- В „Случаят Джем“ се разглежда темата за идеализма, който губи пред властта и големите пари.
- Чувствам се еднакво удобно в драмата и в комедията.
- Ако се подлагаш на непрекъснати съмнения, няма смисъл да практикуваш актьорската професия.
- Най-голяма метаморфоза в професионален план е срещата ми с Бина Харалампиева.
Снимка:KOSTADIN KRASTEV - KOKO
„Има ли още билети за премиерата? Калин ли ще бъде в главната роля на султан Джем?“ – въпроси, на които изгубих бройката, докато чаках пред касата на Малък градски театър „Зад канала“ за срещата си със самия него – талантливия актьор с пронизващо дълбок глас и ярки светлосини очи – Калин Врачански.
С голяма усмивка и вълнение преди предстоящата предпремиера той ме посрещна и ме заведе близо до репетиционния процес, където ехото от гласовете на актьорите изпълваше пространството като мелодия. Адреналинът от сцената, който се носеше на сантиметри от мен, ме завладя мигновено, а пулсът ми се ускори, докато Калин, сякаш без усилие, спря времето, потапяйки ме, парче по парче, в своя красив свят, изпълнен с изкуство и любов.
Израснал в малкото градче Роман, той открива театъра още в училище и се влюбва в него от първия поглед, без дори да подозира за мащабите на таланта и харизмата, които носи, и че те могат да го превърнат в едно от най-обичаните лица на българското кино и театър.
Снимка: BTV
За много от вас съм сигурна, че първата среща с него е била в сериала „Стъклен дом“, в който той се превъплъщава в ролята на Камен. Спомням си как хиляди българи бързаха след края на работния ден да седнат пред екрана, за да не изпуснат и секунда от заплетената история на семейство Касабови.
Много други го познават от малкия екран, например като Франц Винербергер в „Дървото на живота“, Борис Донков в „Братя“ или Васил Кирилов в първия български хорър трилър „Вила Роза“. Но има и не малко късметлии, които са имали шанса да се докоснат до неговия талант на живо в театъра, гледайки го като Едмон Дантес в „Граф Монте Кристо“, Жорж Дюроа в „Бел Ами“ и Борис Морев в „Тютюн“ и още много други интересни образи.
Бидейки един от тях, с нетърпение чаках тази среща, за да надникна зад превъплъщенията му и да се докосна до човека зад тях – Калин Врачански. И така дойде перфектният повод – премиерата на представлението „Случаят Джем“, в което той играе главната роля на
наследника на султанския престол с „мътна кръв“, с когото има изумителна прилика с романа на Вера Мутафчиева.
Разказвайки ми повече за тази невероятна история, която е истински феномен в исторически план, и за своите метаморфози в театъра и в живота до тук, долових плам в очите му, с който веднага стана ясно колко обича работата си, мислейки си: „Сега разбирам още по-добре въпросите, на които станах свидетел пред театъра.“ Спирам да ви издавам повече и оставям ви да го доловите и вие, четейки следващите редове, преди да си закупите билет за представлението, ако вече не сте го направили…
- Здравейте, г-н Врачански! Срещаме се в Театър „Зад канала“ часове преди премиерата на „Случаят Джем“ – постановка по романа на Вера Мутафчиева, определян от критиците като политически роман за „неудобната“ истина, представящ едно друго лице на Османската империя. Като актьор, който подбира ролите си внимателно, какво Ви привлече да се „гмурнете“ в тази история?
Снимка: Стефан Н. Щерев
- Тръпнем в очакване! Първото, което ме привлече да се потопя в тази пиеса, е режисьорът ѝ – Бина Харалампиева. Работя с нея от доста дълго време и тя винаги ми е предлагала интересни роли, каквато е и Джем.
В този спектакъл се разглежда темата за идеализма, който губи пред властта и големите пари, позната на тези, които са чели романа на Вера Мутафчиева. За съжаление, тя е релевантна и за нашето време, в което постоянно сме свидетели на събития, загубили моралните си устои. Тяхното натрупване ни кара сякаш да се съмняваме и да губим надеждата за едни по-мирни отношения в световен план.
- Една от основните теми в пиесата е „насилственото скиталчество“. Според Вас, съществува ли то все още в днешно време, имайки предвид актуалните събития?
- Да си припомним последните дни на руския опозиционен политик Алексей Навални, който беше принуден да избяга от страната си, както и други идеолози като него през различните епохи. Може би обаче те не са в такъв мащаб, както „Случаят Джем“, защото неговото скиталчество, провокирано в замяна на облаги, благодарение на гениалния ход на неговия брат, е трудно съизмеримо в километри и дни спрямо което и да е друго в историята.
- Режисьор на представлението „Случаят Джем“ е Бина Харалампиева, с която работите за пореден път и която определяте като свой приятел. Как бихте описали работата си с нея с няколко думи?
Снимка: Ани Петрова
- Мащабно и задълбочено! От известно време тя, заедно с драматурга на романа „Случаят Джем“ Юри Дачев, вземат големи литературни произведения и ги превръщат в спектакли. Това е къртовска работа – да качиш толкова много текст на сцената в рамките на малко повече от два часа. Бина ни дава много добра основа като режисьор всеки път, върху която стъпваме, и ни позволява да фантазираме без граници. Нещо изключително важно за един творчески процес, според мен.
- Превъплъщавали сте се в Едмон Дантес от „Граф Монте Кристо“, Жорж Дюроа от „Бел Ами“, Борис Морев от „Тютюн“. По-лесно ли е или по-трудно да изградите образ, който е познат на поколения читатели?
Снимка: Иван Дончев
- Определено е по-трудно, защото всеки, който е чел тези романи, идва в театралния салон със своя представа за тях. Но за да се превърне една толкова дълга история в театрален спектакъл или филм, неизбежно трябва да претърпи промени – понякога дори драстични. Такъв е случаят с „Граф Монте Кристо“, където не следваме линията на романа. Ако погледнем отвъд океана, ще видим пример като „Властелинът на пръстените“ – книга, която беше разделена в няколко филма, за да може да обхване всички събития и въпреки това не успя да предаде целия си обем в адаптацията.
- А има ли някой друг образ, който мечтаете да изиграете и все още не Ви се е случил?
- Преди много време, когато бях в Академията още, исках много да опитам да изиграя Мефистофел от „Фауст“ на Йохан Волфганг фон Гьоте – персонаж, който успява да манипулира човешкото съзнание.
- Участвате и в спектакъла „Метаморфози“ – компилация от антични митове, която изследва дълбините на човешкото съзнание. Коя е Вашата най-голяма метаморфоза, през която сте преминали до момента в професионален и в личен план?
Снимка: Иван Дончев
- Това, че станах баща в личен план, а в професионален – срещата ми с Бина Харалампиева преди повече от 10 години на сцената на Театър 199, когато работехме по спектакъла „Гарванът“. Тогава тя изкара от мен начин на игра, който не подозирах, че мога да постигна. Благодарение на нейния голям опит и търпение, тогава тя ми даде кураж да се справям с големи роли и до днес не спира да ме кара да се провокирам като актьор.
- Получавате „Златен Кукерикон“ за мъжка роля в „Комедия за тенори“ през 2024г. В кой жанр се чувствате по-удобно на сцената – драмата или комедията?
- Преди щях да кажа категорично към драмата, защото никога не съм се възприемал като комедиен актьор. Но с времето, и най-вече след това отличие, наистина сякаш представите ми се промениха относно това с какво съм способен да се справя на сцената. Сега бих казал, че се чувствам толкова удобно в драмата, колкото и в комедията.
- Малко хора занаят, че Вие имате и страхотен глас, дори сте имали участия в Софийската опера. Обмисляли ли сте кариера в тази сфера?
Снимка: Софийска опера и балет
- Благодаря Ви! Срещите ми с пеенето през годините бяха както успешни, така и не толкова успешни, затова никога не съм обмислял сериозно да се насоча към тази посока. Когато Пламен Карталов ме покани да изляза сред оперни певци в представлението „Баща ми бояджията“, които са истински майстори на занаята, открих своето място сред тях и им се възхищавах през целия процес на работа. Днес, ако получа предложение за дует с популярен музикален изпълнител, бих се съгласил, ако жанрът ми допада, разбира се, и посланието, което носи самата песен.
- Ингмар Бергман казва: „Мога да живея, без да правя филми, но не и без да правя театър.“ А какво е Вашето мнение?
- До момента не ми се е случвало да живея без театър и не мога да си представя какво би бил животът ми без него. В миналото е имало моменти, когато съм се замислял да се откажа от актьорското майсторство – няма да лъжа. Реалист съм и не изключвам възможността някой ден да го направя, тъй като не знам с какви предизвикателства ще ме срещне животът. Знам само, че ако някога ми се наложи, ще ми бъде много мъчно и ще ми липсва цялата магия, която се ражда между публиката и актьорите на сцената.
- Съвсем наскоро гледах отново „Стъклен дом“ и забелязах колко много неща са се променили, наблюдавайки атмосферата в сериала. Въпреки това, го следях със същия интерес, както преди 15 години. Ако се върнете назад във времето, има ли нещо, което бихте променили в образа на Камен или някой друг, който сте изградили пред камера?
Снимка: BTV
- Със сигурност! С годините осъзнаваш грешките си – колкото повече опит трупаш, толкова по-ясно ги виждаш, но за съжаление не можеш да ги поправиш, защото вече са в миналото. А миналото е като вода – щом веднъж изтече, не можеш да го върнеш. Освен това, ако се вглеждаш прекалено много във всяка грешка, това може да попречи на развитието ти като актьор. В тази професия не бива да се поддаваш на постоянни съмнения – ако го правиш, няма смисъл да продължаваш да я практикуваш, според мен.
- Вие не сте от артистично семейство. Как и кога изкуството се появи в живота ви?
Снимка: Личен архив
- Бях в училище, когато за първи път се докоснах до театъра, участвайки две поредни години в детски представления. Още тогава усетих колко отпускаща е атмосферата на сцената. С времето осъзнах, че това е изключително благословена професия – чрез нея съпреживяваш съдбите на десетки хора, които никога няма да бъдеш в реалния живот и това те кара да гледаш с много дълбочина на света около теб.
- Сега обаче при дъщеря ви ситуацията е различна – и вие, и дядо ѝ Краси Ранков, както и брат му Веселин Ранков, се занимавате с изкуство. Бихте ли я спрели, или по-скоро бихте я подкрепили, ако реши да поеме по този път?
- Не бих я спрял, напротив, бих се радвал. Разбира се, бих я критикувал доста, за да може да даде всичко от себе си. Според мен, ако някой има интерес към дадена професия, трябва да опита, да поеме риска и дори да се разочарова.
- „Не е достатъчно да нахраниш тялото си, трябва да се погрижиш и за душата, като ѝ дадеш култура“, казвате в едно интервю преди две години. Според вас, в днешно време, българинът гладува ли за изкуство?
- Мисля, че в София има много изкуство, конкуренция и новаторство, което е страхотно, защото по този начин се ражда качеството. Вярвам, че всяко изкуство има своята публика и възможност да се преоткрива отново и отново. Все пак, не мисля, че картината в цяла България е такава, тъй като в много региони хората нямат достъп до толкова култура. В резултат на това, в по-голям мащаб малък процент от българите изпитват глад за изкуство.
- Казвате, че сте били изключително срамежлив и притеснителен, но с годините сте успели да го преодолеете пред камера. Има ли обаче въпрос или отношение, които все още могат да ви изкарат извън кожата?
Снимка: KOSTADIN KRASTEV - KOKO
- Неуважението, както на сцената, проявено от колега, така и по време на интервю, когато се засягат теми, които съм показал, че не искам да се коментират, би ме накарало да се чувствам зле за дълго време.
- „Мотоциклетистите са по-щастливи и изпитват по-малко стрес от повечето собственици на автомобили“, показват проучвания. Като човек, който кара мотор и се занимава с екстремни спортове, бихте ли казали, че това е вашата рецепта срещу натовареното ежедневие, или имате и други начини да се справяте?
- Да, бих могъл да го кажа, въпреки че много често са ми се случвали неприятни ситуации на пътя, които обръщат прекрасния ми ден на 180 градуса. Моята рецепта за справяне със стреса и понякога, бих казал, моята терапия, най-вече, са разговорите с моите приятели и семейство, на които мога да споделя всичко, което ме вълнува, и да разголя душата си максимално.
- Това хоби споделяте и с жената до Вас, майката на дъщеря ви. Колко важно е според вас партньорите в една връзка да имат общи хобита или професии, или могат да бъдат заедно и с напълно различни интереси?
- Аз съм имал взаимоотношения с жени, които нямат моите хобита, и това не ни е пречило да живеем щастливо. В такава ситуация, когато човек не прекарва свободното си време по същия начин като теб, понякога се налага да правиш избор, и винаги едното отстъпва пред другото, няма друг начин.
- „Венецианска загадка“ разказва за бивши съпрузи, които търсят път един към друг след осемгодишна раздяла – история, която пресъздавате с актрисата Мария Сотирова на сцената на Пловдивския театър. Какво според Вас е простимо и непростимо в любовта?
Снимка: Драматичен театър Пловдив
- Ако става въпрос за любовта, която търси път към любовта към другия, най-вероятно всичко е простимо. Най-вероятно преди години бих дал друг отговор, но може би зависи на какъв етап си в живота си и колко е отворено сърцето ти.
- Определят Ви през годините като един от най-красивите актьори на българската сцена. Кога това Ви е помагало и кога Ви е пречило?
Снимка: Театър „София“
- Не мисля, че е нито ми е помагало, нито ми е пречело, тъй като през годините съм направил всичко възможно да не омръзвам на себе си, нито на публиката, или с други думи – да нямам еталон, провокирайки се с много различни и многопластови образи.
- С кое се гордеете и с какво не се гордеете от всичко преживяно до тук?
- Може би има повече неща, с които не се гордея, най-вече в личен план, но те са прекалено лични, за да бъдат разказани От всичко преживяно до тук се гордея най-вече с това, че създадох едно страхотно семейство и съм благодарен, че съм израснал в едно такова, което в трудни моменти винаги е било до мен и ме е подкрепяло. Те са най-голямото ми богатство.
- На 27 март, Световния ден на театъра, какво бихте искали да кажете на всички любители на 6-тото изкуство?
Снимка: Pixabay
- За всяко едно представление има публика, и ако попаднете на някое, което не е вашето, не означава, че следващото няма да е това, което ще ви запали по театъра за цял живот. Така че бих им казал: „Давайте шанс на изкуството, не боли. Ние сме хора, опитваме и не винаги успяваме да извадим хубавата ябълка от коша.“
