в поп и рок музиката има емблематични изпълнения, в които има вокална линия, като припев. Все едно един певец да излезе и вместо да си изпее припева както всички хора знаят и очакват да го чуят, той да започне да импровизира и да изпее нещо съвсем различно. Това ще бъде доста странно за публиката. Съответно
има сола, които са измислени да бъдат изсвирени като мелодия,
която хората очакват да запеят, знаят я и искат да я чуят. Но пък има и такива, които са изцяло импровизационни и един музикант може да се развихри там. За мен е важно да ги спазвам тези неща.
Аз съм огромен фен на Pink Floyd и Дейвид Гилмор. Почти всички негови сола са много емблематични и той ги свири 80% същите на живо, защото знае, че хората отиват, за да ги чуят. Оставя си и едни 20%, в които всеки път свири нещо различно. Така че много зависи.
– Освен всичко, ти от години си в бенда на „Гласът на България“, продуцираш млади артисти. Как всъщност разпознаваш таланта?
– А ти как разпознаваш, че едно парче е готино?
– Субективно е…
– Така е, но все пак трябва да те докосне, да ти стане интересно, нещо да ти направи впечатление, да те жегне – дали ще е във външния вид или гласа, произношението, блендата, характера. Субективни фактори са. При всеки артист е наслагване от качества, които карат човека да изпъкне.
Снимка: Иван Ерменков
– Тази година пусна EP „Друго ниво“ – сега върху какво работиш?
– Готов съм да издам първия си микстейп, който от известно време се каня да направя, защото съм събрал парчета, които са малко
по-инструментални, с нео соул, хип-хоп, електронно звучене и не само.
Трябва да се чуят, интересни са. В момента правя проучване как да ги издам. Това е като нов албум, наричам го микстейп, защото това са парчета, които са с дължина между минута и половина и две минути и половина, по-кратки неща. По-специфично е като продукция, не е точно албум, не е точно EP. Вътре има няколко парчета, в които пея за кратко, но като цяло е по-китарно. Надявам се съвсем скоро да го пусна.
Паралелно с това се опитвам да завърша второто EP, което искам да издам тази година. То ще бъде продължение на първото към проекта „Самсара“. В него ще влизат четири или пет парчета, засега имам три, които са в по-готово състояние. А идеята ми е двете EP-та на края на годината да ги издам в един винил, защото като съдържание ще бъдат като един албум. Предните ми два албума излязоха на винил, а дискове съм се отказал да правя, защото мисля, че на хората им е все по-трудно да намерят къде да ги слушат, аз лично нямам къде. Разбира се, излизат и в дигиталните платформи, което е новият начин за слушане на музика и няма кой да го отрече. Същото е и с присъствието на изкуствения интелект, който започва да заема все по-голяма част от ежедневието ни.
Снимка: Eli Deli
– Какво мислиш за навлизането му в музиката?
– Аз не се плаша от това, защото с музикалното си образование и с натрупванията, които имам заради работата, свършена дотук, мисля че
мога да използвам изкуствения интелект, за да създам нещо по-добро, но той не може да създаде нещо по-добро от мен.
Тази максима не е валидна в моментите, когато хората, които си мислят, че са си свършили работата, а всъщност не са. В бъдеще това може би ще е една естествена пресявка на пазара, защото ще е трудно да надскочиш изкуствения интелект. А човек, който може да го направи, няма защо да се притеснява. Трябва да имаш достатъчно професионални изразни средства, за да можеш да се изкажеш на ниво над изкуствения интелект.
Ако говорим за административни, технически и строго научни сфери, според мен AI ще унищожи цели сфери от човешкия труд, но в изкуството все още е доста разпознаваем. Когато ми пуснат нещо, създадено с него, то просто си личи.
– А за какво мечтаеш?
– Оо, за по-добър свят. Не, всъщност мечтая за здраве за семейството ми, защото не съм мързелив, не съм престъпник, който да се притеснява от бъдещето. Мисля, че държа бъдещето в ръцете си и се моля само за здраве.
