- Житейският опит е много важен, не само този на сцена.
- Мисля, че малко подценяваме публиката.
- Ако можеш, трябва да избегнеш самонаблюдението, което е пагубно за актьорската професия.
- Ще ми се да имам още едни 200-300 години, за да видя докъде ще стигне светът.
Снимка: Mamuri photography
Бях в гимназията, когато открих магията на театъра. Помня точното представление, което без тогава да осъзнавам, остави отпечатък и запали искра в мен – „Възвишение“ по романа на Милен Русков. А едно от нещата, които толкова ми направиха впечатление беше Гичо – героят на Бойко Кръстанов.
Явно не само аз съм била единствената впечатлена, защото през 2014 г. за тази роля Бойко получава наградата „Аскеер“ за изгряваща звезда.
А звездата му всъщност изгрява още докато е в НАТФИЗ, в класа на професор Здравко Митков, защото още незавършил той снима сериала „Стъклен дом“, където не само си партнира със страхотни актьори, но и печели зрителската любов.
От героя му Дани Касабов до актьора и човека, който е Бойко Кръстанов днес минава време, опит и много роли, които го правят доказал се артист. Това, което запазва през цялото време е чаровната си усмивка, страстта към живота и любовта към професията си – дотолкова, че не си представя да прави друго.
От дядо си, който го води на мачове на „Левски“, наследява любовта към футбола и до седми клас Бойко мечтае да стане футболист, но днес е просто страстен почитател. Освен това е и безкрайно любопитен към живота, науката, света и всичко извън него.
Той е от актьорите, които не обичат да се гледат, самокритичен е и макар да казва, че е правил компромиси по пътя си, вече е в позиция да не си го позволява.
Обича европейското кино, книгите, свободното си време и да пътува.
Да ви издам ли една негова тайна? Именно заради високите си изисквания към себе си, понякога когато се снима филмова сцена, времето е малко и няма възможност за повтаряне на дублите, Бойко признава, че нарочно прави лапсуси, за да презаснемат сцената. Не казвайте на режисьора…
Сред знаковите филми и сериали в кариерата му дотук са: „Стъклен дом“, „Под прикритие“, „Завръщане“, „Съни Бийч“, както и сериалът „Ред Рок“, който снима в Ирландия.
А що се отнася до театър – противно на други негови колеги, Бойко много обича репетициите на маса. За ролята си на Джон в „Петел“ по Майк Бартлет в Младежкия театър той е номиниран за награда „Икар“ през 2019 г. „Малки красиви неща“, „Отчаяни съпрузи“, „Празникът“, „Пияните“, „Дишай“ са само част от заглавията с негово участие. Бойко има и моноспектакъл, носещ името „Всички страхотни неща“, а най-новата му премиера е „Домът на нашите мечти“, където си партнира с Койна Русева и Бориса Сарафова-Черкелова.
Гледала съм голяма част от тези негови превъплъщения и смея да кажа, че Бойко рядко има не-силна роля. Владее сцената по собствен начин, рефлективен е и обича предизвикателствата.
Днес Бойко Кръстанов се е съсредоточил основно в театъра
и все по-интересна му е ролята на продуцент. Паралелно с всичко друго той е водещ на образователното предаване „Това го знам“ по БНТ и е част от магията на „Поетите“.
Снимка: „Квазар“
За новите проекти, предизвикателствата на независимия театър и любопитството към изкуството и бъдещето си говорим с Бойко Кръстанов в следващите редове:
– Трябва да те поздравя за най-новото ви представление „Домът на нашите мечти“. Ти избираш пиесата – какво те привлече, защо сметна, че е важно да бъде поставена?
– Защото е пиеса, която ми се струва актуална, защото хората искат дом, стабилност, нормален живот. Обаче често това е на цената на някаква морална капитулация. Освен това пиесата е много актьорска, има много, много голямо актьорско предизвикателство, което ми се стори много интересно и нещо, с което бих се занимавал.
„Домът на нашите мечти“; Снимка: Иван Дончев
– Това е третото представление, което продуцираш – разкажи ми какъв беше процесът след избирането на текста?
– Първо четем пиеси с моя приятел Радослав Петкашев, с когото се занимаваме с „Квазар студио“. И когато една пиеса хареса и на двамата започваме да обсъждаме в повече детайли – с кого, кога и къде бихме я направили. Така стигнахме до „Radiant Vermin“, както се казва тя в оригинал, или „Домът на нашите мечти“. Тръгваме от текста, оттам всичко останало – режисьор, който сам си избира сценограф, с когото иска да работи, актьорите ги обсъждаме заедно, като естествено имаме нещо предвид преди да говорим с режисьора. Тук с режисьора (Васил Дуев-Тайг) бяхме на едно мнение, че ни трябва хореограф, защото не си представяхме този много бърз диалог да се тътри в подробности и
решихме, че всичко ще минава през телата на актьорите и така разказът ще върви напред.
Това беше много трудно и предизвикателно, защото трябва да си много много точен в движенията. Това е един вид пантомима, което е съвсем различно от актьорското майсторство. Аз лично имах големи притеснения, защото честно казано не съм кой знае колко уверен в това с моето тяло да съм изразителен и да разказвам историята чрез него. Филип Миланов е нашият хореограф и мисля, че се справи блестящо – той е много добър, голям професионалист, който държи на детайлите – волана как го държиш, чаршафа как си го хванал – такива неща. В началото се побърквахме, но се надявам, че лека полека… ще става все по-добре като ни улегне и свикнем, защото пиесата не е кратка – 90 страници. Тежка е и физически. Надяваме се, че ще сгъстяваме историята и ще бъде все по-бързо, по-стегнато, да няма нищо излишно и да сме максимално точно във физическата партитура.
– Пиесата наистина е предизвикателство, с което обаче се справяте, така че поздравления. Както каза, тя е и много актуална – виждаме едни хора, които прекрачват всички свои и общочовешки морални граници, само за да постигнат целта си. Виждаш ли, често такива примери и в реалния свят? Защото, според мен, спокойно може да взаимствате посвещението на Христо Смирненски – „за всички, които ще кажат това не се отнася за мен“...
– Абсолютно да (смее се). Най-страшното в тази приказка за възрастни, която е написал Филип Ридли е, че това са изцяло обикновени хора, които вършат конкретни неща, това не са злодеи.
Някак си човек се смее на тази пиеса, докато не осъзнае, че се смее на себе си.
И тук започва театърът. Занимаваме се с всички нас, с ежедневния обикновен човек, когото срещаме на улицата. Не се занимаваме със злодеи, които вършат престъпления, а с нас самите.
„Домът на нашите мечти“; Снимка: Иван Дончев
– Връщам те към продуцирането – мислиш ли, че независимият театър, какъвто е и вашият, става все по-популярен, защото в момента има страшно успешни примери?
– Не знам. Хората не гледат дали е държавен или частен проект, а дали нещо им харесва, или не. Така че, ако има публика и се харесва, ще е успешно.
– Но пък това са процеси, които са вътрешни и може би, когато виждаш все повече такива примери става все по-лесно да си кажеш: „И аз мога, защо да не направя нещо свое?“.
– Да, има нещо такова. Успехът на някой би могъл да те окрили и ти да пробваш.
– А какви са предимствата и предизвикателствата на това да имаш собствено продуцентско студио?
– Предимствата, разбира се, са че правиш каквото искаш и каквото на теб ти хареса. Но и това не е съвсем така, между другото. Не можеш да правиш съвсем това, което искаш, защото трябва да се хареса на хората.
Понякога се съобразяваш дори с алгоритъма на социалните мрежи
и това какво предпочита. Например – плакатът ти трябва да е с лице. И това може да е първи компромис и оттам насетне почваш да правиш още компромиси с например дължина на спектакъл, с всякакви неща. Така че не е съвсем да си правиш каквото искаш, но поне си избираш текста и го правиш според твоите си разбирания. Но не си и сам, така че се съобразяваш. И макар понякога да правиш компромиси с неща, е твоя избор на текст и гледаш те да са минимални и да не те карат да не харесваш това, с което се занимаваш.
„Домът на нашите мечти“; Снимка: Иван Дончев
Недостатъците са, че често си с много малък екип и много трудно можеш да правиш по-мащабни представления. Не разполагаш с ресурса на театър, с една стая, пълна с костюми, не разполагаш със сценични работници, нито с кой знае колко прожектори, че да правиш чудеса със светлината, често се съобразяваш представлението да е мобилно. Мислиш дали декорът ще се побере в буса, колко човека могат да пътуват, да го сглобят и разглобят. Нямаш кой знае колко репетиции на самата сцена, защото плащаш за всяка. Може би имаш 5-6 репетиции на самата сцена. Преди всичко, това което ние правим – измерваме декора и го маркираме в друго пространство и месец и половина репетираме, малко като в „Догвил“. Така че и в избора на текст не си изцяло свободен – няма как да избереш нещо с 15 действащи лица, гледаш да са по-малко и гледаш да не е много изискващо от гледна точка на сценография.
Сложно е, защото не искаш да правиш компромиси, а нямаш ресурса, на който и да е театър.
Но казвайки това, ние правим опити – на предишното ни представление „Малки красиви неща“ мисля, че сценографията беше доста добра и не беше никак лесна за строене. И сегашната ни сценография е попадение. Така че е трудно, но мисля, че се справяме.
– А това ти да си и човекът, от когото идва идеята и актьорът и сценичният работник понякога идва ли ти в повече?
– Да. Понякога определено ми идва в повече и не искам да се занимавам с това и да съм някъде далеч от тук. Но се успокоявам, че ще дойде време, когато ще сме повече хора, ще се разрастнем и няма да се налага да съм толкова много неща. Не е много лесно. Може би трябва да продуцирам и едно представление, в което не участвам – тогава ще е по-лесно.
„Дишай“; Снимка: Сфумато
– Често, когато те питат за това казваш, че ти се прави качествен комерсиален театър – съществува ли такъв, това не е ли парадокс? Изобщо комерсиален не е ли мръсна дума в изкуството?
– С това се опитваме да се занимаваме. Решили сме, че това ще е пътят, по който сме поели и с това ще се борим – да поставяме текстове, които са стойностни обаче не са за зали с 50 човека интелектуалци, а някак си за максимален брой хора.
Мисля, че малко подценяваме публиката.
Все пак каквото ѝ се дава, това се гледа. Аз не смятам, че хората имат нужда от 250 комедии с едни и същи плакати, горе-долу с еднакви сюжети, с едни и същи хора. Мисля, че в един момент това ще писне. Все се надявам, че ще се търси нещо по-различно. Естествено това трябва да е насърчавано на държавно ниво. Да правиш експерименти и да поемаш рискове е много по-лесно, ако имаш гърба на държавата зад теб. Но така или иначе сме си избрали тази ниша, което мисля, че е добре.
– Интересно е откъде идва името „Квазар“? Свързано ли е с интереса ти към науката?
– Да, към това е препратка. Квазарите са тези космически тела, които са далечни, ярки, светят много силно. Препратка към интереса, любопитството на хората към тях, към желанието да научиш нещо ново.
„Малки красиви неща“; Снимка: „Квазар“
– Във връзка с качествения театър с послание изглежда, че повечето неща, в които играеш сега са такива, защото имаш високи критерии за тях. Имаш големи очаквания и към себе си – споделяш, че всъщност искаш да бъдеш харесван и търсиш одобрение – това спира ли в един момент? Преодолява ли се?
– Надявам се и ми се иска все по-малко да се занимавам с това, защото това не е градивно и изобщо не е правилният път в изкуството. Естествено човек е суетен и частица суета винаги ще има, но е много по-честно да не се занимаваш с това, какво си мислят хората, как изглежда отстрани, а да представяш твоята гледна точка, да заявиш твоето мнение, твоят прочит на този текст, да правиш твоето изкуство, това което на теб ти се струва важно и интересно.
Ако можеш, трябва да избегнеш самонаблюдението, което е пагубно за актьорската професия –
да се наблюдаваш отстрани, дори докато си на сцената, да си мислиш как изглеждаш, как го казваш, харесват ли те, вярват ли ти… Това много вреди на теб като артист изобщо. Старая се, тази битка е много трудна, но мисля, че съм по-добре от преди години. Тогава много повече се наблюдавах отстрани, но битката продължава. Дано да я доведем до успешен край.
– А какво променя мисленето ти – натрупването на опит, придобиването на увереност?
– Със сигурност и житейският опит е много важен, не само този на сцена. Минава време, човек узрява, дава си сметка за някои неща, проваля се, взима си поука и се учи от грешките – това е най-ценното. И да гледаш да не ги повтаряш. Естествено, че като минава време придобиваш опит, самочувствие, знания. Да ти разбият сърцето – два пъти, да те предаде любим човек, ти да сгрешиш спрямо твой добър приятел – да се случи животът.
– Моноспектакълът ти „Всички страхотни неща“ ми е много любим. По този повод си споделял, че има идея списъкът от представлението да се превърне в книга с благотворителна цел – дали това някога ще се случи?
– Идеята е там, кашонът със списъка е в мен, така че, когато съм сигурен, че вече е краят на този спектакъл и той е извървял пътя си, тогава ще седна да мисля за това.
Снимка: Eli Deli
– Няма как да не те попитам и за „Поетите“ – мислиш ли, че проектът е неизчерпаем ресурс и винаги ще е все така интересен?
– Ние променяме програмата, сменяме стихотворенията и даже последното – по мое мнение и според някой други колеги, ни е най-доброто, което сме правили. Има много добра българска поезия, която не сме казвали от сцената, така че засега има още. За декември месец имаме нова програма. Преди това имаме „Поетите и жената“, което сме правили само два пъти в НДК. Имаме нови неща, така че засега сме свежи.
– И понеже сме в началото на годината – в какъв бъдещ свят искаш да живеят децата ти?
– О, ще ми трябва време да отговоря на този въпрос. Притеснявам се за доста неща, чета за всякакви гадости и черни прогнозни – надявам се да не се сбъдват. Дори климатичните промени вече не ги обсъждаме толкова. Вчера четох за микропластмасите – че са абсолютно навсякъде и тепърва ще разбираме това до какво може да доведе. Интересно ми е накъде отива светът. Изобщо не се наемам да давам прогноза какво ще стане със сферата на медицината, какво ще стане с изкуствения интелект, дали ще замени масово някои професии, дали това, което си говорим сега е малко преекспонирано. И в двете посоки съм чел мнения и ми е много интересно да разбера. Даже не ми е съвсем приятно, че годините ми свършват – ще ми се да имам още едни 200-300 години, за да видя докъде ще стигне всичко.
Определено живеем в може би най-интересното време в историята.
Любопитно ми е докъде ще се докараме ние – венецът на творението – дали ще се избием, или тъкмо обратното – ще създадем условия за живот, за които сме мечтали.
Снимка: Phelia Barouh
– А ти за какво мечтаеш?
– Мечтая да съм спокоен, да съм добре в кожата си, да съм абсолютно удовлетворен с това, което правя. Когато се будя сутрин и имам да свърша нещо, то да не е задача, която да ме затормозява психически. Да съм в мир със себе си, с това, което правя и с околните.
