• Функцията на един артист трябва да бъде единствено и само креативна.
• Предпочитам да инвестирам средствата си в продуцирането на спектаклите си.
• Нямам представа какво е комфортна зона.

Творчеството му ми направи впечатление още преди да съм имала възможност да науча името му. Той е Християн Бакалов. Професионалният му път започва от Държавното хореографско училище – София, което завършва през 1991 г. Работи с трупата на „Младия Балет на Франция” в Париж.

Кариерата му на танцьор продължава в Националния хореографски център “Claude Brumachon“ в Нант. С тази трупа в продължение на 7 години реализира световни турнета в Европа, Латинска Америка, Африка и САЩ. Освен това – той създава и имерсивни визуални инсталации, които представя както в България, така и по света.

Така, установявайки се в чужбина, Християн обикаля цял свят с изкуството си. Взема участие като изпълнител в пиесите на световноизвестни режисьори като Роберт Вилсон, Жером Бел, Ян Фабре. Работи и с българина Иво Димчев.

На тазгодишното издание на Международния фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“ Християн Бакалов ще представи проекта си One Two. Повече за него, за цената на изкуството и творческия си път ни разказва самият той.

– Здравейте, г-н Бакалов. Къде Ви намират въпросите ни?

– В градината ми, садя рукола и див чесън.

– Разкажете ни малко повече за това как избрахте да се занимавате с изкуство?

– Още от 3-4-годишна възраст бях в постоянно създаване на странни инсталации в малкия апартамент, в който живеехме с родителите ми и брат ми. Те бяха много често несполучливи. Но това не ми пречеше да се дегизирам с подръчни аксесоари и дрехи, принадлежащи на по-големите около мен и да изпълнявам някакъв безмълвен ритуал в немного добре изградената или полуразрушена вече моя инсталация.

Погледнато във времето, това обяснява много добре формата на почти всичко създадено от мен до момента. Малко по-късно, между 5-6-годишна възраст,

станах диригент на оркестъра на детската ми градина –

единствено защото само аз от всички деца не свирех на никакъв инструмент. Третият ключов момент е, че поради факта, че бях много нисък и хилав, нашите се опитаха да ме водят на спортна гимнастика, за да „заякна“. Аз я отхвърлих още от първия ми урок и заявих, че искам да танцувам.

Всички тези обстоятелства доведоха до това изкуството да ме избере повече, отколкото аз него, още от много малък.

– Кое Ви дава най-силна мотивация да продължавате да го правите?

– Чрез създаването на изкуство аз изследвам собствените си вътрешни пространства и граници, създавам нови, преоткривам някои забравени или скрити от самия мен. Фактът, че това мое самоизследване и преоткриване приема някаква естетична форма е, за да мога да го споделя с другите около мен. Актът на споделяне на абстрактни идеи един с друг е един от малкото, които фундаментално ни различават от останалите живи същества.

Дейността на споделяне на абстрактни идеи

е основополагаща за нашата човечност. Каква по-силна мотивация мога да имам от това да валидираш своята човечност и тази на другите, създавайки красота?

– Имате много международни успехи – кое е нещото, с което се гордеете най-много?

– Че успях да създам свой собствен, неприсвоен от никой друг, оригинален артистичен език, чрез който да общувам с публиката. За мен функцията на артиста в обществото не би трябвало да бъде декоративна или развлекателна, в най-тъжния случай и двете. Функцията на един артист трябва да бъде единствено и само креативна. Креативността е това, с което артистът допринася за обществото, от което е част, и за неговото развитие. Но първата задача на всеки артист би трябвало да бъде

създаването на свой собствен артистичен език,

чрез който да комуникира идеите си и вътрешния си свят с публиката. Ако той е неспособен да създаде това и за да се свърже с публиката си, присвоява езика или езиците на други артисти, то за каква креативност може да говорим и възможно ли е да наречем тези хора артисти?

Липсата на сингулярност е равностойна на отсъствието на артиста при този човек.

– Казвате, че втората част – PURE, от трилогията Ви Eternia е много важна за Вас, тъй като отговаря на етап в личния Ви живот. До колко изкуството, което създавате резонира с вътрешния Ви свят?

– Всичките ми творби отразяват етапите, през които съм преминавал в живота си, когато съм ги създавал. Спектаклите и инсталациите ми са всичко лично, което съм, съществувайки извън пределите на физическото ми тяло.

PURE беше въпрос на оцеляване

и първи опит за освобождаване от много тежка емоционална и психологическа травма, която бях преживял. Отне ми 11 години, за да го направя и то чрез един друг спектакъл PRAXIS, който създадох за „Алма Алтер“ миналата година и, който буквално ме „излекува“ и то не само в преносния смисъл на думата.

PURE беше първата крачка по този дълъг път и ще остане винаги много специална творба за мен. Затова и продължавам да я правя. Края на месец май – на 25-и, ще създам една невероятно красива външна визуална инсталация PURE на брега на морето във Варна, част от Буна Фестивал.

През юни за IETM ще има още една инсталация PURE в Топлоцентрала, освен тази на терасата. През октомври ще създам и външната и вътрешната имерсивна визуална инсталация в един нов театър в Белгия, който чества пет години от създаването си. И така вече осем години от появяването на първия PURE.

Бих го правил, докато съществувам.

– Именно с проекта PURE участвате на Международния фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“. Какво според Вас е значението на подобен тип фестивали за българската действителност?

– Фестивалите са от значение за всяка действителност, в която съществуват. Може да попитате жителите на Авиньон, където ако не се провеждаше най-мащабния френски и известен в цял свят фестивал, градът и жителите му щяха да живеят в съвсем друга реалност – дори икономическа, не само екзистенциална.

– Разкажете ни повече за спектакъла си One Two, с който участвате в тазгодишното издание на „Антистатик“.

– One Two е много различен от създадените от мен имерсивно-перформативни визуални инсталации през последните 10 години, при които движението на тялото се изразяваше чрез това на тялото на публиката. Танцът беше във въображението на публиката, а не представен от професионални танцьори на сцената. Драматургията беше различна за всеки, защото беше създавана от самата публика в момента на преживяването.

При One Two движението и танца се завърнаха като елементи в действието, но също,

за първи път използвам дигиталното като средство

за прочит на сценичната ситуация. И не на последно място – драматургията, макар и много отворена за интерпретация, се завръща като основен елемент на цялостното преживяване на зрителя.

– На друго място казвате, че това е може би последния Ви спектакъл в България, защото не виждате смисъл да продължавате. Не мислите ли обаче, че точно където е „най-тъмно“ има най-голяма нужда от светлината на изкуството?

– Да, така е, казах го, но ето – сега пак ще го правя и през юни също на IETM.

Аз съм много емоционален човек

и освен, че трудно цензурирам доброволно моята емоционалност, милионите поводи, които имаме в България да изпаднем в емоционален и психически срив, допринасят за това от време на време да казвам тези неща не само на семейството и приятелите ми, но и пред журналистите.

Не виждам изкуството като светлина различна от другите светлини – образованието, спорта, архитектурата, медицината, философията и т.н. Те всичките са

светлини, от които хората имат нужда,

пристигайки на този свят в тоталната тъмнина на неосъзнатото. И единственото, което аз мога да направя със „светлината“, която притежавам, е да я предложа. Ако никой не иска да дойде под нея по-добре да я закарам там, където хората имат желание да бъдат под нея.

Още повече, че през последните 32 години, откакто заминах, никога не съм прекъсвал артистично връзката си с България, каквото и да ми е коствало. Още началото на 2000 г. беше завръщането с „Младия балет на Франция“ и Хореографското училище, за които направих обща хореография, няколко години след това хореография с Балет Арабеск, след малка пауза и хореография за Софийската Опера и Балет, Русенската Опера.

Три години подред работя със Старозагорската Опера по покана на Силвия Томова и Огнян Драганов. Представял съм всичките си имерсивно-визуални инсталации от 10 години, откакто ги правя, в София, Пловдив, Варна, Плевен, Стара Загора. Не бих казал, че по някакъв начин има причина да се чувствам длъжен да направя нещо повече в България.

Истината е, че основната причина да не искам да представям повече нищо в България е, че губя пари всеки път, когато спектакълът не е купен от Фестивал или някой театър. Позволих си този лукс достатъчно много, но сега предпочитам да инвестирам средствата си в продуцирането на спектаклите си, а не в тяхното разпространение в България.

– Познатото и личния опит ли са по-добър помощник в процеса на творене, или излизането извън комфортната зона?

– Нямам представа какво е комфортна зона, нямам усещане за този термин. Мога само да си го представя как би било там, но аз още не съм бил там, докато съм творил.

Опитът, разбира се, помага до степен,

доколкото е релевантен в ситуацията. Опитът, който имаш да работиш с хората (често аматьори), които играят в постановките или изграждат визуалните инсталации, е изключително полезен!

– Работили сте на много места по света, намирате ли разлики между артистичната среда в България и тази в чужбина?

– Всяка страна, в която съм работил, има своите специфики. За съжаление, няма нито една българска специфика, която намирам за позитивна или градивна.

– Какви качества трябва да притежават едни „войници на красотата“, както споделяте, че ви нарича Ян Фабър?

– Всички „войници на красотата“ трябва да умират и да се прераждат за нея толкова пъти, колкото е нужно, преди да я споделят с публиката. Така тя ще остане завинаги с тях.