Елена Телбис се определя като необщителен човек. И това е едно от симпатичните противоречия в нея. Изборът на актьорската професия я кара да отваря гръдния си кош пред стотици хора всяка вечер и да гради нови вселени около персонажите си.

Рядко дава интервюта и след техническия фалстарт в комуникацията ми с нея не вярвах, че ще ме огрее

Обърках телефонният й номер. Потърсих помощ от приятел в лицето на сестра й и й писах с предложение за разговор от днес за утре. Наложи се да отложим един път, втори път. Но се случи, макар и по имейл. Не е нужно да споделя халба размисли с нея на живо, за да знам, че в една по-близка до Родопите или Сандански вселена с Елена щяхме да си мълчим комфортно като джедаи. Да говорим само тогава, когато е належащо да се вкараме в емоционален център. Или да уточним точно колко чубрица и кимион може да поеме съвършеното пържено кюфте.

Нямам никакво намерение да възхвалявам скандинавския й поглед.

Усещам британското чувство за хумор и балканската безпардонност на един опериран от паркетна суета боец

Човек, който би общувал предимно с малката си армия приятели, книгите и с кучето си, отколкото с медиите.  Жена, която предпочита планината пред червения килим.

Поводът за разговор с Елена е номинацията й за  „Аскеер“ за главна женска роля в спектакъла „Дишай“ под режисурата на Марий Росен в „Сфумато“. Церемонията по награждаването е на 24 май в театър „Българска армия“. Не очаквам Елена да се появи в рокля с гол гръб, но знам, че харизматични същества като нея ще привлекат вниманието дори да носят скафандър.

– Елена, имате си „Икар“, имате си „Аскеер“. Сега с „Дишай“ идва нова номинация за главна женска роля. Какво са наградите за вас? Какво значение имат?

– Моят дядо много се радваше и гордееше. Аз много го обичах и бях щастлива, че съм причина за такива емоции. Иначе наградите минават и заминават, и утре пак имаш репетиция или представление, или снимки. Благодарна съм, че се обръща внимание на работата ми, разбира се.

– В първата си страница пиесата на Макмилан започва със забрани към продукцията. Без реквизит, без смяна на осветлението. Каква личност изваждат на показ от вас забраните?

– Съобразихме се с всички авторови изисквания. Хванахме се за текста и не сме усещали никаква липса от реквизит или музикални интермедии, или нещо подобно. Режисьорът на “Дишай” Марий Росен има светлинно решение за спектакъла, което е валидно, спрямо авторовите забрани. В началото ни беше трудно, но е така при всяко друго начало. Извън това – надявам се да не ми се налага да разбирам каква личност биха извадили на показ разни забрани.

– А в каква ситуация последно са ви казвали „не може“?

– Не си спомням. Може би тъкмо Макмилан ни го каза от първата си страница.

– За героинята ви в „Дишай“ въглеродния отпечатък, който ще остави едно дете на планетата, е достатъчен повод да не става родител. Толерирате ли подобен избор? Привърженик ли сте на крайните решения в живота?

– Зависи от ситуацията. В пиесата темите са сложни, философски. И двамата имат основания и солидни аргументи. Объркват се в размишленията си, често си сменят позициите и се опитват да направят правилния избор. Извън пиесата – нямам работа във вземането на чуждите решения. Аз съм отговорна за собствените си такива и ги обмислям старателно.

– Кой е разговорът, който продължава цял живот между мъжа и жената? И за самата вас?

– В пиесата има отговор на този въпрос. Трудно ще ми е да го преразкажа. На мен Винаги ми е било интересно защо реагираме и как реагираме в различни ситуации, какво казваме, какво не казваме. Какво говори езикът на тялото, как се променяме, променяме ли се изобщо.

– С Бойко Кръстанов минавате през малък апокалипсис, докато нещата утихнат и се стиковате като екип. Кое ви е най-тегаво в репетиционния процес – напасването на характерите с другите актьори, потапянето в главата на персонажа, или друго?

– Чак през апокалипсис не сме минавали. Беше ни трудно, защото сме сами на празна сцена и имахме два тона текст за учене и усвояване. Ние сме приятели, но досега не бяхме работили заедно и затова го имаше момента на напасването, но той съществува при всеки репетиционен процес. Трудното в случая беше, че нямахме възможност да репетираме светлинните картини, за които ни говореше Марий, и всичко това беше въображаемо в една малка и светла зала, в която трябваше да си представяме, че всъщност в този момент няма да се виждаме, или че някъде ще се оформи сянка на стената и тя също ще е важна. Това беше особеното, но когато имахме вече достъп до сцената, всичко се избистри.

– Колко често ви се налага да си казвате „Дишай“ и кога ви се случи за последно?

– Нещо подобно на “дишай” си казвам, може би почти всеки ден. Нещо от сорта на “Абе, аре, бе!”, защото имаме склонност да се впрягаме в глупости, а след една секунда може и да не сме тука, затова малко по-спокойно.

– Сериалът „Вина“ е една от малкото смислени български продукции в тв ефира напоследък. Човешка история, различен контекст, фокус въху друга градска среда. Повече четене за виното ли имаше, или повече пиене на вино по време на снимките, за да се подготвите за ролята на енолог?

– Четенето и срещите с професионалисти ми помогнаха да навляза в материята, която ми беше тотално чужда. Това не означава, че съм станала винен експерт, но вече имам познания върху това как протичат основните процеси. А пиенето на вино беше неизбежно. Пожелавам ви да опитате вината на “Вила Мелник” – винарната, в която се развива действието в сериала.

– Класически въпрос – приличате ли си по характер с Елина? Имате една буква разминаване в името.

– Не бих казала.

– Какви са впечатленията ви от Сандански и региона като публика и енергия? Финалът на първи сезон имаше публична прожекция и хората я прежияваха като Оскарите.

– Това е чуден край. Там трябва да се живее. Запознах се с много смислени и добри хора и се радвам, че целият площад се напълни за прожекцията. Не очаквах. Радвам се, че не сме разочаровали нашите домакини.

– Обградена сте от пишещи хора в семейството. Вие самата не правите изключение. Но ставате актриса. Кога разбрахте, че това е вашето нещо?

– Не знам кое е моето нещо. Опитвам се, каквото и да правя да ме занимава искрено, иначе не виждам смисъл.

– Кой писател ви накара да се влюбите в силата на думите и да откриете автора в себе си?

– Не си спомням такъв революционен момент. Пък и понеже не гледам на себе си като автор, ми е трудно да отговоря на този въпрос. Има, разбира се, много писатели, които са ми любими, обичам да гледам филми и сериали, като всички останали, и сигурно голяма част от любимците ми ми влияят.

– Кога пишете най-често, в какво състояние – на някаква лична драма, или на щастие?

– Постоянно си записвам неща, които ми се струват интересни и не искам да забравя. После си ги прочитам и си казвам “Каква е била тая глупост?!”. Липсва ми дисциплина. Иска ми се да пиша повече.

– Най-малката сте от три сестри. Имаше ли конкуренция помежду ви, докато растяхте? Саботирахте ли се по някакъв симпатичен женски начин, или си помагахте?

– Странно е колко много си приличаме и различаваме едновременно. Конкуренция никога не е имало. Крещяли сме си, понабивали сме се една друга, но това са нормални неща. Помагаме си, смеем се, разказваме си. Много е хубаво да знам, че са с мен и около мен. И аз за тях.

– Как си почивате извън сцената? Какво ви зарежда енергийно?

– Обикновените неща. Тя и работата ме зарежда. Не ме смуче чак пък толкова. Така че е на ниво енергийната ми батерия, надявам се.

– Опишете щастието в три думи. Така, както го усещате на прима виста.

– Спокойствие, природа, куче.

Фотокредит откриваща снимка: Личен архив