„Лицата на семейството са вълшебни огледала. Гледайки хората, които ни принадлежат, виждаме миналото, настоящето и бъдещето“, казва американският журналист и писател Гейл Лъмет Бъкли. А както ни представя режисьорът Йордан Славейков в драматизацията на романа си „Последна стъпка“ – всеки член изковава своя собствена съдба, очертавайки „своето ТОГАВА, СЕГА и ПОСЛЕ“, преминавайки през най-страшните преживявания, такива, каквито само живият живот може най-добре да измоделира.
Премиерата на представлението се състоя преди часове в Народния театър и ни отне дъха от първата до последната изречена реплика. В навечерието на един от най-светлите християнски празници – Великден, когато е време за прошка и смирение, станахме свидетели на емоционална аутопсия на психологията на едно голямо семейство, изправено лице в лице – всеки със своята истина. С техните несбъднати мечти и надежди, с онези дълбоко пазени и все неизказани чувства, изрисувани с най-красивите думи в нашия речник – „обичам те“, „прегърни ме“…
Но какво се случва, когато всички тези думи вече се изричат единствено и само в минало време – и твърде често са заменени с техните антоними?
Снимка:Стефан Здравески
„Важна е последната. Последната стъпка, която правиш, преди смъртта да те вземе. Тази, с която те запомнят...“,
гласи пожеланието на картичка, поднесена от семейството по повод рождения ден на най-големия им син (Велислав Павлов). С тези думи талантливият актьор ни поведе на емоционално влакче, пробито от страдание, и ни накара да преживеем всяко негово преглътнато „иска ми се“ – от детството му до днес.
Към него, всеки със своя път на премеждия, се присъединиха и останалите членове на семейството – майка му (Вяра Табакова), баща му (Веселин Мезеклиев), сестра му (Ева Тепавичарова) и брат му (Йордан Върбанов). Под звука на музиката на Христо Намлиев те се движеха по кръгла, метална железопътна линия. Разноцветните им, добре подбрани костюми, съобразно техните истории, са интерпретация на Никол Трендафилова.
„Символизира големия кръг на живота, тя е кръговратът на живота – раждането, порастването, живеенето, смъртта. Тя е образ, метафора и на омагьосания кръг, в който сами се вкарваме и от който се молим да излезем“, обяснява режисьорът.
През неговото „ТОГАВА“, когато е трябвало да се смеят с пълно гърло и да мечтаят какви ще станат, когато пораснат – героите на Славейков са се сблъсквали с бедността и насилието. Всяка мисъл за светлото бъдеще е потънала някъде в някой прашен, пробит килер – редом до картините на един баща, чиято мечта да стане художник така и не се е сбъднала, създал семейство твърде рано и жертвал мечтите си в името на тяхната прехрана.
Снимка:Стефан Здравески
„Ти ми каза, че ще говорим като мъже, а аз просто исках да ме погалиш“ – призна най-големият син пред него, обрисувайки с думи всяка капка кръв, потекла от тялото му след годините на постоянни побои в детството и насилието, което е продължил да понася и в годините, прекарани в възпитателно училище, а после и в затвора.
„Татко ти е кибритлия, но му минава бързо. Да, удрял ме е – ама все пак, то е нормално“ – опитва се да го оправдае с нотка хумор и майка му. „НЕ. НЕ Е НОРМАЛНО“ – прекъсва я синът ѝ, а думите му отекнаха като ехо в залата.
Героите на Славейков са огледало на едно общество, онова, посрещащо границата между два строя – комунизма и т.нар. демокрация, лутащи се между въпроса „Какво ще кажат хората?“ и прегърнали страха, често питайки се „Кой е виновен за тяхното страдание – системата или лошият им късмет?“. Онзи въпрос, които, да си признаем, все още чуваме често по медиите.
Снимка:Стефан Здравески
Ами „СЕГА“, след всички „дупки в гърдите“, провали, пропуснати мигове на щастие, накъде ще поемем? „Животът е просто уравнение с едно неизвестно…“ – разказва в отговор малкият брат, който е прекарал детството си сред книгите, бягайки от суровата реалност у дома, и когато за първи път е докоснал най-красивото нещо, създадено в живота – споделената любов, всичко му било отнето само за един миг. Йордан Върбанов, за когото това е дебют на голямата сцена, разкри всяка частица болка на своя герой, правейки ѝ обстойна аутопсия пред публиката и оставяйки мнозина в сълзи.
„Спането означава, когато миналото те застигне, някой да заплаче с теб“, открехна ни той към пътя на Славейковото „ПОСЛЕ“. Там, където през годините на научени и ненаучени уроци, през гъстата мъгла, някъде там се прокрадва лъч надежда...
Снимка:Стефан Здравески
„Знаеш ли, малката ми дъщеря много прилича на теб, брат ми. Кой знае, може би тя ще сбъдне мечтите в нашия дом“,
споделя единствената дъщеря в семейството, живееща с комплекса на недъгаво момче и предателствата от мъжете в живота ѝ.
„Съдби разни – едни като песен, други като кошмар, от който не можеш да се събудиш“ – каза една дама в публиката, едва сдържайки сълзите си след „Последната стъпка“ на героите, които си изрекоха на глас това, което дори се страхуват да си помислят. Слушайки внимателно всяка реплика, потопена в страдание, през призмата на копнеещите за любов жени, мечтаещи „техният рицар да бъде до тях, дори когато са най-щастливи“, и мъже, които искат да се нарекат достойни глави на семейството, си отговорих на така задавания от поколения въпрос по-горе – с въпрос.
Може би единственият начин да ,,избягаме“ от съдбата си и от призраците от миналото е да опитаме да „пожънем“ добро и да проявим емпатия, дори, когато ни е най-трудно?
Да простим на корените си и на себе си за всички обиди и да „засеем“ първата стъпка към промяната. Колко иронично – пак толкова въпроси, които си задаваме всеки ден и които измъчват всички нас, онези, които вярваме, че в живота все някога идва ред за Възкресение. Ако искате и вие да откриете своите въпроси, можете да гледате представлението тази вечер, 17 април, както и на 22 и 30 април, на Камерната сцена, точно в 19:00 ч. в Народния театър.