- Сериозното изкуство е предназначено за камерна аудитория.
- Наказаха мен и колеги, защото казвахме и показвахме неща, излизащи от рамките на позволеното от комунистическия режим.
- След завършването на Академията всеки трябва да се спасява поединично.
- Подготвях се за ВИТИЗ, рецитирайки на дървета и птички.
В свят, който непрекъснато се променя, където технологиите диктуват темпото, а човешките взаимоотношения изглеждат все по-сложни, има личности, които успяват да съхранят пламъка на изкуството и да го предадат на следващите поколения. Една от тях е проф. Ивайло Христов – емблематичен актьор, режисьор, сценарист и преподавател,
чийто принос към българските театър и кино е безспорен.
Доказват го не само десетките награди за него и творчеството му, но и отношението на студентите му. Силен вик „Обичаме Ви” прозвуча в залата на Театър „Българска армия” по време на церемонията по връчването на наградата „Аскеер” за цялостен принос. Долових го някъде от публиката, беше един от студентите на професора. Когато се огледах около себе си, забелязах, че очите и на още много младежи бяха пълни със сълзи - от онези щастливите, символизиращи гордост, любов и признание.
Снимка: Борис Урумов
Когато по-късно разговарях с проф. Христов, си позволих да му разкажа за видяното, а той съвсем спокойно ми отвърна, че самият той чувства студентите си като част от своето семейство и че в негово лице те винаги ще имат „резервен вратар”. Какви късметлии са, мина бързо през съзнанието ми мисъл. Какви щастливци сме и ние че можем да го гледаме на сцената и екрана.
Знаехте ли, че това за малко можеше и да не се случи? За щастие обаче съдбата си знае работата и една премиерна постановка на приятел отваря цял нов непознат свят пред проф. Ивайло Христов. Смехът, топлото отношение, възможността за себеизразяване, които театърът предоставя,
имат толкова силна притегателна сила, че бързо „обръщат курса на живота му”.
В негова основна движеща сила и „доставчик на душевно удовлетворение” се превръщат театърът, киното, преподавателската дейност. С изкуството си проф. Христов се стреми да задава въпроси и търси отговори, да докосва, вълнува и оставя следа не само в съзнанието на публиката, но и в сърцето ѝ. Какво сподели той пред Art Portal News за творческите си вълнения?
- Здравейте, г-н Христов и благодаря, че се съгласихте на това интервю въпреки натоварения си график. Последните седмици за Вас бяха наситени не само с репетиции, но и с много вълнения покрай отличията, които получихте за труда си – удостоиха Ви с „Аскеер” за цялостно творчество и отпечатъците Ви ще красят „Стената на славата” на Театър 199. Отношението Ви към наградите промени ли се през годините?
- Винаги съм се отнасял с уважение към отличията, които получавам. Доволен съм, защото осъзнавам, че това е сериозно признание за труда ми. Винаги съм се радвал, но умерено.
Снимка: Агнес Методиева
- Преди да достигнете до този връх в актьорската кариера обаче минават години, към които бих искала да Ви върна. Доколкото ми е известно като тийнейджър ставате шампион по водна топка. Защо избрахте изкуството, а не спорта?
- Това беше сериозен обрат в живота ми. По едно време тренировките страшно много ми омръзнаха. Тогава се появи един съученик, който ме покани в Двореца на пионерите, за да гледам премиера с участието на драматичния състав, в който беше самият той. Съгласих се и отидох, а атмосферата много ми хареса.
Беше много по-различно от ежедневието, с което бях свикнал до момента.
По-късно започнах да ходя и на репетициите, но само за да гледам, докато един ден режисьорката Милена Кубарелова не ме извика на сцената, защото някой от състава отсъстваше. Хареса ми и обърнах посоката.
- Как се подготвихте за изпита си във ВИТИЗ и как премина той?
- Бях в казармата, когато се готвех за ВИТИЗ и репетирах по поляните и горите. Рецитирах на дървета и на птички. Не бях приет от първата година, имаше пет кръга, но аз не успях да достигна до последния. Влязох на следващата. Добре, че се случи така, защото попаднах в един страхотен клас, пълен с хора, които израснаха и се превърнаха в добри актьори. Имахме много хубави моменти и до ден днешен с Атанас Атанасов и Пламен Марков работим заедно.
- Приет сте в класа на проф. Сашо Стоянов, под чието ръководство са се „родили” десетки талантливи артисти. Разкажете ми малко повече за него - на какво Ви научи той и следвате ли съветите му и днес, когато вече имате собствени класове?
- Той беше ерудиран човек с широка култура. Негови приятели бяха знаменити режисьори като Питър Брук. По онова време пътувахме за студентски обмени и
имахме възможността да влезем да гледаме постановки на Юрий Любимов и Достоногов,
за които нямаше билети за години напред заради познанството на професора с тях. Това, за което съм най-силно благодарен на Сашо Стоянов, е, че ни даде свобода. Винаги ни казваше, че „човекът, който твори, задължително трябва да бъде свободен”. Опитвам се да следвам примера му и смятам, че се получава.
Снимка: Гергана Дамянова
- Дълго време отказвате да преподавате, но се пречупвате и през 1992 г. ставате асистент на Стефан Данаилов. Какво беше да работите рамо до рамо и възпитавате следващите таланти на България?
- Стефан Данаилов, светла му памет, беше много убедителен човек (бел. ред. смее се). Благодарен съм му, защото той ми предостави възможност да се запозная с толкова много студенти, които вече са големи артисти. Благодарение на него, успях да усвоя още един занаят и изпитах удоволствието да работя с млади хора. Всичко това беше изключително ценно за мен.
- В едно свое интервю казвате, че „няма грижа за младия талант”. В какво смятате, че трябва да се изразява тя, освен осигуряването на работно място, разбира се. А кой трябва да им я осигури – държава, шефове на театри или самите те трябва да водят своите битки?
- Колкото и консервативна да звучеше идеята за разпределение на завършилите актьори по театрите из страната, тя даваше възможност на обучавалите се 4 години да развият своя талант. Днес подобна система не съществува и след завършването на Академията всеки трябва да се спасява поединично. Това е разочароващо явление, имайки предвид, че
в НАТФИЗ се създават класове, които са си живи театрални организми.
Това са трупи, които за няколко години биха вдигнали на много високо професионално ниво един провинциален театър. Това не се случва, защото нито държавата, нито общините се занимават с подобен тип дейност. Явно за тях това не е приоритет, а в резултат се пропилява талантът на много хора. С първия ми клас гостувахме на Бургаския театър, чийто директор беше Борислав Чакринов, лека му пръст. Идеята беше да изиграем 10 представления, а после да се върнем в София. Спомням си, че всяка вечер театърът се „пръскаше по шевовете”. Въпреки минималния брой представления студентите ми успяха да си създадат фенове. Това е поредното доказателство за теорията ми, че реализацията е възможна, а обучението смислено, когато се полагат необходимите грижи. Днес класовете са големи, а тези, които успяват да си намерят работа по специалността, са малко. Обикновено това се случва в софийските театри, много малко отиват и в провинцията. Забелязвам, че
доста студенти търсят и алтернативни форми на изразяване
заради невъзможността да се реализират в традиционните. Това ми е тежка болка.
Снимка: БГНЕС
- Вярвам, че говорейки за младежи таланти, непременно трябва да бъдат споменати и техните преподаватели, чиято основна цел е да ги напътстват. Кой според Вас е по-подходящият подход за работа със студенти - окуражаване и приятелство или пък строгост?
- Изборът на подход за работа силно зависи от човека, който седи отсреща. Лично аз подавам ръка на всички, но внимавам „да не ме хванат за лакътя”. Опитвам се да спазвам определена дистанция, макар че такава по принцип си има, тъй като сме много различни поколения.
- Зададох Ви този въпрос неслучайно. На церемонията по връчването на наградите „Аскеер” седях близо до Ваши студенти, които се просълзиха от щастие при излизането Ви на сцената. От Ваши изказвания също си личи колко се гордеете с тях и успехите им. Спомняте ли си първия си клас и след завършването и реализацията им ли осъзнахте, че имате много какво да дадете на младежите?
- Със студентите, които завършват при мен, сме почти като роднини. Затова пазя много топли чувства към тях и искрено се радвам, когато ми се обаждат за съвет или ме канят на свои представления. Това е една връзка, която вече няма как да бъде прекъсната. Същото важи за класовете, където съм бил асистент. Винаги съм готов да помогна на тези артисти, в мое лице ще имат „резервен вратар”.
- Освен обичан преподавател, сте и уважаван, ценен и изключително талантлив актьор с богата „визитна картичка”. Едно цяло десетилетие от кариерата Ви преминава под знака на комунистическия режим. Подлаган ли сте някога на цензура/участвали ли сте в проект, който се е сблъсквал с подобно предизвикателство?
- Бяхме наказани заради една постановка във Военния театър. От сцената Мариана Димитрова, лека ѝ пръст и на нея, прочете писмо, изпратено ни от жени от Русе. Направи го с подкрепата на целия екип зад постановката, но това не се хареса на управляващите. В Сливен пък бяхме направили
представление, което комисия ни забрани да изиграем и в София.
Смъмриха ни, защото това, което казвахме и показвахме, не беше в рамките на позволеното от режима. Вероятно не се е случвало само на нас, просто времената бяха такива.
Снимка: Яна Лозева
- Казвали сте, че след падането му гилдията сякаш се е почувствала леко объркана и ѝ е липсвала ясна посока. Как намерихте пътя обратно към изкуството?
- Падането на режима ме завари във Военния театър, където се правеха много сериозни постановки. Когато си възпитан по един начин и пет пъти да се сменят управляващите, ти вече си си изградил посока на работа и критерии за следване. Имал съм късмета да работя с много големи режисьори, възпитан съм по определен начин от тях и до ден днешен смея да твърдя, че имам добър вкус за кино и театър.
- По-късно създавате първото частно пространство– „Модерен театър”, през 2007 г. в условия на криза. По ирония на съдбата обаче днес подобни институции са най-слабо засегнати от липсата на финанси. На какво според Вас се дължи тази промяна?
- Идеята ни беше „Модерен театър” да функционира като вече стандартните пространства за култура - без значение, че е частен. Планирахме да си има постоянна трупа и репертоар.
За съжаление, световната финансова криза ни изигра лоша шега.
Поставихме няколко пиеси, но нямаше как да издържим повече. В театрите нямаше публика. Колкото до днешната действителност - частните театри не могат да си позволят по-сериозна постановка. Техните представления са направени така, че лесно да могат да пътуват. В основата им стоят популярни артисти, минимум декор и сюжет, който би забавлявал. Това е формула, която е печеливша навсякъде по света. Въпреки това - има и много стойностни подобни постановки, които не правят художествени компромиси.
Снимка: Театър 199
- От момента, в който се качвате на сцената, започвате да пишете история – десетки представления и превъплъщения белязват творческия ви път. Имало е период, в който сте играли по 32-33 пиеси месечно. Как успяхте да съхраните вдъхновението и любовта си към театралното изкуство през този период. Преработването не води ли до машиналност и липса на страст?
- Определено убива страстта, заради това значително намалих представленията, в които играя. Започнах по-скоро да поставям, открих киното и се съсредоточих върху преподавателската дейност. В резултата на това малкото пиеси, в които участвам сега - 4 или 5, си ги играя с огромно удоволствие.
- Дейността Ви пред камера е също толкова впечатляваща, колкото и тази на сцената. Режисьорското си кино амплоа стартирате леко по принуда, сякаш на шега покрай Людмил Тодоров и Георги Дюлгеров. Бихте ли ми споделили повече за първата си филмова продукция?
- Един ден Георги Дюлгеров ми каза, че иска да направим филм за „Аскеер”. Съгласих се и му казах, че би било страхотно да се снима такъв, но той ми подчерта, че иска да е само продуцент, а аз да го режисирам, защото бях наясно с процеса по време на церемонията. Поиска на следващия ден да му покажа сценарий, който по-късно щях да снимам заедно с оператора Стефан Иванов. Нямаше как да не го направя.
Жоро беше човекът, който ми показа истинското лице на киното.
След това и Людмил дойде у дома със сценарий в ръка. Трябваше да го изиграем още преди години - аз, Сашо Морфов и Чочо Попйорданов. Този път обаче ми предложи режисьорското място, а аз му отговорих, че може и да съм остарял да изиграя персонажа, но няма как да се съглася да режисирам. Все пак успя да ме убеди, но само при условие, че сме сърежисьори. Последвалият снимачен процес за мен беше една академия - един курс по кино. При следващите си проекти не съм се притеснявал толкова много, защото съм достатъчно безотговорен да се хвърлям напред.
Снимка: Ivaylo Hristov/ FB
- Имаше ли опасения и спънки и по време на работата Ви по култови продукции като „Страх” и „Стъпки в пясъка” – аспекти, за които зрителите дори и не подозират толкова години по-късно?
- Старая се преди да започна със снимките да се приготвям много внимателно и детайлно. Разбира се,
притеснение винаги има, защото в киното си обвързан с краен срок,
чието неспазване може да предизвика финансови затруднения. Имам чудесни спомени от работния процес по всеки един от филмите ми. Как ще се получи финалният проект е Божа работа. И да го мислиш, и да не го - ще стане това, което е писано.
- Във филмите Ви се наблюдава една тенденция - съсредоточават се върху теми като любовта, загубата, а също и различни социални проблеми. Целта им е ясна, но какъв е резултатът – успява ли киното в действителност да повлияе на обществените нагласи или да предизвиква дискусии по важни социални въпроси или такива, касаещи взаимоотношенията между хората?
- За съжаление, изкуството, в която и да било негова форма, не предизвиква такива събития, каквито едно време. Сега всичко е доста по-комерсиализирано. Публиката в момента се занимава с други проблеми като например ще приемем ли еврото. Времето е различно, а в него включвам и компонентите телевизия и социални мрежи. Истината е, че сериозните теми изискват и да се мисли, а
хората предпочитат да вземат всичко наготово с един клик в интернет.
Разбира се, има и изключения, но масовият зрител не се занимава с това - не го е правил никога досега. Може би е нормално, все пак голямото изкуство не търси огромна аудитория. Таргет групата на блокбъстърите е масовата публика, а по-сериозното изкуство е за по-камерна аудитория.
Снимка: „Есента на ловеца”, Официална Facebook страница
- Често, когато се обсъждат човешките връзки, се споменават изрази като компромис и саможертва. С втората (по мое мнение) чудесно би могъл да бъде представен персонажа Ви от сериала „Те, вълните”. Как смятате - изкуството дава или отнема повече на артистите? А струват ли си жертвите, които правите?
- Това е сложен въпрос, чийто отговор се разбира по-късно в живота на артиста.
За мен е важно това, което правя, да предизвиква разговор.
Винаги съм вярвам, че именно това е целта на изкуството - хората да обменят мнение. Ако вследствие от това можем да ставаме и по-добри, би било чудесно. Относно жертвите - не бих казал, че е имало такива, защото все пак това да се занимавам изкуство е мой личен избор.
- Десетки години по-късно, изпълнени с предизвикателства, но и с удовлетворение и аплодисменти, продължавате да творите. Накъде ще се разгори творческият Ви плам през сезон 2025/2026?
- Имам да правя 3 пиеси и да заснема един филм, но не искам да издавам повече подробности, докато все още са в процес на разработка.
