- Снимахме “Без крила” по 12 часа на ден, Наум Шопов се готви 7 месеца и сваляше мускулна маса
- Филмите ми изразяват какъв човек съм, това е начинът ми да комуникирам
- “Триумф” вероятно има качества, но избирането му за българското предложение за “Оскар” е схема
- Платих цената на славата си рано – започнах да губя креативността и духовността си
Винаги съм смятала човешката природата на артистите за изключително интригуваща. Дали славата променя режисьори и продуценти? А до какви последици могат да доведат егото и амбициите за популярност? Тези и още много интригуващи въпроси зададох на режисьора, продуцент, актьор и преподавател в НБУ Николай Илиев (Ники Илиев). Творчеството му е добре познато на родната публика. Със своята първа частна продукция – “Чужденецът”, той успява да наложи името си на пазара, напук на предразсъдъците, с които се сблъсква в началото. Вторият му проект – “Живи легенди”, също се увенчава с успех. Точно когато зрителските интерес и одобрение са в своя пик обаче
Ники Илиев получава най-тежкия “нокаут” в живота си – почти не фалира.
Това се оказва повратен момент, който едновременно му отнема, но и го учи на много. Любовта му към киното все пак е достатъчно силна и не позволява на това препятствие да прекрати творческия му път. Той има не едно, а две победоносни завръщания на големия екран. Очаква го и трето, при това в непозната до момента територия – филми по действителен случай.
На 6 декември, под неговата режисура, българската публика ще има възможността да съпреживее историята на параолимпиеца Михаил Христов. Драматична, но и изключително вдъхновяваща, тя със сигурност няма да остави никой зрител безразличен. Докато обаче дойде време за премиерата на „Без крила“, се насладете на един разговор, в който
киното е представено не само като изкуство,
но и като висша форма на комуникация между хората.
– Здравейте, г-н Илиев. Срещаме се няколко дни преди да журирате в конкурса за късометражно кино на „Синелибри“. Какви качества трябва да притежава определен филм, за да спечели одобрението Ви и отличието?
– Искам филмите, които гледам, да ме развълнуват – да има нещо оригинално в тях, но да не са твърде претенциозни. Филмовите фестивали по принцип представят алтернативен вид кино, който е много различен от това, създавано в Холивуд. Разбира се, има нужда и от това, но аз лично не съм фен на крайно фестивалните продукции. Причината е, че то често е самоцелно и се фаворитизира от хора, на които им е омръзнало да гледат други филми и искат нещо много различно и експериментално. Те обаче са само около 1% от онези, които ходят на кино. От моя гледна точка –
най-добрите филми са тези, които имат художествена стойност, креативност и послание
и същевременно успяват да стигнат до максимален брой хора. Много е трудно да се направи това. Когато се заснеме филм, който има добра идея, но трудно “комуникира” със зрителя – той не е особено успешен. От друга страна – когато се направи филм, който е изцяло по шаблоните на комерсиалното кино, успехът също е само донякъде, тъй като повтаряш нещо, което другите вече знаят. Да събереш двете в едно е висша форма на изкуство и се случва трудно.
– Как Ники Илиев израства от „Мускетарят с маратонките“ (бел. ред. първата му роля) до уважаван режисьор, актьор, продуцент и преподавател? Цялата тази слава имаше ли си цена? Заслужаваше ли си да я платите?
– Платих цената на славата си много рано… Търсих я по най-бързия начин, не се опитвах да си я извоювам с постиженията и действията си. Когато бях на 20-21 години, моделствах и работих в радио. Тогава станах популярен и това подхранваше егото ми. По-късно обаче видях, че
по този начин просто губя креативността, духовността и мечтите си.
Не исках да съм модел или водещ, а да правя филми – да пиша, снимам и играя. Целта ми беше да изразявам себе си по този начин. Първо започнах да играя в театъра, а после и да работя по филми. След създаването на първата си продукция се уверих, че това е пътят, който искам да следвам.
– Говорейки за загуби и победи, няма как да не попитам за предстоящата премиера на филма Ви „Без крила“. Бихте ли ми разказали малко повече за подготовката, през която е трябвало да премине Наум Шопов, за да влезе в ролята на параолимпиеца Михаил Христов?
– След като Башар Рахал даде идеята за филма, започнахме да обсъждаме кой да играе главната роля. Решихме това да е Наум Шопов, защото има силна визуална прилика с Михаил Христов. Същевременно с това е в отлична спортна форма. Ако човек няма добра предварителна спортна подготовка, няма как да направим така, че на екрана да изглежда като професионален спортист.
Наум се подготвяше за ролята в продължение на 7 месеца.
По същия начин избрахме и актьора, който да изиграе треньора Петър Дачев. Спряхме се на Леард Докле. Започнахме тренировки с истинските Михаил Христов и Петър Дачев в началото на 2023 г. Тогава Башар ми се обади и ми каза, че в Дубай се провежда параолимпийско състезание – същото, на което Михаил печели първия си медал. Актьорите се подготвяха един месец, след което заминахме за Дубай, за да снимаме в рамките на 2-3 дни. След завръщането си у дома започнахме със същинския снимачен процес.
На Наум му се наложи да свали малко мускулна маса,
тъй като беше по-мускулест, отколкото героят го изискваше. Другото, което трябваше да направи, е да се научи да тича и скача с ръка, прилепена до тялото. В началото героят скача с протеза, но впоследствие решава да я махне и хората го приемат такъв, какъвто е. Когато дойде този момент във филма, Наум трябваше да свикне да скача с ръка, изпъната настрани. Беше облечен със зелен ръкав, който по-късно при монтажа да можем да изтрием. В определени моменти носеше и специални силиконови протези.
– Това е първият филм по истински случай, който създавате. Екипът Ви сблъска ли се с ”подвидни камъни” по време на снимките?
– Снимките бяха доста тежки. Снимахме по 12 часа на ден. Първите кадри заснехме в Дубай през февруари, където беше много горещо. Именно там разбрахме колко проблеми ще имаме с протезите. При всяко завъртане на Наум от тях сякаш изтичаше цяла чаша вода. Имахме асистенти, които му помагаха да ги маха и го подсушаваха. Прекарахме и две нощи на Националния стадион, по време на които снимахме само едно състезание – правиха скокове през цялото време. Драматичните сцени ми се сториха по-леки за заснемане, защото всичко останало беше изключително трудно. Разказваме период от няколко години от живота на Михаил Христов, заради което имаме различни сезони. Октомври месец снимахме детските черно-бели кадри. По време на тях работихме с едно момче от школата на Башар Рахал – Иван, което много прилича на Наум Шопов.
Най-трудно ни беше да заснемем момента, в който то губи ръцете си.
Снимките на тази сцена ни отнеха цял ден. Първо искахме да намерим правилното място, трябваше да направим фалшив дъжд, който обаче да не капе върху истинските електрически стълбове. Трябваше да изимитираме взрив и волтова дъга, които да не наранят детето. Имахме координатор по каскадите, който изстреля Иван много назад с едно въже. Важно е да отбележим, че и Михаил Христов много ни помогна по време на снимките. Той беше дубльор на Наум в сцените, където се виждаше само тялото на параолимпиеца.
– В свое интервю споделяте, че разочарованието от „Забранена любов“ Ви е подтикнало да направите своя режисьорски дебют – „Чужденецът“. Какви са вижданията Ви за ситуацията, в която се намира гилдията в момента – в правилна посока ли се развива българското кино?
– Киното в България не се развива в правилна посока. Това обаче не е феномен само у нас. Почти в цял свят
хората гледат американски филми и все по-малко родно кино.
Проблемът се корени в това, че държавите финансират киното, но нямат залог в крайния резултат. Когато инвестираш дадени пари във филм, със сигурност искаш той да бъде успешен, за да си ги върнеш. Поради тази причина правиш всичко възможно той да е максимално интересен и продаваем. Разбира се, това понякога води до момент, в който се създават глуповати комерсиални продукции. В други ситуации обаче се правят и наистина добри проекти, които хората харесват. Ако филмът е успешен, режисьорът по-лесно получава финансиране за следващия си проект, а актьорите – работа. В Европа и по-специално в България не е така. У нас държавата дава пари за кино и не е важно дали филмът е успешен, а дали е отишъл на поне на един фестивал. Това води до проблема, че
голяма част от режисьорите не рискуват и не влагат достатъчно усилия продуктът им да бъде комуникативен,
да го рекламират и да наемат актьори, които публиката иска да гледа. Дават се прекалено много пари за кино, заради което е добре да се правят филми, които да бъдат художествени и харесвани от публиката. По този начин ще има по-сериозна конкуренция и хората ще се стараят да вкарат парите, които получават, в самите филми и рекламата им. В момента системата не е уредена така – крайният резултат не е толкова важен. Няма как при това положение да кажа, че киното върви в правилната посока. То се движи в посока, която облагодетелства малък кръг от хора. И все пак не може да генерализираме обстановката – правят се филми и хората, които се занимават с това, са кадърни. Проблемът е в системата. Той съществува в много сфери у нас.
– А какви са наблюденията Ви за театъра? В последно време станахме свидетели на доста притеснителни разкрития за присвояване на средства.
– В театъра публиката е една идея по-важна. Играя в две представления – “Робин Худ” и “Осъдени души”, което представяме от 2020 г. Ще продължим, докато има публика. Не съм много запознат как работи системата за финансиране в театъра, но съдейки по това, което наблюдаваме в последно време, очевидно има сходен проблем между сферите на киното и театъра. Въпреки това – не бих искал да звуча негативно. Страната се развива, макар и с бавни темпове. Все пак има още какво да се желае.
При разпределянето на парите за култура се виждат странни злоупотреби.
Всички се борихме за повече средства, но когато го постигнахме, те започнаха да отиват за други неща и определени хора да се облагодетелстват.
– Преди няколко месеца в гилдията се създаде напрежение, продиктувано от публикация на режисьора Виктор Божинов в социалните мрежи. В нея той изразява недоволството си от тематиката на част от българските филми, излезли в последно време. Един от тях е „Никога не е просто секс“, в който участвате. Къде според Вас е границата между колегиалността и правото на лично мнение?
– Живеем в свободна държава и всеки може да казва, каквото пожелае. Проблем е, че когато критикуваш в конкретика работата на своите колеги, по един или друг начин им пречиш. Ако имаш определен престиж в сферата, това
може да откаже публиката да отиде да ги гледа.
Старая се да не говоря срещу други български филми, за да не вредя на никого. Мисля, че е хубаво да се казва единствено когато държавни средства са били спечелени неправомерно. В подобна ситуация говорим за нелоялна конкуренция и двоен стандарт, които е хубаво да бъдат изобличавани. Не съм съгласен, че ги критикува, тъй като това са частни филми и екипът, който стои зад тях, може сам да прецени какво да прави с парите си. Те не правят нищо лошо. Това, че на него и обкръжението му не им харесват, е съвсем друг въпрос. Напълно съм съгласен с друго негово изказване обаче. Става дума за прожекцията на българското предложение за “Оскар” – “Триумф”, в киното във Враца. За мен е схема да пуснеш филм на това място в 8 часа сутринта. Ако човек иска да скрие своята продукция, то това е идеалният начин.
Сигурен съм, че “Триумф” има страхотни качества,
но не разбирам защо трябваше да го включват в надпреварата за “Оскар” тази година. Самите ние също искахме да кандидатстваме с “Без крила”, но ни казаха, че няма как да го направим, защото премиерата му ще бъде на 6 декември. Изведнъж се оказа, че “Триумф” е предложен, въпреки че все още не се разпространява из страната. Не е престъпление, но е схема, която не разбирам защо правят. По този начин заемат мястото на друг, който е разпространил филма си по каналния ред.
– Смятате ли, че един режисьор трябва да е готов да направи компромис с вижданията си само за да удовлетвори желанията на своята публика?
– Когато правя своите филми, напоследък съвместно с Башар Рахал, се съобразявам с мнението на хората. Ключовото обаче е, че на първо място са нашите лични възгледи и интереси. Ако изпитаме колебания, мнението на публиката може да “наклони везните”. Да приемем, че най-гледаните филми са тийнейджърските. Кой трябва да участва в тях? – Фолк певица или инфлуенсъри, защото ще ни докарат гледания? Това е пример за
грешен подход при правенето на филми, тъй като те биват създавани заради крайния резултат,
а не заради любовта към киното. Всяка една моя продукция изразява мен като човек – те съдържат лични теми и послания, които понякога остават неразбрани от масовата публика. Разбира се, има и много комедийни моменти – обичам да пиша такива и ме вълнуват. Опитваме се да напаснем и някои детайли спрямо публиката, но те са по-скоро вторични.
– Бихте ли ми разкрили някое от посланията, които сте опитали да предадете със свой филм, но публиката не го е разбрала?
– Филмът, който беше най-близък до мен, беше “Нокаут или всичко, което тя написа”.
Останах много разочарован, когато хората не го харесаха и разбраха.
Обичам бойни изкуства и музика – джаз, фънк и акустична. Замислих се как да създам герой, който да се доближава до моята идентичност, но самият аз не мога да изграя. Така създадох персонажа, който е бивш боец. Спират го да се бие на ринга, защото получава мозъчни увреждания. Когато това се случва, започва да търси други начини да изрази себе си и намира спасение в музиката. Емоциите, които крие в себе си, тъй като му е трудно да общува с останалите, може да изрази само на сцената. Открива момиче със същия проблем, но другите започват да ги използват. В един момент тези, които обществото отхвърля, се оказват по-ценни от останалите, които вече са покварени от всички схеми. Може би не бях готов да предам това послание на зрителите. Вероятно е трябвало да направя други филми преди него и да се понауча повече. Гледайки го сега, смятам, че
наистина можех да взема по-различни режисьорски решения.
Не мога да кажа, че публиката е виновна – може би някои хора не са вникнали достатъчно дълбоко, за да го разберат, но други вероятно не са успели, защото аз не съм го разказал по правилния начин. Взех си много уроци от него.
– Главният герой от филма е бил нещо като Ваш прототип? Трудно ли Ви е да комуникирате?
– Не беше точно прототип, но представяше неща, които аз тая в себе си – просто под друга обвивка. Истината е, че
винаги ми е било по-лесно да напиша или изиграя емоцията си.
Заради това правя филми – по-лесно мие да се изразявам така. Мисля, че именно това е изкуството – да изкарваш нещо от себе си под друга форма. Красиво е – независимо дали го разбират, или не. Преди бях по-затворен и имах проблеми с комуникацията. Вкарал съм това свое качество в героя. По-късно обаче започнах да работя върху себе си и подобрих нещата.
– Филмът „Нокаут или всичко, което тя написа“ почти ви води до фалит. Отдавате случилото се на своите необмислени и прибързани решения. От амбицията да повторите успеха на „Чужденецът“ ли бяха продиктувани? Как смятате – тя по-скоро здравословно подхранва стремежа за успех или може да доведе до самозабравяне на артистите?
– Първите ми два филма имаха голям успех и си
повярвах, че каквото и да направя – хората ще го гледат.
Исках да направя “Нокаут или всичко, което тя написа” по различен начин – да не бъде толкова комерсиален, а наистина да ме изразява. Амбициозната гледна точка дойде от това, че исках да е международен, да го снимаме в Щатите и американец да изиграе главната роля. Стремях се да направя по-голям филм, но на онзи етап нямах възможност. В крайна сметка – той не е на загуба, защото направихме продажби в различни части на света. Поемам отговорността за неуспеха му.
– Все пак имате своето победоносно „Завръщане“ в света на киното. Споделяте, че по времето на снимките Ви се е наложило да се научите да гребете. Това ли е най-сложното умение, което сте придобивали заради роля?
– Гребането беше изключително сложно, защото се изискваше работа в екип. Спомням си, че беше тежък ден – бях свързващото звено като режисьор, но същевременно трябваше да съм в лодката и да греба. Имаше 120 души масовка, 4 камери на брега, един дрон, още 3 лодки с по четирима гребци. Бях предубеден, но успяхме да се справим.
Стори ми се много сложно да танцувам в “Завръщане 2”,
но поизрязахме сцената. В същия филм ни беше много трудно да заснемем и сцената с лодките, защото бяхме в морето. Предизвикателство е да повториш нещо. Всяко едно повторение на дубъл ни отнемаше по 30-40 минути. В “Живи легенди” имахме проблем с лодката. Снимахме една сцена 11 пъти, когато ни свърши бензинът. Тя имаше платна, но никой от нас, актьорите, не знаеше как да я управлява. След час ни намериха рибари, които бяха на лов за раци. Вързаха ни за лодката си и ни изтеглиха. След това ни се наложи да тичаме към скалите, за да заснемем последната сцена. Освен всичко това – Саня Борисова се загуби в Ню Йорк, докато снимахме “Нокаут или всичко, което тя написа”. Нямаше телефон в себе си, а никой от екипа на познаваше Бруклин. За щастие, един човек ѝ беше дал телефона си и успяхме да я открием.
