- Голяма част от нещата, които пиша са вдъхновени от работата ми в университета.
- Най-разрушителното е войната, а нейният опонент е любовта, така че тя е винаги и навсякъде.
- Религията е създадена да обединява хората и да ги прави по-добри.
- Прошката понякога е битка със самия себе си до края на живота ти.
Снимка: Facebook
Георги Бърдаров е, колкото писател, толкова и защитник срещу неправдите в света и разделението между народите. В сърцето му има едновременно място за създаването на докосващи истории, както и за наука. Когато не пише той преподава в Геолого-географския факултет в Софийски университет ,,Св. Климент Охридски‘‘ на своите студенти, които неведнъж са го вдъхновявали.
През 2016г. Бърдаров издава своя дебютен роман ,,Аз още броя дните‘‘, който е по истински случай и разказва за забранената любов на християнин и мюсюлманка на фона на тежката обсада на Сараево. Книгите му винаги имат едно общо нещо, независимо дали става въпрос за война или за футбол – те вдъхновяват, карат те да се замислиш и доказват силата на човешкия дух, стига да има кой да повярва в теб.
Разговорът с Георги Бърдаров беше кратък, но поучителен и определено позитивно зареждащ. Той ми сподели плановете за третата си книга, откъде е дошло желанието за писане у него и защо не трябва да героизираме войната, независимо дали сме на губещата или на печелившата страна накрая.
Вдъхновяващо и искрено – това е едно интервю с човек, от когото има много какво да се научи.
- Здравейте! Нека да започнем с това какво ви подтикна към писателската професия?
- Всъщност не мога да кажа, че ми е професия. Нито ми е професия, нито ми е хоби, то е някаква вътрешна потребност. Тази потребност започна още, когато бях ученик, което е малко странно, защото в училище целият ми живот беше само футбол. Никога не съм бил отличник, дори по литература не бях толкова добър, но имах някаква вътрешна потребност да се изразявам. През годините това чувство стоеше в мен, непрекъснато пишех, пращах по конкурси, издателства, вестници, списания, защото тогава нямаше Интернет. Първият си текст написах, когато бях в седми клас, това е 1987г., но чак през 2013г. имах свой публикуван текст. 23 години пишех и никой не ме отразяваше и всъщност, ако не беше този нов свят със социалните мрежи – нямаше и да стигна до хората.
- Разбрах, че сте преподавател по география в Софийския университет. Къде се срещат двете влечения – писането и науката?
- При мен много добре се допълват. И двете много ги обичам, но на първо място ми е преподаването и Софийски университет. Тази работа със студентите не може да се сравни с нищо друго, но пък много добре се допълва с писането, защото през деня си работя, а вечер пиша. Така си почивам от едното с другото. Голяма част от нещата, които пиша са вдъхновени от работата ми в университета. Когато правя проучванията за моите книги аз ги правя, като учен – проверявам страшно много фактология, трябва да отида да видя как изглежда мястото, да му усетя енергията и това много ми помага.
- ,,Аз още броя дните‘‘ е вашият дебютен роман. В него се разказва за обсадата на Сараево. Защо избрахте да разкажете точно тази история?
Всъщност историята за първия ми роман ,,Аз още броя дните‘‘ чух от мои студентки на упражнение по ,,Етно-религиозни конфликти‘‘. Бях им дал темата за Сараево и те ми разказаха за сараевските Ромео и Жулиета.
- Можем ли изобщо да говорим за любов, когато около нас има толкова много война?
Основата на този живот е вечната битка между доброто и злото. Тя е била при първите хомосапиенси, ще бъде и до последните. Това е битката между съзидателните и разрушителните сили, които са във всеки един човек, всяко едно общество, всяка една епоха. Най-разрушителното е войната, а нейният опонент е любовта, така че тя е винаги и навсякъде - в най-трудните, в най-безнадеждните моменти, тя е това, което ни спасява и извисява.
Само истинската любов може да ни направи истински хора.
Снимка: Нощ на литературата 2024
- Това е много добре казано, особено на фона на всички разговори за това, че сме на прага на евентуална Трета световна война.
- Аз съм много против целия този апокалиптизъм, който се налага в публичното пространство, защото е абсурдно да представяме днешното време, като някое свръх ужасно, бездуховно, безценностно, военно време. Всъщност войната е естественото състояние на човешкия род и това е било винаги така. Според мен в България има един такъв феномен, че интелектуалецът, за да защити своето прозвище задължително трябва да говори колко ужасно и безнадеждно е всичко.
- Уроците по география или човешките истории ви привличат повече?
Трудно мога кажа, но географията си е моят живот. Това си е моята професия и аз си я обичам безкрайно много, но за да мога да пиша трябва да имам реални човешки истории. Няма по-добър разказвач от живота.
- Защо предимно действията в книгите ви се развиват по време на военни конфликти?
- То тръгва от там защо изобщо избрах да се занимавам с етно-религиозни конфликти, защото аз съм доктор по ,,География на населението и селищата‘‘ и причината зад това е, че съм краен противник на всяко едно разделение между хората, най-вече на етническа и религиозна основа.
Религията е създадена да обединява хората и да ги прави по-добри.
Няма религия, която да насажда омраза и насилие, всичко това е извращение с икономически и политически цели. Този мой вътрешен гняв срещу разделението ме подтикна първо да избера тази специалност в университета, после да пиша и да изобразявам уродливото лице на конфликтите. От малък много се дразнех от героизирането на войната.
- ‘’Absolvo te’’ на латински означава ,,Опрощавам те‘‘, това е и заглавието на вашия втори роман. Защо избрахте темата за прошката?
- Тук отговорът е по-труден, тъй като има няколко фактора, които ме насочих в тази посока. Единият е, че ние прекалено много употребяваме думата ,,прошка‘‘ и сме изтъркали значението и. Всъщност истинската прошка е много строго интимен акт във всеки един човек и с нея не трябва да спекулира. Прошката понякога е битка със самия себе си до края на живота ти, но това, което ме провокира да пиша за тази тема е, че в живота ми има неща, за които аз не мога да си простя, че съм извършил. От там постепенно стигнах до тези две истински истории и направих романа. Абсолютно се убедих, че най-важната прошка е към нас самите.
- Възможно ли е хора, които изповядват различни религии да съжителстват заедно? Какво ви е научил житейският опит?
- Имам една хубава презентация, която е за глобализация и мултикултурализъм, и тя завършва с подзаглавието ,,Успешния модел Босна срещу проваления модел Босна‘‘. Първо обяснявам как Босна по времето на Югославия е държава, в която хората с различни религии живеят мирно, учат заедно, хранят се на едно и също място, а накрая тези хора буквално за дни се превръщат в смъртни врагове. Заключението ми е, че няма никакво значение каква е религията, какъв е езикът, на който говорим, какъв е цветът на кожата ни – тръгнат ли да ни манипулират просто става страшно. Иначе няма никаква причина хората от различни религии да не живеят мирно заедно.
Снимка: БГНЕС
- Защо не трябва да забравяме не само нашата, но и световната история?
Тук има едно клише, което винаги се отговаря – за да не повтаряме грешките, които са се случили не трябва да забравяме историята. Но всъщност всички грешки, които сме допускали като човечество ги повтаряме отново и отново. То има безкрайно къса памет, минаха 80 години от Втората световна война и светът отново полудя.
- Имате няколко книги посветени на футбола - ,,До последната минута‘‘ и ,,Левски: легенда за трите купи‘‘. С кое е свързана повече причината да ги напишете – със страстта към футбола или с желанието да вдъхновявате хората?
- Като дете бях футболист, това беше целият ми живо, но се разминах с тази кариера. Но във футбола винаги съм търсил силата на човешкия дух, чрез който хората постигат невъзможни неща. Всичко тръгна от една история, която чух, когато бях на 10 години за моя любим Уругвай. Историята е как на четвъртото световно първенство по футбол 1950г. – последния мач играят Бразилия и Уругвай пред 200 000 човека. Бразилия е фаворизирана до крайност от целия свят.
Кметът на Рио Де Жанейро открива мача като трябва да застане пред двата отбора и да им пожелае успех, но той застава само пред бразилския и казва: ,,Вие сте новите световни шампиони, чакам ви да празнуваме купата.‘‘ Тези момчета от Уругвай, които от малки са отписвани от всички, излизат пред целия свят и побеждават. Така че силата на човешкия дух е нещо, което силно ме вълнува. В тези книги са събрани истории, които са футболни, но те са точно за аутсайдери, за играчи, които са повярвали в себе си.
- От толкова много футболисти какво ви грабна във Ваня Джаферович, за да разкажете точно неговата история в отделна книга?
- Футболът в живота, както и в книгата за Ваня Джаферович присъства съвсем малко. Когато излезе книгата ми ,,Аз още броя дните‘‘ един наш общ приятел беше я прочел, хареса я много, публикува във Фейсбук, колко е хубава и тагна Ваня. Няма да забравя тогава какво отговори Ваня:
,,Никога няма да прочета книга от българин за нашата война.‘‘
Аз не съм се обидил, защото знам какво е тяхната война и как е през техните очи. Години по-късно моят асистент в университета се запозна с Ваня някъде и ме попита дали искам да го поканим на една лекция. Съгласих се, Ваня дойде и това беше моментът, в който ние станахме приятели и решихме да направим книгата. Той разказваше пред студентите много простичко, много ясно, много човешки. Ваня е извън този публичен образ, свързан с риалити форматите.
- Ще ви върна още в първия ви разказ ,,За петата ракия. Дядо.‘‘. Как се вдъхновихте да го напишете?
- Всъщност историята винаги съм я разказвал устно и на премиерата на книгата казах, че аз се определям не като писател, а като разказвач на истории. Тази история много пъти съм я разказвал - били сме събрани с приятели, географи, попаднахме на две махали, запознахме се с хората, впечатлихме се много, аз я разказвах дълго време. Докато един път, един мой приятел направи конкурс за оратори презентатори и аз го спечелих три пъти, единият път разказах тази история.
Тогава беше много интересно, форматът беше такъв, че имаш 15 минути, в които трябва да разкажеш история, която да спечели публиката. Аз исках да видя дали в тези 15 минути ще успея да ги разплача от мъка, а после и от смях. Първо разказах историята на Бошко и Адмира, която чух от моите студенти и хората наистина се разплакаха от болка. В следващите седем минути разказах основата на ,,За петата ракия‘‘ и те накрая плачеха от смях. После една редакторка чу историята, помоли ме да я напише и така.
- Според вас, българите меланхолични ли сме по душа?
- Българите много много не се отличаваме от съседните региони. Имаме една такава определена меланхолия. Няма да забравя Орхан Памук, който беше написал, че Истанбул е тъга и меланхолия. Та може да се каже, че сме меланхолични, има такъв аспект на нашия характер, за който не бях се замислял досега. На Балканите и в България живее много с поглед обърнат назад, а трябва да гледаме напред.
- Коя титла предпочитате – преподавателската или писателската?
- И с двете си се гордея много и си ги обичам, но преподавателската винаги ще е на първо място в моя живот.
- Как ще продължите от тук нататък? Кой е следващият ви планиран литературен проект?
- В момента подготвям третия ми роман ,,Коректура‘‘, той дори има дата за национална премиера, на 27-ми юли в Бургас. Понеже много обичам да обикалям на различни места, а всички правят премиерите си в София, аз исках да си направя моята извън столицата. Не случайно избрах Бургас, защото обожавам този град. Вече седем години работя там. Предстои съвсем скоро този трети роман и за първи път няма да е за война, той е за една голяма и невъзможна любов от моя край македонския – аз съм от село Кулата. Сюжетът е една история от прадядо ми, която от дете ме е палила, защото е много магическа и сега я развивам във формата на роман.
Снимка: Facebook
Георги Бърдаров не просто разказва истории, той ги осмисля, преживява и превръща в мостове на разбирателството между различни хора, култури и религии. Усеща се, че той е човек, който е отдаден на професията си, независимо дали ще я изразява чрез науката или чрез книгите. Разговорите с него са като лекции, които прерастват в истории и обратното - през страницата на войната, до страницата на живота.
