- Вложих всичко, което притежавам в „Аз, която те обича“
- Искам да усетя всичко, което професията може да ми предложи, за да видя с какво мога да съм ѝ полезен аз
- Почти нямам излизане на сцената без молитва към Бога
- Любов, обич, страст – преди това бяха чувства, а сега са интереси
„Аз, която те обича“; Снимка: Stage Hearts
Отдавна не се бях потапяла в света на някого, който толкова много да ме изненада, впечатли и вдъхнови. Дарин Ангелов – името му означава „дар от Бога“, носи ангелско сърце, има пленителни сини очи, усмивка, която не те оставя безразличен и харизма, която бързо скъсява дистанцията. Джентълмен е и романтик, емоционален, с поетична душа и винаги елегантен.
Дарин е от артистите, които са получили двоен дял талант, а баща му казва, че „той е от специалната колекция на Бог“. Това всъщност не е случайно –
Дарин и неговият брат близнак – Деян, са трето поколение актьори.
Дядо му е сред основателите на театъра в Ловеч, а баща му – Ангел Ангелов, е един от основоположниците на пантомимата в България. Любопитен факт е, че Ангел е носител на награда гран при от фестивал на изкуствата в Монте Карло, лично връчена му от принцеса Грейс Кели.
Дарин и Деян имат бедно, но щастливо детство. Преди да посветят живота си изцяло на театъра, се занимават с карате и сенсеят им става един от най-важните хора в живота им. В НАТФИЗ учат заедно една година пантомима, а после се преместват в класа на незабравимия Стефан Данаилов.
Деян и Дарин; Снимка: Личен архив
Още от началото на творческия си път Дарин има привилегията да се докосне до големи имена – освен, че е ученик на Данаилов, работи с Коко Азарян, партнира си на една сцена с Тодор Колев и е сред любимците на Александър Морфов.
Впечатли ме фактът, че дори прохождайки в кариерата си, той не иска бърза слава и успех – преди да стане част от щатната трупа на Народния театър, избира да играе на различни места, като Младежкия театър, и в различни представления, включително детски. Дава си сметка, каква отговорност е сцената на Народния театър и, че все още може би няма какво да даде на публиката ѝ. Това бързо се променя, а доказателство за таланта и труда на Дарин е наградата „Аскеер“ за изгряваща звезда, която той печели само една година след като завършва Академията.
Орисан от своя преподавател, че ще „играе много любов“,
актьорът има зад гърба си безброй роли – във филми, сериали и театрални представления. Освен това Дарин пее, танцува и пише поезия. Участва в предавания като „Dancing Stars“ и „Като две капки вода“. С Деян създават песен, която се превръща в химн на класовете на Мастъра. Част е от звездното трио на Народния театър – задно с Иван Юруков и Теодора Духовникова, с които често си партнират. Освен това вече пет сезона е част от екипа на предаването „На кафе“.
„Когато гръм удари, как ехото заглъхва“; Снимка: Стефан Н. Щерев
Дарин няма образ, за който мечтае – любим му е всеки следващ. Казва, че любовта на сцената не се играе – живее се. Признава, че в живота има едно слабо място и то носи неговата фамилия – това е дъщеря му Дария Ангелова. Връзката им е особено специална, може би затова първата дума, която тя казва е „тати“.
Дарин разказва изключително увлекателно и стоейки в гримьорната в Народния театър осъзнах, че мога да го слушам с часове. Заговори ли за дъщеря си обаче – целият грейва. Той е от личностите, които се открояват с цветовете си. Обича живота и хората. И театъра – особено много.
В неговия втори дом – Народния театър, се срещам с Дарин Ангелов, за да си говорим за моноспектакъла му, за любовта, смисъла на културата, вярата и идеалите.
„Аз, която те обича“; Снимка: Stage Hearts
– Виждаме се точно седмица след премиерата на моноспектакъла ти – „Аз, която те обича“. Поздравления!
– Благодаря ти! Постарахме се, целият екип се хвърли безкористно в това. Ние си го финансирахме, направихме го самостоятелно и всичко е ново и създадено заради тази идея, което го прави толкова честно и истинско. И резултатът надмина очакванията ни.
Стана нещо грандиозно и започва да се превръща в театрално събитие,
което даже не е било и в най-смелите ни мечти.
– Беше много емоционално за теб, за екипа, за зрителите и ми сподели, че точно след края, зад сцената се разплакваш, силните емоции те превземат – защо, кое ги провокира?
– Беше комплект от много неща. Първо, да вдъхнеш живот на една твоя идея, да създадеш театър… После – цялото мобилизиране, за да се случи спектакълът по този начин на мен ми коства адски много. Наистина вложих абсолютно всичко – физически, материално, емоционално, ментално, психически. Всичко, което притежавам вложих в този проект. Като добавиш към това и очакванията на зрителя. Имаше моменти, в които буквално исках да се откажа, признавам. Моменти, в които мащабът на проекта ми се струваше толкова голям, че изпитвах страх. Но се мобилизирах и събрах сили в себе си.
Аз си мислех, че като кажа последните реплики: „Това съм аз, която те обича“, ще се загаси осветлението, аз ще се прибера, хората ще си тръгнат и това е. Не – от там се започна един друг живот. 12 минути аплодисменти на крак, не можех да си тръгна от сцената, публиката не ме пуска и
още тогава бях на ръба, едва се сдържах.
Като артист смятам, че съм длъжен да бъде изцяло честен със зрителите – в момента, в който и това премина, влязох зад кулисите и си казах: „Свърши се“ и тогава от гърба ми падна цялата маса на света. Това отключи крайни емоции в мен – разридах се като малко дето и не можех да спра.
„Аз, която те обича“; Снимка: Stage Hearts
След това влязох в гримьорната – там няма никой, ще се съвзема, ще се мобилизирам… Не! След 5 минути влезе Яна Борисова и тя със сълзи на очите – гледаме се, ревем един срещу друг и никой не може да каже дума, защото това е отвъд думите.
Наистина се сринах и седмица по-късно продължавам да се възстановявам, но съвсем скоро ще започна да си давам равносметка какво постигнахме с тази премиера. Сега идва друг страх – не знам дали ще мога да достигна същият емоционален предел, който достигнах на премиерата.
– Относно темите в спектакъла, се замислих за двете основни – любовта е вечна, но и войната ли трябва да е вечна? Преди 10 години, когато ти е хрумнала идеята световна обстановка е била съвсем различна. Сюжетът говори за война и не конкретизира хронотопа, но хората съвсем реално могат да си представят някой от съвременните военни конфликти – тази актуалност търсена ли е или е просто плашещо съвпадение?
– Съвпадение е. Когато се появиха първите нюанси на тази идея, аз самият си казах: „Човек, поставен в обстоятелства на война звучи нелепо към тази дата, защото кой в 21 век води война?“. Войните бяха толкова далечни, а в един момент започнаха да чукат на вратата на всеки от нас – чуваме денонощно за събития, които се развиват толкова близо до нас.
Войната беше просто обстоятелството, контрапунктът.
Приемам войната като един от категоричните символи на смъртта, а любовта – на живота. Коя сила е по-голяма? Кой е властелинът на света – страхът от смъртта и неизвестното в лицето на войната, или любовта, раждането на живота?
„Аз, която те обича“; Снимка: Stage Hearts
Между другото първият човек, на когото споделих идеята беше Александра Сърчаджиева. Пътувахме за Варна и час и половина аз ѝ надувах главата с моите мисли и тя каза: „Това е гениално. Трябва да го реализираш“. Казах: „Добре, но по-нататък“, а тя каза: „Не, сега трябва да се обадиш на Яна (бел.р.: Яна Борисова – драматург)“. След това се видяхме с Цветана Манева – споделих и с нея и тя със своя завиден аристократизъм и хладнокръвие каза: „Това е много красива идея и трябва да ѝ дадеш живот. Сподели я с Яна“. Дойде срещата с Яна, тя чу идеята, облече я в драматургична форма – по-добре никой не може да го направи.
– Споменавайки Цветана Манева – такива големи артисти като нея и Явор Милушев застават зад теб в проекта. Имаше ли нужда да ги убеждаваш, как се случи това?
– Споделих идеята с Цветана, но беше далеч от фантазиите ми да предлагам на артист като нея въобще да се включва в идеята на „артистче“ като мен. Такова самочувствие имам – да, доказал се актьор, но не съм Цветана Манева. Нелепо е аз да ѝ предлагам да се включи в мой проект. Още повече първоначалната идея беше да играя моноспектакъла абсолютно сам, но после решихме, че текстът позволява да направим нещо, което го няма на сцената у нас. Това беше идея на Яна и Шошо (бел. р.: Димитър Коцев-Шошо – режисьор), която аз прегърнах. По този начин можехме да изпълним и един друг дълг на артиста. За себе си смятам, че артистът има много задължения – ние като творци сме длъжни да пазим културното наследство на страната, родовата памет. Ние сме длъжни на хората преди нас, ние сме артисти благодарение на тях, учили сме се от тях.
„Аз, която те обича“; Снимка: Stage Hearts
Образът на Цветана е компилиран, тя го направи великолепно. Толкова многопластово е това, което е написала Яна, че веднъж да го гледаш не стига. Когато стигнахме до това кой да изиграе ролята на Шитовски, макар първоначално да си представях друг актьор, в един момент казах: „Върти ми се в главата – Явор“. А той повече от 20-30 години не е стъпвал на сцена, не е заставал пред камера, не иска да се занимава. И се започна едно убеждаване от Яна и Шошо. Доколкото разбрах, не е станало от първия път. В началото се е дърпал, после е поискал пиесата – каза, че я е чел 12 пъти, за да провери темите, дали под това, което се вижда на повърхността има по-дълбок смисъл. Каза: „Всеки път като я четох откривах нови и нови неща“. В един прекрасен момент, след поредното обаждане на Яна, Явор е вдигнал и е казал: „Окей. В проекта съм“.
Аз ще съм докрай благодарен на този човек – защото той е събрал сили, пренебрегнал е всичките си физически проблеми, взел е пиесата, работил е върху ролята, научил е текста и реши да се върне на сцената. Още повече
те не са се качвали заедно с Цветана на една сцена от 70 и някоя година.
Това, което успяхме да предизвикаме е велико.
– Ако още в началото идеята е била да е моноспектакъл, как изобщо се реши на тази стъпка?
– Аз изключително много обичам професията си – боготворя я. Искам да усетя всичко, което тя може да ми предложи, за да видя с какво мога да съм ѝ полезен аз. Знаех, че моноспектакълът е най-висшето майсторство в актьорската професия, но го знаех на теория – не предполагах защо. Сега вече знам – трябва да притежаваш страшни сили.
– Има ли момент, в който си казваш: „Сега съм готов за моноспектакъл“ и просто трябва да се хвърлиш в дълбокото?
– При мен лично няма такъв момент. Ако сега ме питаш дали съм готов за моноспектакъл, ще ти отговоря: „Може би още не“. Категоричен бях, че не съм готов, когато бях млад актьор. Но сега дали съм готов? Нямам представа. Мисля, че съм уцелил правилния момент. Чисто практично – аз може би съм в средата на кариерата си и ще ме е яд, ако един ден се обърна назад и си кажа: „Защо не опитах?“.
„Хъшове“; Снимка: Стефан Н. Щерев
– Премиерата на моноспекъла почти съвпадна с премиерата на друг специален проект за теб – филмът „Ема и Шоколандия“, където в главните роли сте ти и дъщеря ти – Дария.
– Да, аз съм много благодарен на дъщеря ми, защото тя ми извоюва ролята. Аз съм в този филм заради нея. Щастлив съм, че тези две събития съвпадната в рамките на една седмица и съм приготвил още неща да се случат до края на годината. Надявам се този букет от емоции, който се стремя да подаря на зрителите да им достави удоволствие.
Но за „Ема и шоколандия“ – много съм щастлив, че се случи.
Деца ме срещат по улицата и ми казват: „Ти си таткото на Ема“,
което ме прави още по-щастлив, защото съм си мечтал един ден да казват за мен: „Това беше… не Дарин Ангелов – актьорът, а бащата на Дария“. Сигурно като всеки родител. Децата не са запомнили името на моя герой или какво правя аз във филма, а помнят, че съм таткото на Ема. Тоест съм свършил свръх задачата си в образа.
Снимка: Личен Архив
– С Дария говорите ли си за професията, даваш ли ѝ съвети, тя пита ли те?
– Не. Тя е израснала в театъра и по снимачните площадки и за нея това не е нещо непознато. Тя е свидетел на всички роли, който съм направил откакто се е появила, вече 9 години. В някой от представленията и играеше – като „Нора“ в Народния театър. Тя е свидетел на работата режисьор-актьор. Затова не ми е задавала въпроси. Аз съм я питал: „Имаш ли нужда от помощ, искаш ли да обсъдим някоя сцена?“. Тя казва: „Не, не искам. Ако има нещо, предпочитам да питам бати Ники“ (режисьорът Ники Павлов). Което ми подсказва, че йерархичният принцип на създаване на произведение на изкуството на нея ѝ е ясен. А имаше моменти по време на снимки, в които Дария ми казваше: „Татко, ти се махни, за да си свърша работата както трябва“. Гонеше ме от терен. А аз се вълнувах и притеснявах, естествено, като един родител.
– Двамата с Дария участвате и в друг много докосващ проект – видеоклипа на песента „Всичко е наред“ на Любо Киров. С какво е специален за теб?
– Специален е, защото това е първата ни обща изява на едно и също място, по едно и също време на екран. Защото тя участва в два сериала, но там не си партнираме, докато тук сме заедно. Още повече – самата песен на Любо по най-добрият начин изразява моето усещане какво е да си родител. Дълбокото послание е за любовта към Бога и Божията любов към неговото най-велико творение – човека. Нямаше как да не прегърна идеята, защото аз също съм силно вярващ християнин и всичко това ме докосна. За мен беше важен проект и съм много щастлив, че заслужих доверието на Любо.
– А откъде произлиза вярата ти?
– Може би така съм възпитан от родителите ми. Те винаги са ни учили в моралните принципи на християнската религия. Никога не сме пропускали празниците, ходили сме на светите места – като Кръстова гора, манастири, църкви, захранили са ни с любов към Бога още от раждането ни.
Свидетелствата за присъствието на Бога не са малко,
за силата на молитвата – всичко това е доказателство, че има една свръхестествена сила, която наричаме Бог, която ни помага – не само в трудни моменти. В най-щастливите моменти пак ни помага и затова сме длъжни да благодарим, не само да се молим и да искаме.
Снимка: Владо Карамазов
За много от нещата уповавам на Бог, почти нямам излизане на сцената без молитва към Бога. Това ми дава сила и силно вярвам, че съществува. Не съм от този тип вярващи: „Сега ще се помоля на Бога и сам ще се самоубедя, че там горе има нещо и това ще ми вдъхне сила“. Не, аз вярвам, че когато отправиш голяма молба към Него и го искаш силно, Той ще ти помогне да го реализираш. Но по начин, който да бъде най-добър за теб. Може да не си даваш сметка веднага, че това е най-доброто, защото ние сме захранени с това да искаме най-много. Той прави така, че да получиш онова, което заслужаваш и можеш да понесеш. В случая с премиерата на „Аз, която те обича“ стана обратното. Аз си мечтаех и се молех този проект да се реализира по начина, по който искам, а той стана много по-голям. Тук също има намеса на Бога.
– Ти винаги си много усмихнат и позитивен, оптимист ли си за бъдещето? Вярваш ли в по-доброто утре?
– Вярвам, въпреки че постоянно се появяват доказателства, че няма причина да вярвам. Но вярвам, защото си мисля, че човекът е така устроен, че да може да се адаптира и да търси удобството, хубавото, светлината. Иначе отдавна да сме измрели.
„Хъшове“; Снимка: 3 i n S p i r i t
– Ти си част от емблематичните „Хъшове“. Мислиш ли обаче, че сме в положение, в което и хъшовете биха се изморили да се борят, системата ги е смачкала и идеалите са изгубени?
– Идеалите мутираха до степен, в която се изродиха. Изгуби се блясъкът на морала и идеалите. Започнахме да сме подвластни на грехове. Изкушенията са страшно много. Информацията те залива и не знам дали точно това все по-голямо познание на света не влияе върху човешкия мозък и психика да забравя причината за съществуването ни. Един от най-големите бунтове в мен към днешна дата е, че
наблюдавам, че всички хора са подвластни на бича на егото.
Любов, обич, страст – тълкуванието им вече е друго. Преди това бяха чувства, а сега са интереси. Никой не се влюбва, защото като усети аромата на партньора си му се подкосяват коленете, или защото има нужда да усети изтръпването на тялото си като види в далечината обекта на своята любов. Хората се влюбват, защото могат да придобият нещо. Да оставим материалното… Може да придобият израстване в професията, добър имидж, популярност. Хората се влюбват в нуждите си, заради егото си. Хората забравиха какво е чувството да си влюбен. И любовта е подвластна на егото. Това е грозно. Чувствата мутираха. Родителите започнаха да искат от децата си да реализират техните несбъднати мечти… Сигурно това го е имало и преди, но сега сякаш има само това.
„Хеда Габлер“; Снимка: Народен театър
– Връщайки те към театъра – в момента репетирате нов спектакъл – „Господа Глембаеви“ с хърватския режисьор Ивица Булян – какво можеш да ни издадеш от процеса, постановката?
– Доколкото разбрах, понеже не съм запознат с хърватската литература и драматургия, това е може би най-великото тяхно произведение, на Мирослав Кърлежа. Какво мога да ти издам? Още сме в началото на процеса. Текстът е много философски, има подсъзнателни теми и интересни взаимоотношения между героите – много адекватен и към днешна дата. На пръв поглед банална история за семейство, което живее лъскав начин на живот, но се вижда, че той е една опаковка на изгнилите им души. Всяка душа се бори да се спаси, без да си дава сметка, че спасението трябва да бъде на друго ниво. Идва човек, който е с широко отворени очи, вижда света честно и се опитва да промени ситуацията в дома си. Дали ще успее, или не? Дали начинът да промениш някого е да го оставиш да се самоунищожи? Има дълбоки и красиви теми в представлението. Имаме много малък период, в който трябва да го направим – само месец, затова репетираме почти денонощно.
– Ти си от хората, които знаят добре историята на театъра и са запознати с всичките му потайности. Ти развеждаш и Джон Малкович зад кулисите.
– Да, развеждахме Джон Малкович и Ингеборга Дапкунайте. Беше интересно, защото преди години, когато той беше тук, за да снимат филм с Ейдриън Броуди, беше настанен в хотела до театъра. Стаята му е гледала точно към Народния и той естествено е бил впечатлен от сградата. Аз смятам, че това е може би най-красивата сграда в София. Тогава той ми сподели, че се е поровил и е видял, че архитектите на театъра са архитектите на Загреб, откъдето са неговите корени. Казал си е, че ако един ден се върне в страната със сигурност ще иска да разгледа сградата, а то се случи така, че го поканиха да играе в театъра. Прекара тук близо седмица.
Снимка: Личен Архив
На мен ми се обадиха един ден и ми казаха: „Джон Малкович иска да разгледа театъра и да се запознае с историята му. Можеш ли да дойдеш?“. Те имаха среща след това и малко я отложиха, защото аз ги разведох навсякъде. През цялото време той беше с отворена уста, любопитен, не спираше да задава въпроси. Моментът, в който наистина го видях впечатлен и развълнуван беше, когато го въведох на Камерна сцена – моята любима. Той влезе, огледа се и каза:
„Уау, сигурно е страшно удоволствие да играеш на тази сцена.
Толкова си близо до публиката, че вероятно я чуваш как диша“. „А те чуват как бие сърцето ти“, казах аз. Естествено впечатли се и от механизацията на Голяма сцена, която между другото след три години прави точно 100 години.
Разбира се, зададе въпроса защо не го осъвременим. Как да му обясня, че това трябва да се съгласува с Министерство на културата, а последното нещо което ги интересува е културата? За жалост… Как да му обясня, че те не ни дават пари да си изпълним репертоара, камо ли за нова механизация, която струва милиони? Като гордост звучи, че всеки един квадратен метър от нашата сцена се движи и преди 100 години това е било наистина феноменално. Но 100 години по-късно – пак е феноменално, но не стига. Трябва да се развиваме. Не искам да призовавам управляващите културата да им е основният приоритет – няма как, но трябва да стане приоритет, защото само така може да съществуваме като нация.
Културата е ДНК-то на нацията ни.
Културата е носителят на наследствената информация. Ако затрием това, се затриваме като българи, като народ. Ставаме стадо. Затова съм толкова горд, че на сцената с мен, под една или друга форма, са и Явор Милушев и Цветана Манева.
„Хага“; Снимка: Народен театър
Много ме боли, когато виждам хора, които се самозабравят и мислят само за трапезата си довечера. Да дойдеш, само за да се изфукаш, не е да си бил на театър. Искам да задам въпрос на всички управляващи – „Кое е последното представление, което гледахте? Кой е последният филм, който гледахте?“.
– Това се възпитава.
– Да, но трябва всички да сме отговорни към това възпитание. Ако не родителите им, поне дядо им, баба им – все някой трябва да ги е завел на нещо. Къде се къса нишката? Кой е нарушил ДНК-то на нацията ни? Кой е изкоренил културата от хората, които ни карат да гласуваме за тях? И как преценяваш, че народът няма нужда от култура?
– За финал – за какво се молиш?
– Напоследък най-често се моля детето ми да е щастливо. Основно за нея се моля. Знаеш ли, от няколко години се улавям, че основна част в молитвите ми е Господ да ми даде сила да вълнувам хората и да ми дава възможност да продължавам Неговата десница. Какво имам предвид? Да покажа, че чрез вяра в Него можеш да направиш много неща.
– Много красиво. Мога да кажа само „Амин“ на това.
– Старая се точно към това – искам нещата, които правя да вълнуват хората и чрез делата си да доказвам, че Бог е велик. Защото ние сме Негови творения.
