Обичаната пиеса на Константин Илиев „Нирвана“, съчетаваща документалното и художественото – превърнала се в мит за вечната невъзможност двама души да се слеят в едно – оживя преди броени седмици на сцената на Драматичен театър – Пловдив. След повече от двадесет премиери в България, две в чужбина и преводи на няколко европейски езика, режисьорът Стайко Мурджиев ни потапя отново във „вечните води – кристални, бездънни и безбрежни, призивно прохладни“, на изпепеляващата любов между поета Пейо Яворов и неговата съпруга Лора Каравелова. Той ни представя смел и чувствителен прочит на нейния край, белязан от един пронизващ изстрел в сърцето на София – една от най-коментираните зимни нощи от годините на културен и обществен разцвет на следосвобожденска България, която продължава да вълнува и до днес.
Снимка: Драматичен театър – Пловдив
В неговата театрална „аутопсия и възкресение на любовта и посвещението“ се впускат актьорите Мария Сотирова и Александър Хаджиангелов. Двамата ни отвеждат в онази фатална мразовита нощ след потъването на „Титаник“, малко преди Европа да се самоунищожи в Първата световна война – нощта, в която Яворов и Лора за последен път търсят отговорите на собственото си разбиране за думата „обич“. Наблюдавайки внимателно как овладяно разлистват лист по лист душите на тези емблематични герои, засилвайки патоса с всяка изминала минута, успях да надникна дълбоко отвъд всички писани и неписани клишета за тази трагедия.
Разпознах две объркани личности, носещи белезите на своето време и опитващи се да се справят със собствените си несигурности и комплекси рамо до рамо.
Двама влюбени, в които „се борят Ерос и Танатос“, мечтаещи да се върнат назад, да видят отново предишните си лица – онези, в които са вярвали, че „любовта е достатъчна“, за да унищожат „безмълвните си бездни“ в умовете и да съградят своите хармонични и щастливи дни и нощи – „знойно жадни“.
Снимка: Драматичен театър – Пловдив
„Всичко за теб е математика, нали – има качества, следователно я обичам. Не мога да разбера тази твоя полулюбов. За мен любовта е егоизъм. Не искам женствеността ти, душата ти, искам те целия – искам да виждаш само мен... Ако ги исках, щях да остана при мъжа си“, казва героинята на Мария Сотирова, обсебена от своите съмнения за всичко – преди, сега и утре. Актрисата от трупата на Драматичен театър – Пловдив майсторски ни разкрива психологията на Лора Каравелова,
подлагайки изкусно под прицел вечната тема за „обсебващата, нетърпяща компромис обич“
– онази, която не спасява, не окрилява, а те стъпква и изкарва наяве всичките ти демони. Тази, която те провокира да виждаш единствено пред себе си „хоризонти мрачни“, докато един ден не избереш своето бягство – лесното със смъртта или трудното на земята. Между тези два пътя персонажът на Сотирова се лута на сцената в безмълвен танц, прецизно оформен с редица метафори от Станислав Генадиев, следващ ритъма на изключително добре подбраната музика на Явор Карагитлиев, който караше всичко в мен да почувства болката ѝ.
Снимка: Драматичен театър – Пловдив
Стайко Мурджиев ни представя една добре позната картина, която „разголва“ на преден план всичко онова, което вълнува, и това наше поколение днес – липсата на близост, решаването на проблемите през страстта, неразбирането, търсенето на безусловното в чуждите очи, без да сме го открили за самите себе си. За нейното въздействие голяма роля има Ванина Цандева, чиито сценографски решения пасват като ръкавица на развиващото се действие пред нас. Тя е създала едно пространство, напомнящо на съдебна зала, в която всеки момент имах чувството, че ще се появи някой свидетел, който да защити или опровергае една от страните в спора. Една изкусно оформена от вълна съдебна скамейка, под която се крият спомени за война, откровение, отчаяние и илюзорност, пропити от болезненото чувство за несподеленост. Над нея се издига дървен полилей, който през моя поглед се превърна в метафора на безкрайните разклонения на мислите в главите на двамата герои, „осъдени“ да се обичат до края на дните си.
Снимка: Драматичен театър – Пловдив
„Тази история показва колко е важно не само да си говорим, но и да се чуваме – нещо, което често забравяме да правим днес…
Да се опитваме да се поставяме на мястото на другия и да не се затваряме в себе си – не само в любовен план, а глобално“, сподели ми това лято Ванина Цандева, малко след старта на репетициите на представлението. Сега, след като го изгледах, мога смело да кажа, че това е от онези представления, които не е задължително да дават отговори, но определено провокират въпроси – честно казано, най-важният компонент за мен като зрител. Малко след прецизно изтъканите последни минути на сцената, в които героите позволяват на отчаянието да ги победи и да потънат в собствената си бездна, в съзнанието ми изплува един въпрос: Как да съхраним нашата „Нирвана“, веднъж щом сме я намерили, преминавайки през всички непознати пътища, които съдбата ни е подготвила?
Снимка: Драматичен театър – Пловдив
„Предвечните води, всевечните води – кристални,
бездънни и безбрежни, призивно прохладни...
Но страх ни е да пием, нас – страдални,
безсънни, безнадеждни, знойно жадни.“
Това пише Пейо Яворов в своето стихотворение „Нирвана“, което можете да чуете на театралната сцена на Драматичен театър – Пловдив през новия театрален сезон. Билети ще откриете ТУК.
