Ако трябва да опиша творческия път на Джим Шеридан с една дума, то това определено би била „промяна”. На 40 сменя театралната зала със снимачната площадка, при това не със страх, а с огромна увереност, че щом останалите го могат, няма как и самият той да не се справи. С риск да ви прозвуча клиширано - смея да твърдя, че филмите, които последват от това решение, остават в историята на 7-омото изкуство. 16 номинации за „Оскар” получават продукциите, които е режисирал/продуцирал, а лично той – цели 6.
Както много хора, занимаващи се с изкуство, ще кажат обаче –
важни са не статуетките и грамотите, а посланието, което остава у публиката
след последните кадри. Джим Шеридан е от хората, поставящи в центъра на своята работа човешката уязвимост и травмите, които понасяме в хода на своя живот. Макар и да е подтикнат предимно от лични подбуди за създаването им, той вярва, че темата всъщност е универсална – хората не са толкова различни, за колкото обичат да се представят, а скръбта и болката често са най-силният обединител.
Имах удоволствието да се срещна с прочутия режисьор в качеството му на председател на журито на 12-ото издание на кино-литературния фестивал „Синелибри” и останах силно изненадана и очарована от позитивизма му. Краткото ни интервю стартира с широка усмивка от негова страна, продължи с разказ за работата и завърши съвсем приятелски – с разговор за семейството и впечатленията му от България.
Снимка: Klaudia Kot
- Фестивалът „Синелибри“ се фокусира върху филмовите адаптации на литературни произведения. Вие също имате богат опит в пренасянето на истории от книги и пиеси на екрана. Каква е най-големият капан, в който може да попадне един режисьор при адаптирането?
- Ако си мислиш, че можеш да пресъздадеш цяла книга във филм, правиш голяма грешка. Всъщност трябва да се фокусираш върху конкретни елементи. Не можеш да „преведеш” всичко директно на екрана. Най-големият капан, в който можеш да попаднеш, е да не знаеш какво искаш да кажеш и кое е най-интересното от цялата история.
- Кой беше Вашият личен фаворит сред филмите, номинирани за спечелването на голямата награда на 12-ото издание на фестивала?
Много харесах „И тогава изведнъж” – японското предложение за „Оскар”, както и „Черното топче” (бел.ред. в крайна сметка наградата получава именно той). Мога да похваля и адаптацията на книгата на Рене Карабаш – „Остайница”. Беше добре адаптирана и попадна високо в класацията ни.
- Кариерата Ви започва в театъра и чак на 40 години режисирате първия си пълнометражен филм. Какво Ви подтикна да направите този „завой“ в кариерата си?
- Работил съм в театъра дълго време, но режисирах само в малки пространства. Имайки предвид това, в началото ми беше трудно да печеля толкова, че да живея спокойно. Все пак обаче бях свикнал да работя с актьори. Затова и реших да се насоча към създаването на филми, което винаги е предизвиквало интерес у мен. Освен това – приятелят ми Нийл Джордан направи няколко продукции, които имаха успех. Казах си „щом той може, мога го и аз”. На по-късен етап написах сценарий, който беше превърнат във филм, а след това и такъв, който сам пренесох на големия екран. Така се случи преходът ми към писането.
Снимка: Hell's Kitchen Film
- Филмите Ви често разказват историите на хора, поставени в екстремни ситуации на страдание – физическо и/или емоционално. Защо според Вас уязвимостта е толкова ключова и какво откривате в дълбините на човешката травма?
- Вярвам, че хората всъщност много си приличаме. Когато навлезем в дълбините на дадена история – с всичките ѝ травми, персонажи и характери, темата мигновено се превръща в универсална. Истината е, че е много трудно да подтикнеш някого да се промени в определен филм – да премине от едно състояние в друго. Именно това е най-голямото предизвикателство в работата на режисьора – да открие история, която носи промяна. За да го постигнеш, понякога се налага да спестиш определeна информация с цел да запазиш мистериозността.
- Смятате ли, че изкуството наистина може да поправи историческа/лична несправедливост, или то служи единствено като паметник на преживяната болка?
- Понякога изкуството играе ролята на нещо като некролог и почита някого. Вярвам, че в някои ситуации това може да бъде от помощ. В други обаче - когато човек преживее несправедливост и ти се опиташ да представиш случилото се под каквато и да било форма, той рядко остава доволен от резултата.
- Ако трябва да преразгледате цялата си филмография и да изберете една сцена, която най-добре обобщава кой сте като човек и като режисьор, коя би била тя?
- Или ще бъде сцената от „Левият ми крак”, където Даниел Дей-Луис е на масата и се напива, или тази, в която атакува баща си на излизане от килията. Двете са изключително близки до моята собствена история.
Снимка: CineLibri
- Доколкото знам, това е първото Ви посещение в България. Какво бяхте чували за страната преди да дойдете?
- Бях чувал, че е евтино място за заснемането на филми. Очаквах страната да бъде изостанала, а всъщност прилича повече на Ню Йорк, отколкото някога съм си представял – София е изключително отворен и вълнуващ град.
