• В изкуството, освен много любов, трябва да има страхотна дисциплина.
• Музиката е любов и тя се прави от съмишленици.
• Звездната болест ми е непозната.
• И трима души в залата да ми ръкопляскат, аз ще бъда доволен.

Когато се срещаш с хора като Орлин Горанов се чувстваш като преди премиера – притесняваш се, искаш да се представиш добре, вътрешно знаеш, че всичко ще бъде наред и страшно много се вълнуваш… Толкова, че стомахът ти се е свил на топка, докато не чуеш приятния му дълбок глас да те поздравява.

Орлин Горанов е уникална симбиоза между ценности, възпитание от една друга епоха и съвременно мислене – не му е чужд дори „модерения“ разговорен речник. В същото време е представител на една „рицарска култура“ и джентълменско поведение, които сякаш се срещат все по-рядко в днешния свят.

Той носи уникална енергия,

осанката му излъчва благородство, а чарът му е неотразим.

Дори няма нужда да разказвам за таланта му – той говори сам за себе си. Само едно красноречиво доказателство за него е фактът, че работейки в студиото върху прословутата си песен „Светът е за двама“, Орлин я записва от първия път и това остава официалния запис.

Като малък иска да стане лекар и мечтата му отчасти се изпълнява – в момента лекува не телата, а душите на хората с изкуството, което създава.

На сцената Орлин не пее, той играе, общува, флиртува, създава магия. И така цели 50 години на сцена… Има хора, които остаряват – не и той.

Орлин Горанов не е солов играч, обича да работи в екип. Може би затова на концерта му, с който отпразнува творческата си годишнина, беше с много колеги и приятели.

Освен таланта му,

друга негова отличителна черта е усмивката и позитивизмът,

с които сякаш заразява или изумява всички около себе си. Когато се усмихне очите му се присвиват и сякаш изчезват под гъстите му вежди и благите черти на лицето му.

Имах удоволствието да виждам тази усмивка всеки път, когато Орлин Горанов приключеше с отговора на поредния ми въпрос в един разговор за истинските неща, за празниците, добродетелите, изкуството и творческия му път.

Докато отброяваме последните дни до Рождество сякаш няма по-подходящ човек, с когото да ви срещнем. Да почерпим от житейския му опит, да се насладим на музиката му и да си припомним, че празниците са време, в което забавяме темпото и обръщаме внимание на семейството и близките си.

– Кои са неизменните елементи, които присъстват в Коледата на Орлин Горанов?

– Първо елхата, която в началото на декември трябва да е готова, за да изживеем с прекрасни чувства и очакване тези четири седмици преди Рождество. Украсяваме я, запалваме по една свещ в четирите недели преди да дойде Святата нощ и се опитваме да се потопим в духа на Рождество, защото

според мен това е един от най-очакваните празници в годината.

Цялото семейство се събира вкъщи, всички с притаен дъх на Бъдни вечер сме на масата, разбира се, с нечетен брой безмесни ястия. Много е приятно и весело, мирише на канела – специфичен аромат точно за този период от годината.

– Вярвате ли в Коледни чудеса?

– Естествено! Иначе нямаше въобще да правим тези неща. Ако човек не вярва в чудесата, значи някъде е сбъркал – трябва да се огледа, защото всеки ден около нас се случват чудеса.

– Празничният сезон, в който сме, е сякаш „сезонът на добротата“. През останалото време от годината къде се губят съпричастността, добрината и щедростта ни, според Вас?

– Не трябва да задавате този въпрос на мен, защото аз не чакам Коледа, за да правя добрини. Доброто трябва да се случва всеки ден. Едно усмихнато лице е много повече от всичко, което би могъл да си купиш. Една усмивка и едно „благодаря“ всеки ден са задължителни в този кратък живот, който имаме, даден от Господа, да правим добрини и любимите хора – щастливи.

– Говорейки си за добрини, вие подкрепяте „Операция: Плюшено мече“, каузата на SOS Детски селища, често през кариерата си безвъзвратно сте помагали на млади таланти – кои каузи са близки до сърцето ви?

– Те са съвсем нормални каузи. Когато човек има възможност да помогне,

помощта не би трябвало да се измерва в каквото и да било.

Или правиш добро, или не правиш добро. Някои хора си мислят, че когато направят някакъв по-скъп подарък по този начин ще си купят извинение или прошка. Не – подаръкът, който правиш, трябва преди всичко да бъде от сърце. Тогава е много по-скъп за този, към когото е отправен. Така че и SOS Детски селища и децата в неравностойно положение, и всички, които наистина имат нужда от подкрепа, трябва да им я даваме ежедневно.

– Всички, които Ви познават потвърждават колко добър, благороден и искрен човек сте. Мислите ли, че трябва да си „добър“ човек, за да правиш „добро“ изкуство? Ако не – как да разделиш твореца от творението?

– Със сигурност и аз имам трески за дялане… Но това е много хубав въпрос. Сложно е, защото има много талантливи хора, които са страшни егоисти и правят всичко заради себе си, да погалят егото си, да станат звезди и т.н.

Изкуството е дар Божий –

с нещо си по-различен от нормалните хора, по-сензитивен си, усещаш света по друг начин. Така че хората, които мислят в положителна посока, винаги печелят. Колкото и да не е талантлив един творец, когато прави нещата с много сърце и душа, рано ли късно, неговото творчество стига до адресата. А това е най-важното. Защото ние творим дали песни, книги, изобразително изкуство, театър, кино и то има една единствена цел и един адресат – нейно величество публиката. Това е петият елемент в нашата работа, както винаги съм казвал. Така че, когато намериш съмишленици на това, което правиш, значи си изпълнил мисията си.

– Вие изпълнявате тази мисия вече 50 години…

– Старая се.

– Отпразнувахте с прекрасен концерт. Как успявате толкова години да правите магия на сцената?

– Никога не съм бил статистик, не обръщам внимание на тези неща. Много бързо се изтъркаляха всички тези години, в които се занимавам с музика. А дори не смятам годините, в които бях в най-прекрасния хор, не само в България, а и в Европа – хор „Бодра Смяна“, носител на няколко награди от радио BBC и още куп други международни награди. Този хор ме научи, че

в изкуството, освен много любов, трябва да има страхотна дисциплина.

Трябва да си много дисциплиниран и да се опитваш да влизаш все по-дълбоко и по-дълбоко в дебрите на изкуството, с което се занимаваш.

Музиката за мен е най-съвършеното изкуство, защото представлява вибрации, които, както казват старите мъдреци, са стъпили на базата на висшата математика. Така че може да не знаеш езика на песента, която слушаш, но тя да ти въздейства уникално и подсъзнателно само с вибрациите, звуците, тоновете, акордите и начина на изпълнение.

Тези години ми дадоха страшно много, разбира се, и много са ми взели. Аз продължавам да експериментирам, да търся, продължавам да се гмуркам все по-дълбоко в музиката, за да открия вълшебното звучене – ако ми стигне този живот…

– Кариерата Ви е срещала с много хора, които наричате приятели. На юбилейния си концерт, който вече споменахме, изпълнихте „Светът е за двама“ в дует с Любо Киров. Как се роди тази идея?

– Аз се радвам страшно много за това, което Любо прави в последните години, защото се познаваме отдавна. Той израсна страхотно – и като изпълнител, и като творец, защото той има над 200 текста за песни. Любо прави своя музика, има свой изказ и почерк. Прекрасен художник е. Интересува се от всичко духовно, което може да обогати една личност. С една дума той е Човек-Артист.

Приятелството ни е отдавна и отдавна мислим да направим някакъв експеримент заедно.

Преди две години той имаше турне в Лондон. Тогава ми сподели, че има желание да пее със световни звезди. Виждаме например колко такива проекти направи Павароти, който е емблема в класическата музика, и то със звезди от поп сцената. И тогава на шега аз му казах: „Добре, защо трябва да звъниш на Ерос Рамацоти или Павароти? Аз също се занимавам над 20 години с класическа музика. Аз мога да направя една италианска версия на песента ти „Както преди“ и да видим дали ще се получи“. Той прегърна тази идея и нашите експерименти започнаха на шега. Така се случи и със „Светът е за двама“. Имаме още идеи, които може би публиката ще чуе догодина.

А Любо е уникално колаборативен човек, който мисли в друга посока – как бихме могли да направим нещо заедно, което да е хубаво за публиката, а не да се надпяваме. Музиката не е вдигане на штанги, или бокс. Музиката е любов и тя се прави от съмишленици.

– А докъде допускате публиката си?

– Много ясно правя разграничението между Орлин Горанов – артиста, моя живот на сцената и Орлин Горанов в нормалния живот. Разбирам феновете, които искат да са ми близки по някакъв начин, но

винаги съм се старал да държа границата между личния ми и професионалния ми живот.

Мисля, че това е съвсем нормално. На запад шоубизнесът изиска други правила. Звездите ходят с охрана, имат специален график… Нашият пазар е достатъчно малък, за да се правим на звезди. Мисля, че звездната болест ми е непозната. Аз се старая да си върша работата на сцената дотолкова, доколкото искам и мога. А за това, че има публика, която ми се доверява и ме следва, мога само да благодаря.

– Вие се занимавате с изключително много неща – пеете, играете, преподавате, занимавате се с опера, снимате се във филми, играете футбол, боулинг, билярд, карате лодка, говорите няколко езика – какво не можете?

– Не знам, сигурно не мога да летя, въпреки че съм орел (смее се). Но пък никой не знае, може някой ден да полетя. Това е мотивът, който всеки ден ме кара да пристъпвам към нещо ново и то с желание и с отворено сърце. Човек, разбира се, трябва да си знае мястото, но пък защо да не опиташ да усетиш аромата и вкуса на нещо, което не си правил досега.

– В този ред на мисли – как се става Орлин Горанов?

– С много работа и много дисциплина. Трябва да си отдаден на това, което правиш. Да си вярваш, защото няма как публиката да ти повярва, ако ти самия не си вярваш.

– А тогава къде е границата между това да си вярваш и да имаш голямо его?

– Границата е тънка, защото егото винаги те движи напред, мотиватор е. Но ако нямаш чувство за хумор и самоирония, си загубил битката още в самото начало. Първо, защото не всички ще те харесат. Аз излизам на сцената, не за да ме хареса публиката, а за да ѝ разкажа нещо, което е мое, което искам да споделя с тях, което съм преживял. Ако има хора, на които им харесва, аз съм щастлив.

И трима души в залата да ми ръкопляскат, аз ще бъда доволен.

За всеки влак си има пътници.

Така че егото е мотиватор, но когато те завладее до такава степен, че започваш да се сравняваш с всички останали, да гониш върхове, които не съществуват, да се биеш в гърдите и да казваш, че си най-добрия, това е страшна грешка. Така има хора, които се занимават с изкуство и изпадат в депресия, ако се получи спад в кариерата им. Или в безвремие, или лежат на стари лаври. Много щекотлив момент.

Преди няколко години, когато удари световната пандемия, културата понесе първия удар. Изключим ли духовния живот от съществуването си, ние сме живи трупове. Няма никакъв смисъл.

– В книгата си пишете точно за това колко важни са духовните ценности и традициите, „загубиш ли ги се обезличаваш“, казвате – кои са ценностите, които са Ви поддържали през годините?

– Има едни простички 10 Божии заповеди в Библията, които ако още от първи клас децата научат и спазват, всичко ще е прекрасно. Казвам го умишлено, защото сме точно преди Рождество и всичките послания, които ни е оставил Исус Христос са пътят, по който трябва да вървим. Простичко е.

– Виждате ли често тази вяра в съвремието ни?

– Малко съм притеснен, защото някакси влязохме на матрицата. Виждам все повече и повече хора, които са нон-стоп с телефоните си вместо с близките си, разчитат на 100% на тях и на интернет. Ако ме попитате как съм живял преди 40 години, когато нямаше умни телефони и интернет –

прекрасно, защото ние си контактувахме тет-а-тет.

Събирахме се вечер компания, играехме на различни игри, забавлявахме се и имахме прекрасен контакт, не през чат. А сега това за мен е страхотна изолация, особено за младите хора. Да, наистина сме зависими от интернет и от социалните мрежи, но това не е всичко на света.

– В интервю преди две години казвате, че все още не сте изиграли своя Хамлет.

– Сигурен съм, че всеки артист ще ви отговори така. Един живот не стига.

– А до края на живота си ли човек чака своя Хамлет или идва момент, в който разбира че е достигнал върха?

– Както казват старите мъдреци, не е толкова трудно да се качиш на върха, по-трудно е да се задържиш там. Защото понякога

качването може да е лесно, но падането от върха е много болезнено.

Толкова години на сцена, в най-различни жанра и стилове, съм се провокирал, за да видя докъде мога да стигна. И може би някой ден ще направя такова шоу или такъв концерт, какъвто съм мечтал да направя, но още не съм. Така че, останете в очакване.

– Покрай всички неща, с които се занимавате как си почивате? В интервю съпругата ви беше споделила, че преди време не сте могли да намерите две седмици, в които да отидете на почивка, заради пълният ви график – все още ли е така?

– Опитвам се да почивам в движение. Аз съм професионален шофьор повече от 50 години. Например, когато се движа от едно място на друго съм си направил стратегията на каране, така че да не гледам пътя. Винаги карам зад някой, който да ме води, карам 40-50 метра зад него, гледам стоповете му и си мисля за мои неща. Движението не ме уморява. Спрях да гоня вятъра, да се състезавам… Дори когато отивам някъде, където вече съм бил, много често си избирам малко по-заобиколен път, за да видя какво има и там. Така че, това е една от почивките ми.

– Връщайки си отново на празниците, какво си пожелавате за Рождеството?

– Това, което надявам се всеки би си пожелал – да сме живи и здрави аз и всички мои приятели и хора, на които държа. Да имат още много мечти за сбъдване. И освен това искам да видя България в една светлина, която тя заслужава. В световен мащаб. Доказала себе си, горда. И да не се срамуваме, че сме българи.