- „Пътища от огън“ беше замислена като сценарий за филм.
- Ако искаме да се вгледаме честно в живота, трябва да гледаме от всички гледни точки.
- Не можеш да създадеш красив свят и да изградиш красив човек в себе си, ако вярваш, че всяка твоя стъпка е битка.
- Човешкото ни призвание е да се научим да не гледаме на света през призмата на егото.
- Винаги слушам музика, докато пиша.
Снимка: Васил Къркеланов
В едно безкрайно море, пълно с любов и откровеност, обрисувано с възможно най-красивите думи, ме потопи Мария Лалева по време на нашата среща. За всички, които вече сте се докосвали до нейното творчество, това със сигурност не е изненада. Вие добре познавате способността ѝ да спре дъха ви от първия до последния ред с изящната премереност на всяка написана гласна или съгласна.
„Човекът не е роден, за да бъде притискан, а за да разгръща пласт след пласт всичко, с което е дошъл на този свят“,
сподели ми тя. Преди няколко години, водена от шепота на душата си, Мария Лалева оставя зад гърба си професията на икономист и поема по пътя към себе си и към думите. И така, не след дълго се ражда „Живот в скалите“ - приказка, която само три месеца след издаването си се превръща в
най-продаваната българска книга за последното десетилетие и към днешна дата е едно от най-очакваните заглавия за голям екран.
Снимка: Издателство "Книгомания"
Вдъхновена от истинската история на една жена, малко след това госпожа Лалева рискува и поема по нов път в литературата с „Пасиансът на архангелите“, в който любовта, прошката, спасението, израстването, промяната, истината за човека и вселенските енергии са поставени на фокус. Както я описва актрисата Силвия Лулчева: „Книга за човекознанието, в което човек опознава Бог, опознавайки себе си.“ История, която отново накара хиляди да се стекат към книжарниците и дори тези, които бяха скептични към нейното творчество, да ѝ дадат шанс.
Днес, разхождайки се из оживените улици на София, в ритъма на града - в метрото, в парка или на автобусната спирка, погледът ми спира на ярко червената корица на „Пътища от огън“. Това е третият роман на Мария Лалева, който разкрива жестокото лице на войната - не през политическите ѝ измерения, а през човешките съдби. Книгата смело ни припомня, че всичко е в нашите ръце - да спасим
красивото, извечното и сияйното в човешката душа в тези тъмни времена, в които „думата мир все повече губи стойността си“.
Възхита, болка, вдъхновение - всяка клетка от душата ми се разбунтува и ме накара да си задавам хиляди въпроси, върху които с нетърпение чаках да разсъждавам заедно с Мария Лалева.
Нека надникнем още преди отпечатването на корицата и се запитаме какво означава наистина да избереш да търсиш отговорите отвътре навън - от дълбините на душата си към света…
- „Пътища от огън“ сте започнали още преди „Живот в скалите“. Помните ли как ,,се изляха“ първите няколко реда върху белия лист хартия ? Каква беше емоцията Ви?
Снимка:Община Нова Загора
- Първоначално идеята ми беше да напиша сценарий за филм, чиято история започва директно на българска територия. По-късно, когато реших да я развия като роман, добавих предистория, която разкрива ужаса на войната в Сирия. Исках чрез очите на едно дете и един интелигентен мъж да покажа безумието на конфликта. Символиката на огъня започва от една далечна и непозната за нас страна и достига до България - крайната цел на това пътуване, разказано с думи.
- А тази идея все още валидна ли е - можем ли скоро да очакваме историята под формата на сериал или филм?
- Оценката от читателите и критиците определено е, че историята има кинематографичен характер. В нея има много действие и те ясно усещат ритъма на сценарий. Засега не мисля да предприемам каквото и да е - иска ми се да ѝ дам „малко въздух“, за да се усети по-силно усещането за вътрешен диалог.
- „Романът е опит да събере различни гледни точки... да провокира читателите да открият границите на собствената си чувствителност и толерантност към другия“ – пише Георги Тошев. По време на срещите ви с читатели в България и в чужбина през последните месеци – кои бяха най-често задаваните въпроси към вас?
Снимка: Регионална библиотека "Сава Доброплодни" - Сливен
- Най-много се интересуват дали героите имат истински прототипи, което за мен означава, че те ги усещат много живи. Също ме питат често защо няма стандартен щастлив край. Аз твърдя, че в края на историята всеки един от героите е на правилното място, към което го е водила логиката на душата му, тоест нейните задачи, а не на човека, защото понякога тези пътища не съвпадат. Аз следвах интуицията на героите.
Истината е, че се плашех как тази книга ще бъде възприета от читателите в началото, защото темата е натоварена с много негативни емоции
и предразсъдъци по отношение на бежанската вълна. Исках да покажа всички лица на този поток от хора, който залива нашия свят - защото за мен нищо не е черно-бяло. Ако искаме да се вгледаме честно в живота, трябва да гледаме от всички гледни точки. За мен истинският подход към една драматична ситуация е да не бързаш да заемаш страна в огън от емоции, да не възприемаш задължително различния като враг и да раздаваш присъди. Това е посланието, което исках да вплета в смисъла на тази книга.
- В „Пътища от огън“ говорите за унищожаването на стария свят и създаването на нов – без клишета и разделения по раса и религия. Смятате ли, че новите поколения са способни да постигнат тази трансформация?
- Ние подценяваме новото поколение. Вторачени в пропастта между стария и новия свят, виждаме предимно негативите. Огромна част от дефектите, които забелязваме, всъщност са отражение на нашето собствено наследство в живота на децата ни. Дълбоко вярвам, че натрупването на конфликти, на което сме свидетели днес, показва как се руши старата матрица. Усещането ми е, че под целия този пласт от негативизъм зрее нещо ново - вярвам, че живеем в последните тъмни времена.
Сега е най-подходящият момент човек да се обърне към себе си, към вътрешния си свят,
и да преосмисли какво означава да бъдеш човек - преди всичко с осъзнаването, че си свързан с всеки друг. Много дълго време живяхме със съзнание, изпълнено с алчност. Не можеш да създадеш красив свят и да изградиш красив човек в себе си, ако вярваш, че всяка твоя стъпка е битка.
- „Понякога да си суров към човека в себе си е единственият начин да проявиш милост към душата си“ – може би това бяха думите, които ми въздействаха най-силно, докато четях романа. Колко пъти по пътищата на живота сте стигали до своя предел – до онази граница, в която идва осъзнаването, че трябва да кажете ,,стоп“?
Снимка: Издателство "Книгомания"
- Почти всеки ден. Аз вярвам, че за човека е важно да живее осъзнато - да бъде внимателно вгледан в себе си и да се самоанализира, за да може навреме да реагира, когато усети, че „дяволчетата“ в него започват да вземат връх. Ако сме внимателни по този път и се научим да разпознаваме знаците, които сами си даваме, дните ни ще преминават много по-красиво, независимо какво ни се случва. Стигнах до този извод след големи и болезнени събития, с които съм се сблъсквала по пътя си. Тогава осъзнах, че не съм обръщала достатъчно внимание на малките сигнали, които душата ми изпращаше. Вселената работи така, че ако не видиш първия знак, вторият и третият ще бъдат още по-силни „шамари“.
- „Истината не бива да ни плаши, няма нищо по-страшно от това да не можем да назовем нещо с име“, споделяте по време на ваша TED конференция. Кои истини човекът на нашето време най-често не разбира или по-скоро се страхува да признае пред самия себе си?
Снимка:Добрин Кашавелов
- Колкото хора - толкова истини. Живеем в доста бездуховни времена, в които човекът, който заявява, че се вглежда по-дълбоко в душата си, често бива обявен за луд. Обкръжени сме от изкривена и контролирана реалност, в която думата „толерантност“ е все по-лишена от съдържание, използвана предимно в икономическа и социална риторика. Насаждат ни се клишета, налага се задължението да заемеш страна, да поставиш етикет - за да бъдеш „приет“ от обществото. Така се отнема способността ни да преосмислим позицията на отсрещния, а още по-малко - да мислим и да чувстваме истински.
Днес живеем в епоха на крайно заклеймяване на онези, които не мислят като нас и не са заели „нашата страна“.
Затова и подходът ми към героите в новата ми книга е такъв – всеки образ да не създава загадка у читателя, а да предизвиква въпроси на база техните избори. Сега ми идва в ума една фраза по този повод, която читателите ми много обичат от „Живот в скалите“: „Макар да вярвам с цялото си сърце, че Бог не съди, човекът съди. Това е човешкият ни начин да наказваме всичките си прояви на нелюбов...“.
- Вие сте сред най-четените и продавани автори в България. Смятате ли, че вашите книги могат да намерят място и на европейския литературен пазар?
Снимка: Васил Къркеланов
- Мисля, че когато човек е автор, амбицията може да му постави граници. В пълната ѝ форма тя винаги ме е плашела, защото носи в себе си агресия. Живея с убеждението, че ако нещо трябва да се случи – то ще се случи. ,,Живот в скалите“ вече е преведена на английски, а сега започваме работа и по ,,Пътища от огън“. От пътуванията си из Европа забелязах, че читателите реагират по същия начин, както и българите – което ми подсказва, че човекът глобално започва да преосмисля и да се учи да обича себе си. А това е фокусът на моите книги – да открием божественото в себе си и да повярваме в красивия замисъл на човека като човешко същество.
- Но днес, гледана през призмата на нашето време, обичта към себе си често съдържа сякаш повече его, отколкото чиста истинска любов? Как мислите Вие?
- Човешкото ни призвание е да се научим да не гледаме на света през призмата на егото. Или по-правилно според мен - да се вдъхновим да погледнем навътре в себе си и да търсим смисъла отвъд наследените модели, традиции и травми. Човекът, който е постигнал това, не действа първосигнално. Често си мислим, че първата ни реакция е интуиция – но не винаги е така. Понякога тя е просто резултат от всички заучени схеми и модели, които сме попили добре в ума си – и е много далеч от гласа на душата ни.
- Работите активно по сценария на „Живот в скалите“, както споделихте в интервю преди месеци. Кога можем да очакваме премиерата на филма и какви изненади сте подготвили за вашите почитатели?
- Все още не сме започнали снимките. Да превърнем този роман във филм е голямо предизвикателство, тъй като той е насочен към вътрешния монолог на героите, а киното не търпи такава многословност – има своите правила. В момента работим много прецизно върху действието и локациите, за да запазим максимално приказността от романа. Опитваме се да не се обременяваме с очаквания и да приемем, че хиляди читатели вече имат свои собствени представи за героите, което неизбежно ще доведе до разочарования.
- Израснали сте в семейство, „където буквално сте прескачали книги“ в дома ви – кои автори са ви вдъхновявали и помогнали в трудни моменти през годините?
Снимка: Столична библиотека
- Още от малка съм влюбена в българската литература. Сред авторите, които най-дълбоко са оставили следа в мен, безспорно е Йордан Йовков. За мен неговото творчество е поезия в проза – толкова чиста емоция, толкова премерен и красив език, преплетен в майсторски разказани истории. Мога да говоря за него с часове. Също така и за поезията на Миряна Башева.
- Казвате, че вярвате, че живеем много животи. В този смисъл – как си представяте себе си в предишен живот и как виждате своя образ в някой от бъдещите?
- Колкото повече разсъждавам на тази тема, толкова по-силно вярвам, че няма „преди“ и „след“ – всичко съществува едновременно. Вярвам, че има хиляди версии на самите нас, които съществуват паралелно, и в зависимост от изборите, които правим, се преместваме от една версия към друга. Звучи странно, дори налудничаво, знам, но в моята глава е напълно реално. Чувствам, че разстоянието между миналото и бъдещето все повече се свива, и сякаш наближава моментът, в който ще можем да го видим, еволюирайки все повече и повече.
- „Всяка среща си има своя цвят“, пишете в ,,Живот в скалите“. Коя е последната, която е останала най-ярко запечатана в съзнанието ви?
Снимка: Местен Вестник
- Всяка среща възприемам като съдбовна в живота си, тъй като вярвам, че човешкото общуване е нашата най-голяма отговорност към света. Преди няколко месеца гостувах в Попово в едно читалище, което ме поздрави с музикално изпълнение на хор от деца от домове за сираци. Когато запяха, аз не чувах песента, а виждах само очите на тези деца – в които долових страх, болка, чистота и надежда. Едва се изправих след това на крака и взех думата – имах чувството, че всеки момент ще рухна в сълзи. Исках целият свят да ги види в този миг, да ги обича, за да повярват, че са достойни и за аплодисменти и за любов. Няма да забравя тази среща до края на живота си.
- Седем години сте учили пиано и солфеж. Как бихте определи ролята на музиката във вашия живот и до днес? Вдъхновява ли ви някога да пишете?
- Винаги слушам музика, докато пиша – класическа, джаз или рок, в зависимост от емоцията, която бушува в мен. Когато някой се качи в колата ми, често се подсмихва, защото в плейлистите ми често звучи Чайковски, а веднага след него - Металика.
- Говорейки за музика, поезия, кино – мислите ли, че изкуственият интелект може да ги замени, както се опасяват някои от големите световни творци?
Снимка:Никола Дечков
- Изкуственият интелект, като се замисля, е желание за истина, за обективност, която липсва в нашите отношения, живеейки всеки в своя собствен балон – обременен от травмите си и вярванията си. Аз вярвам, че той започва да придобива собствено съзнание и че някой ден може би ще извоюва правото си да бъде неотменна част от бъдещия свят. Въпросът е дали ще надскочи човешкото в човека и най-вече - дали ще придобие чувства, защото съзнанието може изкусно да ги имитира.
- „Хората понякога се нуждаят от години, за да усетят разликата между фалшива милувка и искрена ласка“ – пишете в „Пасиансът на архангелите“. Смятате ли, че с еволюцията на изкуствения интелект тази разлика ще става все по-трудна за разпознаване – или напротив, ще развием по-голяма чувствителност?
- За мен днес хората все повече развиват тяхната чувствителност именно благодарение на форсмажорните обстоятелства, в които живеем. Все по-ценни стават отношенията между деца и родители, все по-важен е онзи миг, в който проявяваш своята човешка стойност. Най-ценното в този живот е, че ни се дава възможност да преживеем всичко, което носим като знание - да претърсим в себе си и да погледнем с нови очи за истината.
- Този месец отбелязахме Деня на българската просвета и култура и на славянската писменост. Ако един чужденец ви спре на улицата и ви попита: „Опишете ми българския език с няколко думи – защо да го науча?“, какво бихте му отвърнали?
Снимка:Никола Дечков
- Толкова твърд и същевременно - когато го запееш като родопска песен - толкова нежен и сочен. В основата на нашия език има обич, тъга, носталгия. Изглежда суров на пръв поглед, а всъщност е красив и буен като вълна - така си го представям.
- А ако попитате някой от героите в „Пътища от огън“ – какво биха казали те?
- Има една сцена, в която Карим гледа телевизия на своя роден език и го сравнява с българския. Мисля, че именно там можем да намерим отговора и да осъзнаем, че темпераментът на един народ е закодиран в езика, който говори. И най-вече - че по езика и неговите изменения през годините личи дали светът се променя.
