- Актьорите сме като педагози - изграждаме афинитет към изкуството у публиката.
- Все по-рядко започвам да харесвам българските филми, преди всичко беше по-ярко и естествено.
- Не понасям хората без чувство за хумор, сякаш нещо е изрязано от тях.
- Свалиха “Господари на ефира”, защото не бяхме угодни.
Той е напълно наясно с комедийния си талант и с лекота се впуска в творчески приключения на сцената и екрана. Твърди, че смехът е здраве, заради което е превърнал в мисия на своя живот това да „подарява” усмивки на своята публика. Той е Румен Угрински и не би могъл да си представи живота си без актьорското майсторство да присъства в него. Някои могат да нарекат това любов, но аз по-скоро бих го определила като ценност. Възпитан е да показва афинитет към изкуството още от дете, а ВИТИЗ и преподавателката му проф. Николина Георгиева го ошлайфат до артиста, който познаваме и обичаме днес. Макар да умее да се шегува, Румен Угрински е също толкова невероятен събеседник, когато „на масата “ бъдат поставени и сериозни теми като недофинансирането в сектора и мястото на изкуството в човешкия живот. Той определя себе си и колеги си като педагози - хора, които възпитават публиката си на подобаващо отношение към културата с цел да разширят кръгозора ѝ и да я предпазят от потенциални опити да бъде манипулирана от властимащите. Та нима това не ги прави нещо като рицари? „Въоръжени” не с броня, а с топлина и талант, те пазят честта и достойнството на сектора… колкото и тежка да е тази битка на моменти. За всички препятствия по пътя на актьорите, но и за щастието и удовлетворението от играта пред публика разговаряме с Румен Угрински.
- Здравейте г-н Угрински, наскоро се върнахте от Варна, където представихте пред публика пиесата „Не те познавам вече”. Тя е поредното комедийно представление в творческата Ви „визитна картичка”. Защо избрахте именно хуморът да бъде в основата на артистичното Ви амплоа?
- Истината е, че до момента са ми предлагали само комедийни роли. Освен това - съм наясно с възможностите си в тази сфера и ми е приятно да се изявявам в нея. Завършил съм куклено актьорско майсторство, където трагизмът не е често срещан похват. Ние по-скоро се стремим да заложим на трагикомичното. Именно то стои в основата на по-интересната драматургия за мен. Много по-провокативно е за един актьор да може да съчетава трагедията с хумора. "Не те познавам вече" - сладко отмъщение по италиански
- Сюжетът на постановката силно се доближава до характерните за Италия филми „Telefoni Bianchi”. Ако неразбирателствата и любовните истории са техните отличителни знаци, то кои са тези на българските комедийни представления?
- Според мoите наблюдения всички по-стари филми, с които сме се забавлявали, са свързани с нашия бит. Тази тематика е по-близка до българина от всяка друга. Макар понякога да отказва да го признае,
той често се припознава в образите, които вижда на екрана.
Наскоро излезе едно представление с мое участие - „Баща ми се казва Мария - на село”. За наша голяма изненада, то се приема много по-добре от предходната пиеса, носеща почти същото име.
- В „Не те познавам вече” играете любопитния, но верен иконом на семейство Малпиери - Адолф. Крие ли нестандартното за Италия име на персонажа Ви определена символика?
- Името не е разписано в пиесата. Закачката с Адолф и неговата фамилия в една от сцените беше импровизирана, но решихме да остане. Двусмислено е да питаш кой Адолф стои срещу теб. „Оставихме топката” да е в зрителите и те сами на интеrпретират значението.
- Говорейки за символи, няма как да не насоча разговора ни към кариерата Ви в кукления театър. Завършили сте ВИТИЗ в класа на не кого да е, а проф. Николина Георгиева, която е доайен на висшето образование за куклено изкуство у нас. Тя ли запали любовта у Вас към тази ниша на актьорското майсторство?
- Периодът на кандидатстването ми във ВИТИЗ съвпадна със смутните времена на дивия социализъм. Човек трудно можеше да влезе в университет преди да е бил в казармата. Беше много сложно да те приемат, да отидеш войник за две години и после да се върнеш обратно - трябваше да сменяш класа. Имам един неуспешен опит във ВИТИЗ преди казармата и след това. Ако не се лъжа, влязох от третия път и то точно при професорката.
Не съм имал съмнение, че искам да кандидатствам кукли, винаги са били първото ми желание.
Брат ми Антонио Угрински, Бог да го прости, беше завършил същото при Юлия Огнянова заедно с Теди Москов, Лео Капон, Мая Новоселска и Кръстьо Лафазанов. Те бяха доста запомняща се група.
- Спомняте ли си първата си среща с проф. Георгиева и на какво Ви научиха тя и колегите ѝ за магията на кукловодството?
- Проф. Георгиева беше изключителен ерудит с невероятно чувство за хумор. Тя и тогавашните ѝ главни асистенти Румен Рачев (към днешна дата професор в НАТФИЗ) и Вирджиния Павлова се стремяха да развият качествата, които сме показали по време на приемните си изпити, както и вкуса ни към кукловодството и театъра в цялост. Много хитро изкарваха потенциала от нас.
- Когато говорим за нежния пол, няма как да не споменем и темата за любовта. Тя е водеща в друг проект с Ваше участие - „И ние играем Ромео и Жулиета”, който е предназначен за деца. По-лесно ли могат да бъдат спечелени сърцето и вниманието на по-малката публика?
- Ако някой си мисли подобно нещо, жестоко се заблуждава. Имам колеги от Столичния куклен театър, които имат афинитет към работата с много малки деца. От няколко години дори има пиеси за бебета. За мен това е изключително интересно, но това не са „моите води”. Изразните средства са различни. Другата
трудна детска публика е тийнейджърската - почти невъзможно е да им задържим вниманието.
Ако успеем да напълним залата и децата започнат да си разказват едно на друго, че има готино представление в театъра, за нас е голямо постижение. Такава пиеса е „И ние играем Ромео и Жулиета” с авторски текст на Камен Асенов, под режисурата на Стоян Радев. С негова помощ успяхме да създадем едно интересно и доста любопитно представление. Направихме го с много чувство за хумор, както и със силен финал и поука за младите хора. Представлението много си заслужава да бъде посетено от тийнейджърите, които тепърва ще се сблъскват или вече са преживели разочарования, свързани с любовта. В крайна сметка - това е животът .
- Какви са спецификите при играта пред различните аудитории и лесно ли съумявате да „прескачате” между образите си?
- Случвало ми се е да играя две представления в Столичен куклен театър, след което да пътувам до Пловдив за трето.
Аз не деля различните типове пиеси, в които участвам.
Този начин на работа може би се дължи на възрастта ми, но аз просто играя пред деца по същия начин, по който и пред възрастни. Актьорите сме нещо като педагози - показваме как публиката да върви далеч от пошлостта. Опитваме да изградим у нея вкус и афинитет към изкуството.
- С толкова роли зад гърба си случвало ли Ви се е някога да изпаднете в криза на идентичността?
- Все още не ми се е случвало подобно нещо, но ако в бъдеще ми предстои, смятам, че би било интересно. Спомням си едно пътуване с колегите от Столичен куклен театър. Пътувахме в продължение на два дни до Германия и аз бях решил да пелтеча през цялото време. Целият автобус се забавляваше, но по-късно, когато се опитах да се върна към нормалния си говор, ми беше трудно. Отне ми още 2 дни да се оправя.
- Твърдите, че обичате да импровизирате, когато сте на сцената. За да го правите обаче е необходимо да познавате в детайли своя персонаж. Има ли определена техника, която ви помага да влезете в роля?
- Винаги съм се старал да бъда на ниво - да се потопя в образа. За да се превъплъти един актьор в нов персонаж е важно да бъде истински и максимално верен, все едно, че живее живота на този герой, а не го играе. Ако си наистина отдаден- не само облеклото се променя по време на постановката, но също и говорът, походката и реакциите ти. Те са такива, каквито биха били присъщи за персонажа, а не за самия актьор. Преди време за един филм аз например се научих на степ. Струва ми се, че едно време играехме по естествено. Не знам какво се обърка през годините, но все по-рядко започвам да харесвам българските филми. Преди всичко беше някак по-ярко и естествено.
- Освен в театъра, сте се изявявали като кукловод и в телевизионното предаване „Говорещи глави”, чиято цел е била да осмива действията на политическите фигури в страната. Как смятате - смехът ефикасен лек ли е срещу разочарованията и болката?
- Това човек да бъде щастлив е също толкова важно, колкото да бъде здрав. Трагично е да нямаш на какво да се радваш. В този контекст искам да отбележа, че смехът е здраве. Ние може и да сме ги осмивали в предаването, опитвайки да притъпим болката, но трагедията остава. Големият проблем в случая е, че
тези, които стават обект на шегите ни, не си дават сметка за действията си.
Много често възмутени хора са идвали и в студиото на „Господари на ефира”. Не понасям хората без чувство за хумор, имам усещането, че нещо е изрязано от тях.
- Как всъщност станахте част от „Господари на ефира”?
- По онова време са правили кастинги за нови водещи, но аз не съм разбрал изобщо. Получих директна покана да работя за предаването, тъй като един от изпълнителните продуценти беше луд фен на кукления театър и редовно водеше дъщеря си. По-късно се срещнах лично с Маги и Джуди Халваджиян. Колегите водещи също са „ударили едно рамо за наемането ми”.
- Свалянето от екран на предаването през 2018 г. доведе до сериозни спекулации. Каква е Вашата истина за случилото се?
- Винаги сме имали много висок рейтинг. По мое мнение просто не бяхме угодни на някого. Проблемът винаги идва от властимащите. Когато една държава спре да обръща внимание на изкуството и културата, всичко започва да върви надолу. Не може една икономика да се развива, без да ги има тези две неща. Въпреки това - актьорите и театрите обикновено оставаме на последно място. Не знам защо, но когато се разпределят средства, винаги сме на последно място, ако не и забравени. Няма спокойствие сред гилдията, има хора, които от декември миналата година не са получавали заплати. В една нормална държава това няма как да се случи. Всеизвестен факт е, че
ако изкуството и културата бъдат убити, народът ще може да бъде манипулиран по-лесно.
Добре, че са частните театри, които обаче често биват обвинявани, че не предлагат сериозни пиеси. Всъщност самата публика търси нещо, с което да се разтовари от ежедневието, което не е никак леко. Така успяваме да напълним залите.
- Продължихте идеята на предаването онлайн в „Господари на уеба”. Да очакваме ли нови епизоди?
- Продължаваме със снимките. Скоро говорих с главния сценарист Явор Дедек и обсъдихме заснемането на епизод с Мария Игнатова. Те излизат рядко, но се надявам, че няма да спрат. Дано някой ден да се върнат на екрана. „Господари на ефира” се беше превърнало в институция, помогнали сме за разрешаването на десетки проблеми.
- А ще изненадате ли публиката с нови театрални проекти през 2025 г.?
- 2024 г. беше изключително силна за мен, направих доста премиери. В края на миналата година излезе „Не те познавам вече”, а през януари представихме и „Баща ми се казва Мария - на село”. Успяхме да създадем пиесата в рамките на едва 20 дни, благодарение на това, че бяхме напълно наясно с образите. Другата ми премиера беше тази на „И ние играем Ромео и Жулиета”. Постановките, които ми предстояха, вече се случиха. Всички те са изключително сполучливи и много се харесват на публиката.
