- Българската култура я очакват много тежки и мрачни дни, ако това е правилният начин, пак ще се излиза по улиците.
- Смел човек съм и лесно затварям страници в живота си, поемам рискове.
- Татяна Лолова ми се е обади и ми каза „Следя твоето развитие, много се радвам за теб” след първите номинации за „Аскеер” и „Икар”.
- Баба ми генетично е помогнала за избора ми да стана актриса.
Всяка история има своите разказвачи, а всяка сцена - артисти, които ѝ вдъхват живот. Радина Думанян е именно сред онези млади и талантливи актриси,
завляващи публиката и зрителите със своето присъствие,
придаващи смисъл дори и на най-далечните теми и будещи размисъл по най-наболелите проблеми.
Разговарям с нея едва няколко дни, след като се е върнала от театралния фестивал в Сибиу (Румъния) - един от трите най-големи в Европа, където тя и колегите ѝ представят пиесата „Съзвездия”. Само няколко месеца преди това получава и наградата „Икар” за водеща женска роля в комедийното представление „Берлин, Берлин”. Със своите особена енергия на сцената и внимание към детайла тя успява да си изгради собствен творчески почерк, който мигновено приковава. Макар обикновено да е уверена в собствените си умения, смела и готова да поема рискове, Радина Думанян има и изключително деликатна страна, за която научих след разговора си с нея. Тя си позволява да бъде уязвима, да изпитва съмнения дори и след големите признания, които получава. Нямаше как веднага да не се замисля колко красиво е човекът, с когото разговаряш, да се отпусне и да ти покаже истинското си лице, което често остава скрито зад „маските”, които обикновено носи на работа.
Радина Думанян е жена и творец, изтъкан от контрасти.
Едновременно силна и крехка, устремена, но и здраво стъпила на земята, тя върви по един нелек, но определено живописен път, правейки ни част от пътешествието, което нарича свой живот. Не пропускайте и вие да станете част от него, като отделите няколко минути на дълбокия и изпълнен със смисъл и послания разговор, който проведохме с нея.
Снимка: Радина Думанян/ Radina Dumanyan - официална Facebook страница
- Здравейте, г-жо Думанян, поздравления за наградата Ви „Икар” за водеща женска роля в „Берлин, Берлин”, както и за цялостния успех на комедийното представление. Хуморът вече години наред е на „първа линия” в съпротивата срещу репресиращите ни системи. В тази връзка – как определяте комедията самата Вие? По-скоро като знак за бунт или форма на лична свобода?
- Смятам, че двете твърдения не се изключват взаимно. Бунтът винаги трябва да присъства в живота на хората, независимо дали те го възприемат като комедия, или трагедия. Съпротивата срещу статуквото винаги е занимавала съзнанието ми от ученическите години насам.
Снимка: Георги Вачев
- В своята анотация за представлението режисьорът Стоян Радев казва, че „миналото никога не е просто минало, то присъства в настоящето и в голяма степен определя бъдещето”. Според Вас рефлектирала ли е негативно върху съвременното българско общество политическата идеология, разгледана в пиесата?
- Разбира се, тя продължава да съществува, но просто името ѝ е различно, дори хората не са други. Това са наследниците на същите тези личности, „построили режима”. Истината е, че обикновените хора, които пък сме наследниците на потиснатите от този конкретен режим от близкото ни минало, по-скоро забравяме или изобщо не знаем какво е струвала свободата на нашите предци, ако изобщо са притежавали каквато и да е свобода. Разбирането за нея, така или иначе, е дълбоко субективно. За един тя се е свеждала до това да може да избере между два продукта в магазина, а за друг - да може да пее свободно западни песни по улиците, без страх от последствия.
Снимка: Радина Думанян/ Radina Dumanyan - официална Facebook страница
- Съвсем наскоро се похвалихте в социалните мрежи и с друг забележителен творчески успех. Представлението, в което играете главна роля – „Съзвездия”, е било част от театралния фестивал FITS в Сибиу (Румъния). Разкажете ми малко повече за това как премина участието Ви в един от трите най-големи европейски фестивала?
- Много е вълнуващо и го разбрах едва когато отидох там, защото никога не го бях посещавала до момента. Фестивалът толкова много хареса на 11-членния ни български екип, че си поставихме за цел да отидем и през следващата година като зрители (бел.ред. участниците за 2027 г. вече са избрани). През тази година не успяхме да изгледаме нито едно представление, заради това пък се надявам през другата да имам тази времевата и финансовата възможност да проследя какво правят колегите от другите държави. Тези 4-5 дни в Сибиу бяха страхотно преживяване. Чувствах се наистина свободна - усещане, което понякога ми липсва тук. Пътувайки и виждайки, човек започва да се усеща много по-обнадежден и окрилен относно това какво би могъл да направи в една идеална ситуация - такава, каквато не се очертава ние да имаме. Визирам Държавния бюджет, който предстои да бъде приет. Българската култура я очакват много тежки и мрачни дни. Така пак достигаме до
темата за непримиримостта, която сякаш е вечна за България и българския човек.
- Адмирации за това, че въпреки че изкуството получава нищожна част от бюджета на страната, вие - артистите, все пак намирате сили да излизате пред публиката и да правите това, което обичате.
- Ние се занимаваме с духовните и душевните проблеми, терзания и страхове, които вълнуват човека. Неизбежно е да отдадеш цялото си сърце на това. Излизаме на сцената и при неблагоприятни или пък неясни условия, защото обичаме същината на тази професия, която е извън бюджет и време. Не бива обаче да игнорираме възможните последици, които предстои да усетим съвсем скоро. Ако това е правилният начин, пак ще се излиза по улиците.
Снимка: Стефан Здравески
- Ключова за постановката е темата за различните измерения и светове. Изхождайки от нея и актьорската Ви професия, която предполага превъплъщаването в десетки различни герои – кой е най-красивият свят, в който сте попадали до момента?
- Работата в театъра ми носи най-дълбоки преживявания, но ако говорим за красив свят, като че ли в първия момент в съзнанието ми изскача не художествен сюжет от пиеса, а моите професионални преживявания в единствената чуждестранна продукция, в която снимах точно 2 дни - дело на Люк Бесон. Попаднах в нея след спечелен кастинг. Там присъствах като творец, който не се занимава с това дали е оценен, какъв хонорар ще получи, дали има достатъчен бюджет за костюм, понеже настоящият не му подхожда. В нито един момент не са ме занимавали подобни практични въпроси, за които ми се е налагало да мисля, когато съм се снимала в български продукции. Там бях съсредоточена изцяло върху персонажа си и какво иска да постигне той във въпросните сцени. Мислех само и единствено за това, което имам да свърша. Това беше истински творчески процес и се радвам, че се запознах с хора, с които поддържам контакт в социалните мрежи и до днес. Чакам филма с нетърпение.
Снимка: Георги Вачев
- Премиера през този сезон имаше и представлението, с което се отбелязват 150 години от Априлското въстание – „Записки по българските въстания” на Пловдивския театър. Преди години участвате и в друг спектакъл на историческа тематика - „Възвишение“. Промени ли се подходът Ви на работа, докато се подготвяхте за тези две истории, разказани от различни гледни точки?
- Във „Възвишение“ нямах роля в инстинския ѝ смисъл. Присъствието на нас - жените, беше групово. Това е много характерно за работата на Иван Добчев. Текстовете ни звучаха почти митологично, темите в тях бяха свързани с очакването на мъжете, които изпращаме в борбата за свободата на отечеството, с отглеждането на децата. Същевременно с това хоровият образ на жените се вълнуваше как точно да оцелее в условията на робство, като намери заровено злато. В „Записки по българските въстания“ си имах пълнокръвен човек, който да изиграя - Райна Попгеоргиева. Там работата протече по съвсем различен начин. Докато във „Възвишение” трябваше няколко актриси да работим, говорим, да се движим и предаваме емоция на публиката в пълно единствено, в „Записки по българските въстания” монолозите ми бяха самостоятелни. Там вече говорим за класическия процес на колаборация между режисьора и актьора - репетиции, анализи, проби, грешки, предлагане, отхвърляне и приемане.
- Век и половина след Априлското въстание - можем ли да се наречем свободни?
- Имам един текст в „Съзвездия”, който не разглежда политическата или национална свобода, както е в „Записки по българските въстания”, а поставя философския въпрос доколко човек изобщо притежава свободна воля. Струва ми се подходящ да го цитирам в отговор. „Ние можем да си мислим, че имаме думата. Можем да си мислим, че нашите избори определят нещо, но не. Ние сме просто частици, просто едни малки частици, подвластни на едни адски специфични закони, които само ни лашкат из пространството”.
Снимка: Красена Ангелова/ NOVA TV
- Освен театрална, сте и телевизионна актриса, участвали сте и в 2 филма. Искам да Ви върна към проекта, чрез който „влязохте в домовете” на българите, а именно „Откраднат живот”. Бихте ли ми разказали малко повече за тази страница от живота си?
- Поканиха ме на кастинг благодарение на Албена Павлова и нейния съпруг - Емил Марков, който впоследствие изигра баща ми. С нея тогава репетирахме заедно „Духът на любовта” на Андрей Калудов съвместно с Тодор Дърлянов и Христо Гърбов. Явих се на три различни кръга и накрая разбрах, че съм избрана за главната женска роля. Тогава нямах представа къде се намирам. За мен това
да снимаш сериал беше напълно непознато преживяване.
Въобще не си спомням как преминаха първите седмици от снимките. Нямах никакво време за подготовка. Всичко беше пълна импровизация, тъй като нямах и сценарий занапред. Колкото до терминологията и спецификите на ролята - знам от лекари, че съм стояла изключително достоверно. Това определено не се дължеше на факта, че съм много добре подготвена. Комуникацията ми с много доктори, наблюденията ми върху тях, гледането на сериали са ми оказали положително влияние. Истината е, че е важно актьорът също да си вярва. Много се слях с Биляна Захариева покрай 14-часовите снимки дневно. Не ми оставаше време да мисля за нищо друго, освен за човека, който играех. В даден момент обаче влязох в една много неприятна рутина. Промениха се и някои условия във втори сезон, които ми помогнаха да взема решението да не участвам в сезон 3.
Разделихме се по взаимно съгласие и по моя инициатива.
Смел човек съм и лесно затварям страници в живота си, поемам рискове. Смятам, че развитието ми в актьорската професия не стига до изиграването на един единствен персонаж по телевизията. Както се вижда, през годините театърът ми предложи достатъчно възможности, от които успях да взема максимума.
- Бих искала да Ви върна и малко по-назад във времето - към един момент от студентските Ви години, а именно партньорството с Татяна Лолова. Споделете ми за дипломния спектакъл, за работата с нея, за съветите, които Ви е дала.
- Татяна Лолова, както и Йорданка Стефанова, с която също работихме в Сатиричния театър, са толкова големи хора, че никога не биха си позволили да ти дадат съвет, защото са невероятно скромни. Не бих могла да забравя безкрайно положителната енергия на Татяна Лолова - този неин заряд никога не е бил маска, зад която да се крие. След като завършихме, тя ми се е обаждала по телефона, за да ми каже „Следя твоето развитие, много се радвам за теб”. Беше в периода, когато получих номинации за „Аскеер” и „Икар” за изгряваща звезда за Матилда в „Чиста къща”. В онзи момент това беше целият ми свят - такъв голям човек и артист да ти засвидетелства уважение, като ти се обади. По-късно аз също съм ѝ се обаждала за рожден ден или за да я поканя на представление. Никога няма да забравя и една от репетициите, които проведохме с Йорданка Стефанова. Тя трябваше да стои с гръб към сцената, седнала на едно кубче и да чака своя ред. Репетирахме 2 часа, до нейната сцена все още не се стигаше, нас вече ни боляха кръстовете, а тя дори не помръдна от мястото си, макар че можеше да излезе и каже на режисьора „Викнете ме, когато има нужда от мен”. За мен това беше невероятен пример за професионализъм. Тези две жени са едни изключително
светли личности, които са еталон за това как един актьор трябва да се държи
на работното си място и в отношенията си с другите. Връщам се много често към позитивизма на Татяна Лолова и се опитвам да гледам по-ведро на нещата днес.
- Подготвяйки се за това интервю, сякаш не срещнах много информация за детството Ви. От семейство с артистични заложби ли произлизате – прочетох, че сте мечтали да бъдете художник или певица?
- След като влязох в НАТФИЗ или вече бях завършила, не си спомням добре, моята баба Рада, на която съм кръстена, ми сподели, че през студентските си години е участвала в самодеен театрален състав. Дори са направили представление, от което имам снимки. Играла е главната роля. Казваше ми в кръга на шегата, че генетично е помогнала за избора ми да стана актриса.
Снимка: alexsandra.iv
- Казвате, че няма конкретен повратен момент, който Ви е подтикнал да се занимавате с актьорско майсторство. Има ли обаче такъв, който Ви е накарал да се съмнявате, че искате да продължите да упражнявате професията?
- Случвало ми се е много пъти. След като взех „Икар” през тази година започнах още по-силно да се съмнявам в себе си и развитието си като актриса. Не знам защо се получи така, но много се потиснах след признанието на Гилдията. Притесних се дали ще успея да го оправдая. В момента съм в период, в който много силно искам да се занимавам с това, защото ми носи радост. От друга страна, не искам просто да вадя представление след представление, а да се развивам в професията. Наскоро гледах Йордан Ръсин в едно представление и изпитах истинско възхищение. Казах си, че искам да съм като него - толкова пластична в тази работа и с напълно разгърнат актьорски потенциал. Ако не мога да постигна такава метаморфоза поне веднъж, по-добре да не се занимавам с това.
- Говорейки за изминалия Ви творчески и житейски път, няма как да не Ви попитам и за бъдещето. Какво се надявате да крие то за Вас в личен и професионален план?
- Надявам се бъдещето да донесе живот и здраве за мен и моите близки. При тези условия бих искала да работя с международни екипи. Не са ми важни текстовете, а хората, които седят за тях, независимо дали са филмови, или театрални екипи. Мечтая си за ателиета и уъркшопи с театрални режисьори. Толкова съм ентусиазирана от нещата, които научих в Сибиу. Пожелавам си да има хора, които да си ме представят в друга светлина, за да мога и аз да се открия и видя по по-различен начин, така че работата да ми бъде още по-интересна и вълнуваща.
